Вестготи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Корона на вестготите (653–672), намерена в Испания. Национален археологически музей на Испания.

Вестготите, наричани също визиготи (на латински: Visigothi, Tervingi, Wisigothi, Vesi, Visi, Wesi, Wisi) са един от двата клона на готите, наред с остготите. Те са един от германските народи, които навлизат в Римската империя по време на Великото преселение на народите. Вестготите нанасят поражение на римляните в битката при Адрианопол през 378 година, след което, водени от Аларих I, се насочват към Италия и разграбват Рим през 410 година.

През 418 година вестготите се установяват в южните части на Галия като федерати на Империята, но малко по-късно създават свое независимо Вестготско кралство със столица в Тулуза. Те разпростират властта си в Испания за сметка на вандалите, но губят териториите си в Галия след поражението от франките през 507 година. Така Вестготското кралство остава ограничено до областта Септимания и Пиренейския полуостров, откъдето изтласква окончателно Византийската империя и където унищожава държавата на свевите. След падането на Римската империя, вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.

В края на 6 век вестготите преминават от арианството към католицизма и постепенно възприемат културата на своите романизирани поданици.[1] В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при завладяването на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се запазват в Испанската марка и в основаното от вестготския благородник Пелайо Кралство Астурия.

Ранна история[редактиране | edit source]

Миграции на вестготите

За първото споменаване на вестготите се смята това на Мамертин в «Панегирика» в чест на императора Максимиан през 291 г. : «тервингите, част от племето на готите» (лат. Tervingi pars alia Gothorum), които се съюзяват с тайфалите за нападение на вандалите и гепидите.

В началото на 6 век Касиодор, автор на обемната «История на готите», преведена и съкратена впоследствие от Йорданес в известната му Гетика („За произхода и делата на готите“ или De origine actibusque Getarum), въвежда новите преосмислени названия и деленето на западни и източни готи. Тези названия отразявали фактическото им географско положение предвид установяването на вестготите на Пиренейския полуостров, а на остготите на територията на Италия.

Готски войни[редактиране | edit source]

За първи път в историческите сведения, вестготите се появяват като отделен народ в средата на 3 век сл.н.е., когато завладяват Дакия. По-късно в 268 г. вестготите атакуват Римската империя и се настаняват на Балканския полуостров, но в следващите три години биват отблъснати отново на север от Дунав чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори Клавдий II и Аврелий.

През 376 година, застрашени от атаки на хуните, вестготите се настаняват в римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.

В края на 3 век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от аланите и сарматите с тяхната тежка (бронирана конница) и лека конница, военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на визиготите, благодарение на които той ликвидира тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантион. През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските вестготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия.

След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa — бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.

Християнизация[редактиране | edit source]

Междувременно, след окончателното узаконяване на християнството през 313 г. от император Константин Велики с Указа за толерантност от Милано, се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе Вулфила, епископ на гр. Никополис ад Иструм (Никопол), този „съвременний Мойсей“ в тяхната „обетована земяМизия, както е наречен в "Църковната история" на Филосторгий (покръстителят на Константин Велики) и от Патриарх Фотий. Както те, така и Йордан, Сократ и Созомен оставят за него един образ на високообразован апостол и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя Константин и Методий половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил доростолският (Силистренският) епископ Авксентий, негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ Максимин (*ок.360 - †сл.427). Негов учител е херсонският епископ Теофил, участвал в Първия вселенски събор в гр. Никея (Никейският събор), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Вулфила е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей Теофил от Цариградския патриарх св. Евсевий Никомидийски, виден представител на Арианството и съученик на александрийския свещеник Арий (*ок.250 - †336), презвитер в гр. Александрия, т.е., когато партията на арианите е най-силна в Империята (337-361 г.) 11.

От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св. Улфил (наричан неправилно — Вулфила), сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик Сава Готски (Кападокийски). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла — светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император Констант (*337 - †350) да премине от Дакия (Влашко) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. Никюп) северно от Велико Търново. Ако датите в източниците са точни, това трайно завръщане на готите в границите на империята по българските земи трябва да е станало около 348-349 г. 11. По тая причина и княз Фритигерн (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз Атанарих I (†381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н.

Св. епископ Вулфила (Урфил), създава (след 350 г.), по поръчение на император Констанций II, на територията на днешна Северна България първия превод на Библията (без последните 4 глави - "Царствата", „да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!“, според Филосторгий) на говорим тракийски-беси-готски език, преди още Библията да е преведена на латински език. За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („черти и резки“), св. епископ Урфил създава българската Глаголица, като използва Пра-Глаголицата, редактирана от тракийския философ-космограф Етикус Иструс, роден в гр. Истрия, Добруджа, „родом скит от родители с благородно потекло“, по съветите на св. епископ Йероним, неговият преводач на латински. Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. 15 16 20 21.


Св. цар Константин I Велики
(Мозайка от "Св. София" в Константинопол)

При Константин Велики[редактиране | edit source]

В края на 3 век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от българите с тяхната тежка бронирана конница и лека кавалерия, военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на Тетрархията. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император Константин Велики (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските вестготите, благодарение на които той ликвидира Тетрархията и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град Бизантион (Византия, Константинопол). Бизантион надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му св. Елена, столицата да бъде пренесена в любимата им Сердика със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („Сердика е моят Рим“, възкликнал Императорът в Сената).

За управляваната преди от Константинопол Тракия император Константин VII Багренородни (Порфирогенет, * 905 - † 959) по-късно пише: „Императорът Константин, ...поради нападенията на българите направил от Тракия особена тема[2]. През 332 г. Константин Велики сключва с дунавските вестготи договор за охрана на границата, като им дава автономност на федерати, а църквата им остава към диоцеза на Цариградската патриаршия. В главата за “Готските игри”, съставена от самия Константин Велики или по негова поръчка, като се посочват коледните приеми и празненства на византийския двор, се споменават и развлеченията след пиршеството. А именно – музика, песни, театрални представления и латински славословия. На шестия ден на празниците се устройва закуска, на която се поканват „българите, сините (вандали/венети), зелените (гърци) и разни чужденци: фаргани, хазари, агаряни и франки“. Всички се явяват в национално облекло, народни горни дрехи ковади [3] 5 25.

След Константин Велики територията на юг от десния бряг на Дунав се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa — бряг на река, рядко морски бряг). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Всички народи, които идвали тук отвъд Дунава, са били считани за готи, независимо дали са идвали за търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец), за да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник) или са търсели услугите на capillon (бръснар). Перманентният недостиг на храни на север от Дунава се компенсирал с търговия, в т.ч. и с роби. 10.

От 365 г., по времето на княз Атанарих I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в Панония Император Валент (* 328 - † 378), но договорът се подновява.

Хунско нашествие[редактиране | edit source]

При разпадането на визиготската държава в Дакия под натиска на хунобългарите през 376 г. вестготите преминават на страната на княз Фритигерн и десетки хиляди се заселват в Тракия с разрешението на император Валент. Едуард Гибън (* 1737 - † 1794) в основния си труд за "История на залеза и падането на Римската империя" [4] за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава вестготи дори до един милион души, включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „римското великодушие“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях преминават Дунава и части от други племена — остготи, алани, хунобългари и др. Анастасий Библиотекар (* ок.810 - † ок.879/880) съобщава [5], че след разделението на царството през 364 г. при императорите Валентиниан I (* 321 - † 375) и Валент (* 328 - † 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав" [6]. Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право" [7]. Тези провинции били "двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания" [8] 4 25. Възникнали проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения.

През 377 г. значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите Деций и Диоклециан в края на 3-ти и началото на 4-ти век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от Стара планина, главно в района на Одрин, провинция Готия, чийто епископ е арианин 8. Още след смъртта на император Констанций II обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от църквата като еретици, започват масови гонения срещу това население, чиято връхна точка е 26 март 378 г. На тази дата 26 християни са изгорени край Одрин по нареждане на папа Дамас I (* 366 – † 383), Валент и Грациан (впоследствие са обявени за мъченици): поп Верко, Авив, Иской, Сила, Фильо, Ана, Ала, Лариса, Мика, Анимиса и Гатя, Сава „воин готин“, презвитер Батуш и др. [9].

Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. Въстанието започва в Одрин, където начело са някои от водачите на новозаселилите се „еретици“ Сърд и Коля (Амиан Марцелин, * ок.330 - † ок.395). Към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полуостров, в помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунава. Масовата психоза и омразата срещу Валент създават убеждението, че Валент трябва да бъде изгорен жив по Божия воля (Амиан Марцелин) 8. За това въстание против римляните и гърците Йордан пише (De Get. 24. 140), че мизийските готи, т.е. гетите, "въстанали и заели Тесалия, Епир, Ахея и Панония".

Битката при Адрианопол[редактиране | edit source]

За да се справи с този проблем, императорът се готви да даде генерално сражение. На негова помощ идва роденият в гр. Сирмиум Грациан (* 359 - † 383), Цезар на западните провинции на Римската империя. Неговите войски обаче са блокирани в Северозападна България при Кастра Мартена (гр. Кула). Валент започва самостоятелни действия през 378 г. край Адрианопол (Одрин), на 9-ти август римската кавалерия е обърната в бяг, римската армия е разгромена. Император Валент бяга и се скрива в една къща, но там е изгорен жив, загиват почти всички генерали и офицери и 2/3 от войската (сражението е описано и от Св. Паисий в неговата История...) [10] 12.

След разгрома при Одрин империята изпада в критична ситуация, тъй като готите и българите контролират практически цяла Тракия до самия Цариград. Грациан извиква спешно испанеца Теодосий и го назначава за Главнокомандващ на римската армия в Тракия. Теодосий успява да разбие бунтовниците, овладява положението и става приемник на Валент — император Теодосий I Велики (* 347 - † 395).

След тези събития Римската империя е принудена да засили религиозната, стопанската, политическата и правната интеграция на вестготите. По силата на договор от 382 г. с император Теодосий I, те получават автономия между Дунава и Балкана и статут на федерати срещу задължението да служат под свое командване в римската армия, като практически стават нейна основа.

Миграция[редактиране | edit source]

Миграцията на вестготите

Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хуно-българите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения вестготите (Мавро Орбини цитира сведения на Касиодор за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските вестготи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой крал Аларих I (* ок.370 - † 410), роден в Добруджа (Малка Скития) на един остров в устието на Дунава, който през 394 г., като водач на готите федерати, е участвал в Алпите в победоносния поход на Теодосий I срещу езичника, гала Евгений († 394), самообявил се за император на Запада с помощта на magister militum praesentalis Арбогаст († 394). В Битката при р. Фригид християнската източна войска, въпреки тежките загуби на вестготите, успява да победи езическата западна войска и да даде тласък на християнизирането на Запада.

При все по-масовото преминаване на Дунава от хунобългарите част от вестготите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към Цариград, после към Тесалия и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. Преминават Термопилите, оплячкосват Атика, превземат Атина, Коринт, Аргос и Спарта. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец Стиликон (вандал, * ок.359/365 - † 408) вестготите на Аларих I се установяват в Македония с нов договор като федерати. По това време синовете на Теодосий I са поделили Империята - Хонорий (* 384 - † 423) управлява западните провинции, а Аркадий (* ок.377 - † 408) - източните провинции. Аркадий дава на Аларих титлата magister militum per Illyricum.

Междувременно, през зимата на 399/400 г. Тракия отново станала арена на бунт на “римски” готи, ръководени от римския пълководец и Консул от дунавско готско потекло Гаинас. Той влязъл в Константинопол с войските си и изискал номинирането му за magister militum praesentalis и даже с амбиции за трона [11], но срещнал съпротива от управляващата върхушка. На искането на убедения арианец, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една църква, силно се противопоставил Константинополският патриарх св. Йоан Златоуст (* 350 - † 407) [12]. Императорските войски на испанеца Аркадий започнали преследване и лов на готи. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в готската православна църква близо до двореца, където, по лична заповед на императора, били затворени, съсечени и изгорени с църквата [13]. Гаина напуснал града, но бил разбит при Дарданелите. Успял да избяга на север от Дунава, където бил убит от хунобългарите на кан Улдин от опасения да не би да предизвика размирици всред готите. От тук нататък Константинопол все по-често започнал да се намесва с военна сила в българо-гръцките религиозни борби в полза на вторите.

През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 вестготи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. Рим, а през 410 г. го превзема и оплячкосва.

Вестготско кралство[редактиране | edit source]

Тулузкото и Толедското кралства на вестготите

След неуспешния опит на Аларих I да премине в Африка, за да търси прехрана, и неговата смърт, начело на вестготите застава княз Атаулф († 415), който ги завежда в Галия и се установява в Аквитания с разрешението на Хонорий (* 384 - † 423), Цезар на западните римски провинции. След блокадата на доставката на зърно от Северна Африка настъпва нов глад и през 415 г. Атаулф се изтегля в Испания. След още един неуспешен опит за преминаване в Африка и поражение през 418 г. вестготите се установяват в Аквитания с нов договор като Федерати, където създават новото готско Тулузко кралство със столица гр. Тулуза..

С Аеций срещу Атила в "Битката на народите"[редактиране | edit source]

В Битката на народите на Каталаунските полета през 451 г. вестготите участват на страната на римляните, аланите, франките и др. под командването на пълководеца magister militum per Gallias и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 - † 454), мизийски българин "от най-силен (смел) мизийски род" (Йорданус), роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен "последният римлянин", срещу войските на Хунската империя, предвождани от хан Атила († 453) . Във войските на Атила участват хуни, българи, остготи, гепиди, херули и др. В битката загива кралят на вестготите Теодерих I (Теодорид, († 451).

Синът на Теодерих I крал Ойрих (Еварик, * ок.440 - † 484) след 460 г. денонсира федератския договор и разширява териториите си в Галия. Практически независимото Тулузко кралство до 490 г. се разширява значително в Средна Франция до р. Лоара и в Испания, а Ойрих става най-силният крал в западните провинции на Римската империя.

При Аларих II († 507), син на Ойрих, Тулузкото кралство заема почти целия Иберийски полуостров, но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната Септимания на френския средиземноморски бряг с помощта на остготите.

Толедското кралство[редактиране | edit source]

През 511 г. остготският крал Теодорих Велики се обявява за крал и на вестготите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно от Франките през Пиренеите на Иберийския полуостров.

Крал Леовигилд, управлявал от 569/572 до 586 г., успява да осигури практически пълен контрол на Иберийския полуостров, въпреки че някои крепости на Римската империя се запазват до 620 г., като създава Толедското кралство на вестготите.

Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като вестготските крале не успяват да наложат арианството сред останалото население на Иберийския полуостров, на Третия събор в Толедо през 589 г. католицизмът е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.

Арабскo нашествие[редактиране | edit source]

През 710 г. вестготският крал Родерих († 711) е разбит от проникналия през Гибралтар експедиционен корпус от около 8000 маври, идващи от Северна Африка, която е под контрола на арабите. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Claude 1998, с. 119-120.
  2. ...to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen“, Constantine VII Porphyrogennetos, "De Thematibus", lib. II, стр. 44, Bonnae
  3. гл. "Руск. древн.", граф Толстой и Кондаков, в. IV, стр. 139
  4. "The History of The Decline and Fall of the Roman Empire", Edward Gibbon
  5. "Anastasii Bibliothecarii interpretatio synodi VIII generalis", Patrologia Latina 129, III. 19
  6. Cum beatus papa videatur dicere Innocentius ad Alexandrum Antiochenum inter alia scribens: Non ergo visum est ad mobilitatem necessitatum mundano-rum, Dei Eeclesiam commutari, honores aut divisiones perpeti, quas pro suis causis faciendas duxerit imperator; sed his né e ipsi diu fruuntur, siquidem jam memorata Vulgarorum gens protinus irruit et universa circa Danubium occupat.“, Anastasius Bibliothecarius
  7. ...quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes...”, "Historia de viti Rom", Pont. Patrologia Latina, 128, col. 1393 f, Anastasius Bibliothecarius
  8. ...utramque Epirum, novam videlicet veterumque totamque Thessaliam, atque Dardaniam, in qua et Dardania civitas hodie demon-stratur, eu jus nunc patria ab his Bulgaris Bulgaria nun-cupatur“, ibid. 1392, Anastasius Bibliothecarius
  9. "Календар на еретиците-ариани" от Амброзианската библиотека, публикуван в 1831 г. кардинал Анджело Май и „Месецеслов на император Василий II“ от края на 10-ти век
  10. Тъй тези българи след късо време се вдигнали срещу гръцката земя ..., затова цар Валент тръгнал с войска против тях, но по Божия воля българите и готите победили Валента във войната. Той побягнал, те го преследвали и настигнали при Едрене, Той се скрил ... в един плевник. Те запалили плевника, там цар Валент изгорял ...“, "Славянобългарска история", Св. Паисий Хилендарски
  11. Созомен, VIII, 4
  12. Теодорет, „Historia Ecclesiastica”, II, 5; V, 22
  13. Созомен
Цитирани източници
  • ((en)) Claude, Dietrich. Strategies of Distinction: Construction of Ethnic Communities, 300-800. // Pohl, Walter (ed.). Transformation of the Roman World, vol. 2. 1998. ISBN 9004108467.

Литературa[редактиране | edit source]

  • J. N. Hillgarth, The Visigoths in History and Legend. Turnhout: Brepols Publishers, 2010, ISBN 978-0-88844-166-9
  • Amory, Patrick. People and Identity in Ostrogothic Italy, 489–554. Cambridge: Cambridge University Press, 2003. ISBN 0-52152-635-3.
  • Bernard Bachrach., "A Reassessment of Visigothic Jewish Policy, 589-711." American Historical Review 78, no. 1 (1973): 11-34.
  • Collins, Roger. The Arab Conquest of Spain, 710-797. Oxford: Blackwell Publishers, 1989. Reprinted 1998.
  • Collins, Roger. Law, Culture, and Regionalism in Early Medieval Spain. Great Yarmouth: Variorum, 1992. ISBN 0-86078-308-1.
  • Collins, Roger. Visigothic Spain, 409–711. Oxford: Blackwell Publishing, 2004. ISBN 0-631-18185-7.
  • Constable, Olivia Remie. "A Muslim-Christian Treaty: The Treaty of Tudmir (713)." In Medieval Iberia: Readings from Christian, Muslim, and Jewish Sources, ed. Olivia Remie Constable, 37-38. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1997.
  • Constable, Olivia Remie, and Jeremy duQ. Adams. "Visigothic Legislation Concerning the Jews." In Medieval Iberia: Readings from Christian, Muslim, and Jewish Sources, ed. Olivia Remie Constable, 21-23. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1997.
  • Garcia Moreno, Luis A. "Spanish Gothic consciousness among the Mozarabs in al-Andalus (VIII-Xth centuries." In The Visigoths. Studies in Culture and Society, ed. Alberto Ferreiro, 303-323. Leiden-Boston-Köln: Brill, 1999.
  • Glick, Thomas F. Islamic and Christian Spain in the Early Middle Ages: Comparative Perspectives on Social and Cultural Formation. Princeton: Princeton University Press, 1979.
  • François Guizot. The History of Civilization: From the Fall of the Roman Empire to the French Revolution. trans. William Hazlitt. 1856.
  • Peter Heather. The Goths. Oxford: Blackwell Publishers, 1996.
  • Helal Ouriachen, El Housin, 2009, La ciudad bética durante la Antigüedad Tardía. Persistencias y mutaciones locales en relación con la realidad urbana del Mediterraneo y del Atlántico, Tesis doctoral, Universidad de Granada, Granada.
  • James, Edward, ed. Visigothic Spain: New Approaches. Oxford: Oxford University Press, 1980. ISBN 0-19-822543-1.
  • Kennedy, Hugh. Muslim Spain and Portugal: A Political History of al-Andalus. Harlow, Essex: Longman, 1996.
  • Lacarra, José María. Estudios de alta edad media española. Valencia: 1975.
  • Mathisen, Ralph W. "Barbarian Bishops and the Churches in Barbaricis Gentibus During Late Antiquity." Speculum], 72, no. 3 (1997): 664-697.
  • Charles Christopher Mierow. The Gothic History of Jordanes. In English Version with an Introduction and a Commentary. 1915. Reprinted by Evolution Publishing, 2006. ISBN 1-889758-77-9.
  • Nirenberg, David. "The Visigothic Conversion to Catholicism." In Medieval Iberia: Readings from Christian, Muslim, and Jewish Sources, ed. Olivia Remie Constable, 12-20. Philadelphia: University of Pennsylvania Press, 1997.
  • Rosales, Jūratė. Los Godos. Barcelona, Ed. Ariel S.A., 2nd edition, 2004. (edition in Spanish)
  • Sivan, Hagith. "On Foederati, Hospitalitas, and the Settlement of the Goths in A.D. 418." American Journal of Philology 108, no. 4 (1987): 759-772.
  • Stevenson, W. H. "The Beginnings of Wessex." The English Historical Review, 14:53 (January 1899, pp. 32–46).
  • Velázquez, Isabel. "Jural Relations as an Indicator of Syncretism: From the Law of Inheritance to the Dum Inlicita of Chindaswinth." In The Visigoths from the Migration Period to the Seventh Century: An Ethnographic Perspective, ed. Peter Heather, 225-259. Woodbridge, Suffolk: Boydell Press, 1999.
  • Edward Arthur Thompson. "The Barbarian Kingdoms in Gaul and Spain", Nottingham Mediaeval Studies, 7 (1963:4n11).
  • Edward Arthur Thompson. The Visigoths in the Time of Ulfila. Oxford: Oxford University Press, 1966.
  • Edward Arthur Thompson. The Goths in Spain. Oxford: Clarendon Press, 1969.
  • Vékony, Gábor. Dacians-Romans-Romanians. Toronto: Matthias Corvinus Publishing, 2000. ISBN 1-882785-13-4.
  • John Michael Wallace-Hadrill. The Barbarian West, 400–1000. 3rd ed. London: Hutchison, 1967.
  • Wolf, Kenneth Baxter, ed. and trans. Conquerors and Chroniclers of Early Medieval Spain. Vol. 9, Translated Texts for Historians. Liverpool: Liverpool University Press, 1999.
  • Wolfram, Herwig. History of the Goths. Thomas J. Dunlap, trans. Berkeley: University of California Press, 1988.

Външни препратки[редактиране | edit source]