Остготи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Остготите са германско племе, наричани са още източни готи, като разграничение от западни готи, т.е. вестготите. Остготите са оказали съществено влияние върху политическите събития в късната Римска империя.

До 488 г. столица на Остготския крал Теодорих Велики е бил гр. Нове (Свищов) в Мизия, откъдето Теодорих тръгва с 20 000 армия за Италия и след като я превзема, основава готското си кралство със столица в гр. Равена.

Предистория[редактиране | edit source]

Готите били единна народност, спомената в няколко източника отпреди III век, когато явно се разделят на Вест-Готи и Ост-Готи. Двете племена имали много общи черти, и най-вече — почитта към бога, когото римляните оприличили на Марс, а тракийските Гети преди тях -на Арес, като в действителност най-веротно става въпрос за божество, произлязло от култа към Тир). Това разделение и преселението на западните готски племена в римската провинция Дакия, било естествен резултат от струпването на народи в Причерноморието.

Там вестготите (или Вези-Готите) създали обширно и мощно кралство, а техните съперници гепидите им станали васали.

Възходът на хуните около 370 г. довел до подчиняването на Вези-Готите. Хуните на Валамир разбиват Вези-Готите, а техният владетел Ерманарих се самоубива, за което съобщава Амиан Марцелин. Според „Гетика“ на Йорданес, Ерманарих (Херманрих) живял 110 години.

През 376 година, застрашени от атаки на Хуните, Вези-Готите, водени от Фритигерн, се настаняват в Римските провинции на юг от Дунав, като в замяна на това участват като наемници в римската войска.

През 378 г. Фритигерн разбива в битката при Адрианопол (днес Одрин) в Тракия римската войска, като императорът Валент е убит в сражението.

През 391 (или през 395 г.) тракийските готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигнали за крал Аларих I.

Тръгвайки от Мизия с около 20 000 Вези-Готи, Аларих започнал дълъг поход през Балканския полуостров, през Италия, през 410 г. превзема Рим и накрая пристига в Южна Франция, където създава Тулузкото кралство със столица гр. Тулуза, основан древните [гърци] през 225 пр.н.е.

Една малка част от остготите остава на п-в Крим. Кримският готски език просъществува до 17-18 в. (съобщава се по това време за кримски „татари“, говорещи „долнонемски“).

Друга част от остготите, водени от Видимир, син на Ерманарих, успява да избяга в Римската империя на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хуно-българи. През 378 г. те взимат участие на страната на вези-готите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия е разгромена, а Император Валент (*328, †378) е убит.

Други остготи успяват да се измъкнат към Северна Италия като сеят опустошения по пътя и накрая обсаждат Равена. През 406 г. Родогаст е разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хуните на кан Улдин, дядото на кан Атила. Част от победените остро-готи са включени в римската войска, а другите са заробени.

В Битката на Каталунските полета през 451 г. остготите са на страната на Хунската империя на кан Атила (†453) , гепидите, херулите и др. срещу римляните, вези-готите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (*ок.390, †454), тракиец. След внезапната смърт на Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби.

Мавзолеят в Равена на
Крал Теодорих Велики

Теодорих, наречен по-късно Велики (*451, †526), син на княз Тиудимир (Теодомир), на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император Лъв I.

През 457 г. княз Аспар, който е арианин („полуарианин“), отказвайки се доброволно от престола по религиозно-политически причини, издига за Римски Император протежето си Лъв I, от тракски произход, но изповядващ Християнството по Никейския (гръцкия) канон. За да обезсили зависимостта си от княз Аспар, император Лъв I създава нова гвардия от малоазийски Изаури и подготвя издигането в противовес на Аспар на изаурецът Зенон (†491), който през 471 г. убива Аспар, а през 474 г. става римски император. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „отрова за държавата“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си.

По това време Крал на Панонското готско Кралство е бащата на Теодорих — Тиудимир (Теодомир). Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон (вж. по-долу), Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, България, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.

Другият именит представител на амалите, княз Теодорих Страбон („Кривогледият“, †481), по баща Триарий, се явява главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остро-готите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежи към живеещите в Тракия остро-готи, които са римски Федерати. Освен това той е близък роднина на княз Аспар и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт — да заеме поста на Главнокомандващ на Римската армия, да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остро-готи федерати, главната опора на княз Аспар, издигат Теодорих Квивогледият (Страбон, Триарий) за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склоняват Лъв I да отстъпи. Теодорих Страбон изпълнява тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараства на 30 000 души, към него се присъединяват огромно число войни и започва да застрашава Одрин и Цариград. За да се пребори със заплахата, император Зенон мобилизира срещу тракийските готи българите, които живеят и оперират самостоятелно на юг от Дунава след разпадането на Хуно-българската империя („Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните (т.е. готите) и се отправил към Цариград“, пише Йоан Антиохийски). През 481 г. Теодорих Страбон загива при конна езда. От този момент настъпва часът на Теодорих Велики.

Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики започва през 482 г. офанзива срещу населените с гърци (неариани) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бива въведен в достойнството на главнокомандващ и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, неговият род на Амалите станал Флавиев, придават му се Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики е „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.

За да се подсигури срещу най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашават Цариград, а от друга — Епир и Тесалия, Зенон се обръща за помощ към българите и назначава Сабиниан Магн за пълководец. Сабиниан съумява с разни маневрирания да накара Теодорих да напусне Адриатическото крайбрежие и Македония, но без да го унищожи. Понеже Зенон е недоволен от този начин на действие и съзира заговор, той изпраща убийци да унищожат Сабиниан Велики. След неговата смърт илирийски и македонски войвода стана синът му, носещ неговото име, Флавий Сабиниан, когото Теодориховият възхвалител, Тицинският епископ Енодий (*473 — †524), споменава в панагирика си към Теодорих.

Теодорих се връща обратно в Нове, откъдето той е тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си гр. Нове (край днешният Свищов) Теодерих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който „той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойте там (в Италия)“.

През 488 г. Крал Теодорих Велики тръгва с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 — † 493) да освобождава Италия. Всъщност, Зенон търси повод да се оттърве от нарастващата опасност от остро-готите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, е свалил 11 годишния Цезар на Западната Римска империя Ромул и е обявен за Управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. Напрактика обаче Одоакър се обявява и действа като независим крал на Италия.

По пътя за Италия Теодорих успява да убие с измама Князът на Сирмиум, гепидът Трапстил, в Долна Панония, която по това време е населена главно с българи и готи. Неговото място е заето от сина му княз Тразерик, който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония Теодорих успял да повали и рани на полесражението в личен двубой при една голяма битка и Буса, Княз на българите. По-късно той ще празнува тази победа в Равена над тия, „които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват“.

До 491 г. Теодорих Велики контролира вече почти цяла Италия. След 2 годишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключват през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остро-готите в Равена Теодорих убива вероломно Одоакър и се обявява за едноличен Наместник на Императора в Италия, чието одобрение обаче получава чак през 497 г.

След отслабването на императорската власт, особено в Рим, българите стават фактически господари на Тракия, Илирия и Македония и поставят в сянка римската курия, която загубва влияние. Пряката връзка между столицата на Римската империя Константинопол и западните провинции с център гр. Рим е прекъсната. Теофан Изповедник (8/9 в.) и Марцелин Комес пишат: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, и „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“. Досега Империята беше употребявала ту единия, ту другия Теодорих против българите. Сега, когато Теодорих (Теодомиров) с настаняването си в Италия стана силен, тя решава да си послужи с неговата сила срещу непокорните си българи, които нарича „свои българи“, защото ги счита за хора на Римската империя.

За целта Империята инсценира война срещу българите („Гърция чрез посегателството на съюзника Мундо прояви несъгласие с тамошното (българското) ръкополагане“, съобщава Енодий). Тя спечелила на своя страна гепида Мундо, от рода на Атила и братовчед на княз Тразерик, който започнал да тероризира българите с плячкосване — „… с помощта на отвсякъде събрани крадци, разбойници и убийци … той живееше от ограбване на околността, крал на своите крадци.“ (Йордан). Използвайки ангажираността на българите, Теодорих Велики изпратил двамата свои първи благородници граф Пеца (Пиций) и Хардуик „с непосвещавана дотогава в бой младеж“, за да завземат столицата на Долна Панония Сирмиум (Срем). Пеца, след като пропъдил Тразерик, успял да завземе града без бой и „управлявал областта хуманно като собствена, а не я ограбвал като завладяна“. „След това потегли против Сабиниан, военачалника на Илирикум, който се биеше тогава с Мундо при Маргоплан (Кюприя на р. Морава), … впрочем, който се намираше в отчаяно положение и мислеше да се предаде … и го спаси от ръцете на Сабиниан … и разби илирийската войска, … след което той (Мундо) от благодарност се подчини на крал Теодорих“ (Йордан).

Това сражение на р. Морава през 505 г. между водената от сина на Сабиниан - Флавий Сабиниан армията на българите и готите на Пеца и Мундо се сочи като най-къвопролитното сражение по онова време. Тицианският епископ Енодий пише в панагирика си към Теодорих Велики: „Сблъскали се два народа, които никога не са се плашили от смъртта. Чудили се един на друг, че се намират равни на себе си и че в човешкия род Гот се осмелява да противостои на Българин и Българин на Гот. Най-сетне готите победили“ тези, които „преди това поражение си мислеха, че светът им е отворен навсякъде“. След това двете части на Римската империя се съединили отново (временно) по старите си граници. „Италия отново заела Сирмиум, след като Теодорих победил българите“, пише през 504 г. Касиодор, министърът на Теодорих Велики, респ. „страшните по целия свят българи“, както пише в писмото си до Римския сенат през 526 г. крал Атанарих.

През 511 г. Теодорих Велики се обявява за Крал и на победените от франките в Галия вези-готи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (католици) и готите (ариани) и води до късен културен разцвет на Италия.

Св. Император Юстиниан I Велики
(Мозайка от St. Vitale, Равена)

По време на царуването на св. император Юстиниан I Велики (Управда ,* ок. 482 — † 565), от трако-български произход, родом от гр. Таурезиум край Скопие, Македония, Главнокомандващият римската армия Велизарий (* 505 — † 565), също от трако-български произход, през 535 г. дебаркира на о-в Сицилия, през 536 г. превзема Рим. Крал Теодахад (последният Амала, *507/511 — † 536) предлага да отстъпи Кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остро-готи го свалят от власт и издигат за Крал Витигис (†ок.542), който убива Теодохад. През 550 г. Велизарий превзема столицата на остро-готите Равена.

След тежкото си поражение от Велизарий остро-готите издигат за предводител Тотила (†552), който успява да създаде нова държава северно от р. По и през 552 г. да се обяви за Крал. Тотила успява бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Велизарий. Опустошителната 10 годишна война води до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Велизарий, неговият съперник генерал Нарзес (*ок.490 — † 574, евнух и епилептик) успява през 552 г. да рагроми остро-готите, при което Тотила загива. Остатъците от разбитите войски издигат за Крал Тея († 552), но отново са разбити от Нарзес.

Част от останалите остро-готи се подчиняват на императорските войски, част от тях бягат при франките, а другите попадат през 568 г. под властта на лангобардите в Италия.

Не всички тракийски и балкански остро-готи обаче потеглят с Теодорих за Италия. След междуособните борби между двамата Амали и убийството на всемогъщия княз Аспар настъпва дълбоко разединение и много високопоставени готи от Тракия отказват да се включат в похода. Много от тях са намерили тук своята постоянна родина извън готските институции. Един от най-важните подчинени на главнокомандващия римската армия Велизарий е Беса от народа на древните тракийци Бесите. По-рано, тракийският българин Виталиан, роден в гр. Залдаба (Шумен), римски пълководец на българите федерати, през 514-515 г. се включва в българо-гръцките религиозни борби, застава начело на българското въстание в Тракия, Македония и Мизия („провинция България“, както я нарича Йоан от Никиу) в защита на заточените през 516 г. 4-ма православни български владици от „безбожника“ император Анастасий I (* ок.430 — † 518), влиза с армията в Константинопол и принуждава Анастасий I да освободи българските владици и да ги върне на троновете им („в Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят …“, пише на карта от анонимния Равенски космограф, а Зонара пише в житието на Анастасий, че „българите нападали Илирик и той построил Дългата стена от Черно до Мраморно море за отблъскване на техните набези“). За да бъде премахнат като опасен конкурент за престола, по-късно Виталиан е убит от бъдещия Император Юстиниан I Велики, племенник на император Юстин I (* 450 — † 527), тракийски селянин (син на Изток и Бегленица), родом от село Бедряна, Кюстендилско.

„Малките“, т.е. римските готи (Gothi minores), християнските готи на св. епископ Вулфила, живеели и оцелявали по северния склон на Хемус и както пише в историята им, също не се съгласили да напуснат родината си с Теодорих Велики. Чак във Франкската държава от 9 век Валафрид Страбон (игумен от ок. 808 до 849 г. на бенедиктинския манастир на остров Райхенау в Боденското езеро), смятал, че в Тракия все още живеят готи заедно със скити и говорят lingua theodiska, „(просто)народен език“, превърнал се постепенно до 15 век в означение за немския език и етноним на немците — thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch 10.


„Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тъкмо тук са станали готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодорих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на Императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра..“

проф. д-р Хервиг Волфрам, Виенският университет

История[редактиране | edit source]

До нападението на хунобългарите остроготите заемали обширни територии в днешна Украйна. Установено е, че през 257 г. остроготите били на п-в Крим. Столица им е гр. Дори, известен с каменните си сгради и улични настилки.

За разлика от визиготите, които били предимно пехотинци, остроготите били известни и с кавалерията си. Известно е тяхното дългогодишно съжителство и съвместни походи към Западна Европа с хунобългарите, с които ги свързвал пословичен съюз на „любов и омраза“, който, според преданията, се дължал на тяхното „митично родство“ и нарушаването на който дотогава се считало от двете страни за „най-голямо държавно предателство“.

През 375 г. хунобългарите преминали р. Дон и покоряват държавите на аланите, гепидите и остроготите, които не могли да противодействат на техните модерни за времето военни технологии — многослойните рефлекторни лъкове и бронираната конница. Остроготският княз Ерманарих (Херманрих, * ок.305 — † 376), първият от рода на Амалите („Безупречните“) претърпял няколко поражения и се самоубил.

Друга част от остроготите, водени от Видимир, син на Ерманрих, успяла да избяга в Римската империя на юг от Дунава заедно с част от Аланите и някои отцепили се хунобългари. През 378 г. те взели участие на страната на визиготите в битката при гр. Адрианопол (Одрин), където римската армия била разгромена, а Император Валент (* 328 — † 378) бил изгорен.

Трета част от ок. 20 000 войни (ок. 100 000 остроготи и др.) под ръководството на Радагайз (Родогаст; † 406), езичник, успяла да се измъкне към Северна Италия като сеела опустошения по пътя и накрая обсадила Флоренция. През 406 г. Радагайз бил разгромен и екзекутиран от римският пълководец Стиликон с помощта на хунобългарите на кан Улдин, дядото на кан Атила. Част от победените остроготи били включени в римската войска, а другите били заробени.

С Атила срещу Аеций в „Битката на народите“[редактиране | edit source]

Основната част от остроготите се включва като съюзници в походите на победителите си, хунобългарите, на запад. В Битката на Каталунските полета през 451 г. остроготите са на страната на Хунобългарската империя на кан Атила († 453) от българската царска династия Дуло заедно с хунобългарите, гепидите, херулите и др. срещу римляните, визиготите, аланите, франките и др. водени от пълководеца и трикратен консул и управител на Рим Флавий Аеций (* ок.390 — † 454), тракийски българин, роден в гр. Доросторум (Силистра), наречен „последният римлянин“.

След внезапната смърт на хан Атила през 453 г. неговите 6 синове започват междуособни борби за поделяне на Хунската империя. Възмутени от този опит да бъдат поделяни като „роби“, подчинените племена-съюзници, в т.ч и остроготите, се разбунтуват срещу хуните. През 456 г. на р. Недава в Панония хуните на Атиловия син княз Елак са разбити битка от гепидите на княз Ардарих и от остроготите на княз Тиудимир († 474).

През 457 г. тримата братя, остроготските князе от рода на Амалите — Валамир, Тиудимир (Теодомир) и Видимир — сключват федеративен договор с Константинопол, по силата на който получават правото да се заселят в Южна Панония, от южния бряг на ез. Балатон до околностите на гр. Сингидунум (Белград).

Consul Флавий Ардабур Аспар от Мизия, magister militum per Orientem[редактиране | edit source]

Теодорих, наречен по-късно Велики, син на княз Тиудимир (Теодомир), на 8 годишна възраст отива заложник в Константинопол, където престоява 10 години и получава римско възпитание в Двора на император Лъв I Тракиец (* 401 — † 474), тракийски селянин от бесите [1] (от Софийско или Видинско). Преди да стане император Лъв e бил слуга на всемогъщия патриций и консул Флавий Ардабур Аспар (* ок.400 — † 471, Aspar-rex, Аспар-рух/рих), син на главнокомандващия армията magister militum praesentalis и консул Флавий Ардабур († 427). Аспар, който е роден в Долна Мизия, според някои от алански произход, според Йордан гот [2] („толерирал готите“), също става главнокомандващ на армията — magister militum per Orientem. Още при смъртта на предишния император Теодосий II (* 401 — † 450) и прекъсването на неговата династия очакванията са били, че за император ще бъде избран Аспар, но това не станало, защото гърците в Цариград считали негово християнство за „полуарианско“ и скитската, респ. българо-готската църква — за еретическа. По тази причина за император е избран сенаторът Маркиан (* ок.390 — † 457) от прост тракийски войнишки род, сам той служил преди това като войник при Аспар. Условието е било, той да се откаже от старата си вяра, като бъде коронясан от гръцкия Цариградски патриарх. След смъртта на Маркиан през 457 г. Аспар, отказвайки се доброволно от престола по същите религиозно-политически причини [3], издига за Римски Император протежето си Лъв I [4] [1]. Лъв I Тракиец също е коронясан от Константинополския патриарх (според някои, той е първият коронясан от Патриарх) и в този смисъл по-приемлив от Аспар, като за ренегатството му получил и прозвището „Велики“. Намерението на Аспар е да дърпа конците на Лъв I и да управлява задкулисно, като наложи някой от синовете си за Император [5] 4. Теодорих е зачислен към състоящата се предимно от готи лична гвардия на главнокомандващия княз Аспар.

За да обезсили зависимостта си от Аспар, Лъв I създава нова гвардия от малоазийски исаври и подготвя издигането в противовес на Аспар на исавриецът Зенон (Тарасикодис, * 425 — † 491), като го жени за дъщеря си Ариадне. След като през 469 г. Империята решава да води на Изток и на Запад война срещу готите, „отрова за държавата“, Аспар разпуска своите готи и Теодорих се зъвръща в родината си. През 471 г., в двореца на Лъв I и с участието на Зенон, Аспар е убит от дворцовите евнуси заедно с големия му син патриций Ардабур († 471) [6], командващ конницата, а после и армията. През 474 г. Зенон става император (след внезапната смърт на император на Лъв II (* 467 — † 474), наследил за кратко баща си Лъв I, който умрял от дизентерия). Малкият син на Аспар, Флавий Патриций (Патрикол, Патрициол, Патрокъл), зет на Лъв I и негов Цезар, успява да се укрие в Мизия при своите съплеменници федерати. Според Йордан [7] и Комес Марцелин [8], убит е и Патрикол, а вероятно третият син на Аспар, Ерменерик (консул 465 г.), е успял да се укрие.

Consul Флавий Теодорих Велики от Панония, magister militum per Orientem,[редактиране | edit source]

По това време Крал на Панонското готско кралство е Теодомир — бащата на Теодорих Велики (* ок.454 — † 526). Теодорих поема частта на наскоро починалия си чичо Валамир, а през 471 г. разбива сарматите, от която дата по-късно той отбелязва началото на своето царуване. През 473 г., за да балансират нарастващото влияние в Цариград на съперника си Теодорих Страбон, Теодомир и Теодорих пренасят столицата на Кралството си в България/Македония, докато Видимир заминава със своите готи за Италия. След смъртта на Крал Теодомир през 474 г. Теодорих го наследява. През 476 г. Крал Теодорих Велики изоставя Македония и се завръща на Дунава, този път в Долна Мизия, като установява столицата си в стратегически важния гр. Нове (Свищов), където остава до 488 г.

Consul Флавий Теодорих Страбон от Тракия, magister militum praesentalis[редактиране | edit source]

Другият именит представител на Амалите, княз Теодорих Страбон („Кривогледият“, † 481), по баща Триарий, се явявал главен съперник на Теодорих Велики в отношенията на остроготите с Римската империя. Теодорих Кривогледият принадлежал към живеещите в Тракия остроготи, които са римски Федерати. Освен това той бил близък роднина на Аспар (братовчед на Аспарвата жена) и поискал предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар след неговата смърт — да заеме поста на Главнокомандващ на Римската армия, да заселва свои хора в Тракия и т.н. В този момент и тракийските остроготи федерати, главната опора на Аспар, издигнали Теодорих Страбон за свой Крал (rex) и с няколко военни акции срещу Империята склонили Лъв I Тракиец да отстъпи и да го назначи за magister militum praesentalis. Теодорих Страбон изпълнявал тази функция от 473 до 479 г. Неговата войска нараснала на 30 000 души, към него се присъединили огромно число воини и започнал да застрашава Одрин и Цариград.

Зенон се обърнал за помощ към Теодорих (Теодомиров), като му обещал най-големите титли и почести на Империята. Обещал му също, че когато Теодорих стигне в Одринско, ще го посрещне голяма римска армия и така съвместно да унищожат Теодорих Страбон. Когато обаче Теодорих пристигнал на уреченото място, там нямало никой и ако Теодорих Страбон го е бил нападнал, щял е да го унищожи. Разбрали за измамата на Зенон, двамата Теодориховци се разбрали за общ фронт срещу Зенон.

Сабиниан (Сабин?) Велики, началник на българите и военен управител на Воден и цала Македония и Илирик в 480 г.[редактиране | edit source]

За да предотврати заплахата от най-опасния си съюзник, готите, които от една страна, застрашавали Цариград, а от друга — Епир и Тесалия, през 480 г. император Зенон се принудил да се съюзи и обърне за помощ кам тракийските хуни и българи, пише Йоан Антиохийски през 488 г. Той назначил за пълководец на българскo-източноримската войска най-добрия си военноначалник (ductor militiae) Сабиниан Велики — управител на Воден и цяла Македония и Илирик (Illyricianae ductor militiae). Сабиниан маневрирайки с войските си успява да изтласка Теодорих от Адриатическото крайбрежие и Македония и да го накара да напусне тези земи, но преценил, че стратегически е по-важно да съхрани непокътнати възможностите на войската Воденският управител не влиза в решително и рисковано сражение за да унищожи Теодорих.[9]. Според Марцелин Комес Теодорих той „отблъснал повече с ум, отколкото с храброст“.[10] Зенон непроумял този начин на действие и в подозрителността си се усъмпил в заговор, през 481 г. той изпратил убийци (консул Йоан Скита) да ликвидират Сабиниан Велики. След неговото убийство илирийски и македонски войвода станал синът му, носещ неговото име, Флавий Сабиниан († 517, magister militum per Illyricum). Тицинският епископ Енодий (* 473 — † 524), съвременник на тези събития, в панегирика си към Теодорих еднозначно определя този Сабиниан, сина на Сабиниан (Сабин?) Велики, като „Български войвода“ (Vulgarum ductor)[11]

През 481 г. Теодорих Страбон загинал при конна езда. От този момент настъпил часът на Теодорих Велики. Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодорих Велики през 482 г. отблъснал войските на българският вожд Бузан и започнал офанзива срещу населените с неариани (гърци) земи на Империята. Ужасните опустошения принуждават накрая Зенон да сключи в 483 г. желания от Теодорих договор: Потомъкът на Амалите бил въведен в достойнството на главнокомандващ magister militum per Orientem и Патриций, през 484 г. (на 33 години) става консул, издигната му е триумфална арка, неговият род на Амалите станал Флавиев, придали му се Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Консулството на Теодорих Велики било „ознаменувано“ с убийството насред улицата на сина на Теодорих Страбон, който, от своя страна, преди това убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодорих Велики.

В столицата Нове[редактиране | edit source]

Теодорих се върнал обратно в гр. Нове (Свищов), откъдето той бил тръгнал преди половин десетилетие. От столицата си Нове Теодорих водел преговорите със Зенон в Константинопол и накрая постигнал сключването на договор с тежки последствия, според който „той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойде там (в Италия)“.

През 488 г. крал Теодорих Велики тръгнал с одобрението на император Зенон с около 20 000 бойци и техните семейства от гр. Нове (Свищов) срещу Одоакър (* ок.430 — † 493) да освобождава Италия. Всъщност Зенон търсел повод да се оттърве от нарастващата опасност от остроготите на Теодорих. През 476 г. Одоакър, командващ федератските войски в Италия, бил свалил 11-годишния цезар на Западната Римска империя Ромул и бил обявен за управител на Италия, подчинявайки се на император Зенон в Константинопол. На практика обаче Одоакър се обявил и действал като независим крал на Италия.

По пътя за Италия Теодорих успял да убие с измама гепидския княз Трапстил в Сирмиум, Долна Панония, която по това време била населена главно с гепиди, българи и готи. Неговото място било заето от сина му княз Тразерик, който уверил Теодорих в своята преданост. Също тук в Долна Панония в голямата битка при река Улка в 488 г. Теодорих в пряк двубой успява да повали и рани на полесражението князът на българите Буса (или Бузан, Павел Дякон). По-късно той щял да празнува тази победа в Равена над българите, „които не знаят, що е поражение и още не могат да повярват“.

Равенското кралство[редактиране | edit source]

Равенското кралство на Остроготите

До 491 г. Теодорих Велики контролирал вече почти цяла Италия. След двегодишна безуспешна обсада на Равена Теодорих и Одоакър сключили през 493 г. договор за съвместно управление на Италия. На помирителната вечеря след влизането на остроготите в Равена Теодорих убил вероломно Одоакър и се обявил за едноличен наместник на императора в Италия, чието одобрение обаче получил чак през 497 г.

Междувременно през 511 г. Теодорих Велики се обявил за крал и на победените от франките в Галия визиготи. Управлението на Теодорих Велики до неговата смърт през 526 г. е характерно с възприемането на административната практика на късната античност в Италия, стремеж към изравняване на римляните (католици) и готите (ариани) и довело до късен културен разцвет на Италия.

По време на царуването на Юстиниан I през 531 г. главнокомандващият римската армия Велизарий дебаркирал на о-в Сицилия и през 536 г. превзел Рим. Крал Теодахад (последният Амала, * 507/511 — † 536) предложил да отстъпи кралството си на Юстиниан Велики, но разбунтувалите се остроготи го свалили от власт и издигнали за крал Витигис († ок.542), който убил Теодохад. През 540 г. Белизарий превзел столицата на остроготите Равена.

След тежкото си поражение от Белизарий остроготите издигнали за предводител Тотила († 552), който успял да създаде нова държава северно от р. По и през 541 г. да се обяви за крал. Тотила успял бързо да завладее обратно големи части от Италия с подкрепа на местното население и дори на два пъти да превземе Рим през 546 и 550 г., въпреки повторното изпращане на Белизарий. Опустошителната десетгодишна война довела до катастрофални поражения на късноантичната култура на Италия. След отзоваването на Велизарий, неговият съперник генерал Нарзес (* ок.490 — † 574, евнух и епилептик) успял през 552 г. да рагроми остроготите, при което Тотила загинал. Остатъците от разбитите остроготски войски издигнали за крал Тея († 552), но отново били разбити от Нарзес. Част от останалите остроготи се подчинили на императорските войски, част от тях избягали при франките, а другите попаднали през 568 г. под властта на лангобардите в Италия.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б „Лъв, по потекло бес, бе направен от мощта на патриция Аспар от военен трибун на император“, Jornandes, Panckoucke, p. 164
  2. „В Константинопол по това време погина от мечовете на евнусите Аспар, първият измежду патрициите, произходящ от една знатна готска фамилия със синовете си Ардабур и Патрициол, първия бивш патриций, а втория Цезар и наричан зет на Императора Лъв.“, Jornandes, Panckoucke, p. 166
  3. „Някога от Сената било казано на Аспар да се направи сам император, който разправят, че дал такъв отговор: — Боя се да не би чрез мен да се породи навик в царуването“, "Aliguando Aspari a senatu dicebatur, ut ipse tieret imperator: qui tale referetur dedisse responsum: timeo, ne per me consuetudo in regno nascatur., Casiodori Senatoris variae, Monumenta Germaniae, p. 425
  4. Procopius, „De bello vandalico“ I, 5
  5. „Веднаж Аспар хванал Лъв за пурпурната дреха и му извикал: — Императоре, не е хубаво, щото онзи, който носи тази дреха, да лъже! На което Лъв отговорил: — Нито пък е хубаво да бъде принуждаван и каран като роб“ , Bury, „A history of the later Roman Empire I“, 230
  6. „Император Лъв уби чрез наемници Аспар и сина му Ардабур, защото ги подозирал, че искат да го убият.“, Procopius, „De bello vandalico“ I, 6
  7. „Quo tempori in Constantinopoli, Aspar, primus patriciorum, et Gothorum genere clarus, cum Ardabure et Patriciolo filiis, illo quidem olim patricio, hoc autem Caesare, generoque Leonis principis appellato, spadonum ensibus in patio vulneratus interiit.“, Jornandes, Panekoucke, p. 166
  8. „В 471 година погина от мечовете на евнусите в палата Аспар, първият измежду патрициите, със синовете си Ардабур и Патрициол, първия бивш патриций, а последния Цезар и наричан зет на Императора Лъв, арианец от арианско потекло — A.C. 471. Aspar primus patriciorum cum Ardabure et Patriciolo filiisillo, illo quidem olim patricio, hoc autem Caesare generoque Leonis principis appellato, Arianus cum ariana prole, spadonum ensibus in palatio vulneratus interiit.“, Marcellini Comitis Chronicon. Migne LI
  9. Тогава император Зенон се видял принуден да се свърже в съюз с тъй наречените българи, обаче Теодорих, Триаровият син, отблъснал хуните (българите) и се отправил към Цариград“, Йоан Антиохийски
  10. Комес Марцелин. Хроника. В: Латински извори за българската история. БАН. София, 1958. стр. 311.
  11. Magnus Felix Ennodius,Panegyricus Theoderico regi dictus.