Света София (Константинопол)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Света София.

„Света София“ (на гръцки: Ἁγία Σοφία; на латински: Sancta Sophia; на турски: Aya Sofya) или Църква на светата Премъдрост Божия е монументална обществена сграда в Истанбул, Турция, превърната днес в музей. Тя е служила дълго време за християнска катедрала, а по-късно за една от главните джамии на Константинопол.

Първоначално построена през 360 г., църквата е разрушавана на 2 пъти при обществени безредици, като съвременната сграда е построена през 532-537 г. при император Юстиниан I по проект на Исидор от Милет и Антимий от Трал.[1] Впечатляващо инженерно постижение за времето си, „Света София“ в продължение на хилядолетие, до построяването на Севилската катедрала през 1520 г., е най-голямата църква в света. Смятана за най-яркия образец на византийската архитектура, тя оказва значително влияние и върху монументалната архитектура през Османската епоха.[2]

Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. „Света София“ е превърната в джамия. След разпадането на Османската империя правителството на Турция секуларизира сградата през 1934 г. и от следващата година тя функционира като музей.

Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на римската мъченица София, а на светата Премъдрост Божия (на гръцки: Ναός τῆς Ἁγίας τοῦ Θεοῦ Σοφίας), божествената страна на Исус Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица.[3][4] По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос.[5]

История[редактиране | edit source]

Първа църква (360-404)[редактиране | edit source]

Детайли от първата църква, открити при разкопки в западния двор на сегашната постройка

Първата църква на мястото на днешната „Света София“ е осветена на 15 февруари 360 г. от император Констанций II и по онова време е известна като Голямата църква (Μεγάλη Ἐκκλησία).[6] След завършването си тя става патриаршеска катедрала на Константинопол, като дотогава тази функция е изпълнявана от разположената в съседство църква „Света Ирина“. През по-голямата част от историята на Византийската империя тези 2 храма заемат централно място в нейния церемониал.

Тази първа сграда е описана от работилия в началото на 5 век историк Сократ Схоластик, който приписва нейното изграждане на император Константин I Велики. Според неговото описание сградата представлява класическа латинска базилика с атриум, галерии и дървен покрив и изглежда значим за времето си паметник.

Първата църква е опожарена по време на бунтовете в Константинопол, които започнали след като императрица Елия Евдоксия прогонва от града патриарх Йоан Златоуст на 20 юни 404 година.

Втора църква (415-532)[редактиране | edit source]

Втората църква е разрушена по време на потушеното от Юстиниан I въстание Ника през 532 г.

Трета църква (537-1453)[редактиране | edit source]

Поглед нагоре, посока изток, в централния кораб

Още през 532 г. започва строежът на новата църква, която има нова архитектура. За главни архитекти са избрани Исидор от Милет и Антимий от Трал, известни по онова време теоретици в архитектурата и математиката. Императорът им поставя много амбициозна задача ,да се създаде най-големия и велик храм в историята. За целта не са пестени никакви средства и църквата е завършена в изключително кратък период от 5 год. под зоркия контрол на самия Юстиниан. Използвани са ценни материали от територията на цялата империя. Цялата вътрешност на църквата е облицована със златни мозайки и скъпи видове мрамор. Много от мраморните колони са докарани от стари езически храмове от антични градове в Мала Азия. Строежът ѝ изпразва имперската хазна.

При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. според преданието Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим[7]. В продължение на почти 1000 год. „Св. София“ е най-голямата църква в света и все още е четвъртата по площ в света.

Поради прекалено бързия строеж, архитектурните нововъведения и сеизмичната активност в района куполът на църквата пада частично няколко пъти през нейната дълга история (558, 989, 1346 г.), но бива бързо възстановяван.

След нашествието на кръстоносците през 1204 г. църквата е плячкосана и много ценни предмети с религиозно и историческо значение са унищожени или откраднати. Разрушени са златните и сребърни обкови на иконостаса и вратите, а самият храм е поруган. В периода на Латинската империя (1204-1261 г.) в църквата се е изпълнявал католическият обред.

Джамия (1453-1934)[редактиране | edit source]

След превръщането ѝ в джамия през 1453 г. във вътрешността са направени малки промени, поетапно са построени и 4 минарета в ъглите ѝ, а през 16 в. османският архитект Синан достроява допълнителни странични контрафорси, които подобряват стабилността на постройката. В средата на 19 в. на швейцарците братя Фосати е възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

Музей (от 1935)[редактиране | edit source]

През 1934 г. Мустафа Кемал Ататюрк обявява сградата за музей. Доста от съществуващите мозайки са разкрити наново, но са запазени и ислямските промени. В днешни дни храмът е музей и се посещава от туристи от целия свят.

Архитектура[редактиране | edit source]

Надлъжен разрез на Света София в оригиналния ѝ вид като църква
Света София в план. Долу - приземен етаж. Горе - балкон

„Св. София“ е първият типичен пример за византийска архитектура и се счита от много хора за архитектурно чудо.

Централен кораб и купол[редактиране | edit source]

Света София: южната стена тимпан и югозападният носещ стълб

Църквата не е стриктна базилика, като централният ѝ кораб, дълъг 76.2 м, е доминиран от купол с диаметър около 31 м и височина над пода от 56 м. Куполът лежи на квадратна основа, като преминаването от кръг към квадрат е постигнато, чрез 4 пандантива. Счита се, че това е първата църква, която ползва това архитектурно решение. В дължина (запад-изток) тежестта на купола се носи от две гигантски арки, които преминават в полукуполи. Източният полукупол се преразпределя в три по-малки полукупола, двата странични - над екседри с колонади, а средният - над апсидата. Западният преминава в два по-малки полукупола над симетрични екседри. Между тях, огледално на апсидата и над емпорията, се намира огромен прозорец.

В южна и северна посока централният кораб е ограничен от колонади, които носят стени тимпани пронизани от множество прозорци. Едно от впечатляващите архитектурни постижения е, че във вътрешността на сградата не е очевидно кои статични елементи поддържат извисяващите се купол и арки. Това, както и фактът, че в основата на купола има 40 прозореца, допринасят за впечатлението у посетителите, че сякаш "златният купол виси от небесата" (Прокопий, 561 г.).

Стените, до височината на корниза над балкона са покрити от плочи от различни видове мрамори с разнообразни разцветки. Над корниза, до върха на купола, повърхностите са покрити със златна мозайка, на места заместена от Фосати с мазилка със същия цвят и шарка.

Странични кораби[редактиране | edit source]

Южният и северният кораб са огледални и отделени от централния чрез колонадите под тимпаните и четирите екседри, както и четирите основни носещи стълба. В план изток-запад са разделени на три основни пространства от арките, които свързват централните (първични) носещи стълбове с контрафорсните (вторични) стълбове в посока юг и север.

Стените също са покрити с мраморни плочи, а таваните със златни мозайки с декоративни елементи.

Балкони (Галерии)[редактиране | edit source]

До балконите, които се простират над целите два странични кораба, както и втория притвор, се достига чрез рампи разположени в ъглите на сградата. Запазени до днес са 3 от тези рампи. Подобно на приземния етаж, страничните части на балкона са разделени от централното помещение чрез колонади и са разделени на съответно три обособени пространтва от арките свързващи първичните и вторичните носещи стълбове. Опасани са от два реда парапети, отпред дървен - декоративен, а отзад масивен - мраморен. Таваните са украсени от декоративни мозайки, като - особено в южната част - има множество запазени ценни мозайки-икони. В централната част на балкона над притвора (емпория) се е намирала ложата на императрицата.

Значение[редактиране | edit source]

След нейното построяване „Св. София“ оказва сериозно влияние в развитието на архитектурата. Това важи особено за православните храмове до ден днешен (виж Храм Свети Сава в Белград). Много от джамиите в Истанбул и цялата Османска империя, построени от Синан и негови ученици, следват основния план на „Св. София“ - Шехзаде джамия, Сюлейман джамия, Султан Ахмед джамия (Синята джамия) и др.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Kleiner, Fred S и др. Gardner's Art Through the Ages: Volume I, Chapters 1-18. 12th. Mason, OH, Wadsworth, 2008. ISBN 0495467405. с. 329.
  2. Simons, Marlise. Center of Ottoman Power. // New York Times, 22 August 1993. Посетен на 4 юни 2009.
  3. McKenzie, Steven L. The Hebrew Bible Today: An Introduction to Critical Issues. Louisville, KY, Westminster John Knox Press, 1998. ISBN 0-6642-5652-X. с. 149.
  4. Binns, John. An Introduction to the Christian Orthodox Churches. Cambridge, Cambridge University Press, 2002. ISBN 0-5216-6738-0. с. 57.
  5. Janin, Raymond. La Géographie Ecclésiastique de l'Empire Byzantin. 1. Part: Le Siège de Constantinople et le Patriarcat Oecuménique. 3rd Vol.: Les Églises et les Monastères. Paris, Institut Français d'Etudes Byzantines, 1953. с. 471.
  6. Foni, Alessandro E и др. Virtual Hagia Sophia: Restitution, Visualization and Virtual Life Simulation (PDF). // Посетен на 3 юли 2007.
  7. Димитър Ангелов, Византийската култура, 2004