Констанций II
| Констанций II | ||
|---|---|---|
| 61-ви император на Римската империя | ||
 |
||
| Лични данни | ||
| Управление | 324–337 (като Цезар) 337–361 (като Август) |
|
| Роден | 7 август 317 | |
| Сирмиум, Илирия | ||
| Починал | 3 ноември 361 | |
| Мопсукрена, близо до Тарс, Киликия | ||
| Потомци | Констанция | |
| Семейство | ||
| Брак | ? неизв. | |
| Втори брак | Евсевия | |
| Трети брак | Фаустина | |
| Династия | Константинова династия | |
| Баща | Константин Велики | |
| Майка | Фауста | |
Флавий Юлий Констанций (лат. Flavius Iulius Constantius) е римски император в периода 337-361 година.
Античните историци (най-вече Амиан Марцелин) представят образа на Констанций II в смесена светлина, като наблягат на посредствените му способности и го представят като ограничен и страхлив човек, подведен от приближените си.
Верен продължител на политиката установена баща му, отдаден на твърдата идея да запази целостта на империята и собствената си власт, въпреки всички заплахи, Констанций II води трудни войни с променлив успех през цялото си управление. Той удържа победи по-скоро срещу узурпаторите и вътрешните врагове, отколкото срещу външните заплахи, което го превръща в доста безславна личност за неговите съвременници.
По-късните историци обикновено считат Констанций II за типичен византийски автократ, губещ се в сянката на Константин Велики, с качества и характер далеч по-незабележителни от тези на Юлиан Апостат.
Съдържание |
Управление [редактиране]
Констанций е вторият син на Константин I Велики и Фауста. Баща му го издига в ранг цезар на 13 ноември 324 г. в Никомедия. Констанций администрира Галия и през 332 г. е изпратен заедно с по-големия си брат Константин II за да воюва с готите по Дунавската граница. Вероятно е женен за първи път през 336 г. за дъщеря на чичо си Юлий Констанций.
Когато Константин I Велики умира, Констанций е участва в дворцовия заговор, целящ осигуряването на имперска власт само за синовете на Константин I и отстраняването на другите наследници. Завещанието на Константин I вероятно бива преправено. Братовчедите Далмаций и Ханибалиан са обвинени в отравяне на покойния владетел и са екзекутирани. В последвалите събития биват избити и повечето членове на техните семейства (пролетта-лятото на 337 г.). Убит е също и Юлий Констанций. Пощадени са само малолетните му синове Гал и Юлиан.
Стабилната подкрепа на армията и действията на придворната клика осигуряват бързото възкачване на Констанций II и неговите братя – Константин II и Констанс. Тримата се събират в Панония (септември 337 г.) за да поделят империята помежду си. Констанций II получава източните провинции на империята: Мала Азия, Сирия, Египет, Гърция и Тракия. След подялбата се налага той да замине на източната граница, където започва война със сасанидските перси.
Константин II загива в засада през 340 г., по време на военни действия срещу Констанс, който увеличава владенията си с неговите, а Констанций II води спорове с по-малкия си брат, изисквайки да придобие Илирик като компенсация.
Вътрешно положение [редактиране]
Констанций II предприема няколко не особено резултатни опита за финансова реформа. Постоянното военно напрежение и тежките данъци постепенно довеждат до намаляване и обедняване на населението, икономически упадък и повишена девалвация на парите.
Разоряването на средно заможните слоеве от обществото продължава и в общи линии мерките на Констанций да спре този процес, както и да пресече корупцията в раздутия административен апарат, се оказват недостатъчни. Държавната хазна се намира на ръба на фалита, което води до окончателното закрепостяване и унаследяване на всички професии, както и до постоянно увеличаване на данъчната тежест. Често явление са процесите за заговор срещу императора, водещи до смъртна присъда и конфискация на имуществото на осъдения. Интригите в двора на Констанций II, съставен предимно от евнуси, са добре описани от Амиан Марцелин като една от трагичните страни на управлението му.
Религия [редактиране]
Християнството, нововъзприетата държавна религия, играе определяща роля и се подкрепя активно от Констанций II, който обаче има склонност да се въвлича в религиозните спорове и борби, довели до толкова много смутове, и така само да ги разпалва повече в опита си да ги разреши. Привърженик на арианството (считано официално за ерес), което господства на изток, императорът счита себе си за непогрешим познавач на богословието и дори за обладател на теократична власт в духа на римския автократизъм, оформен под източно влияние.
Като поддръжник на арианството, Констанций влиза в конфликт с братята си — подкрепящи Никейския символ на вярата (ортодоксално православие). Сблъсъкът на двете религиозни течения е и израз на културното противоречие между двете, все по-различаващи се една от друга, половини на империята: Западната — латинска и Източната — елинистическа.
Про-арианска политика на Констанций II стига до гонения и присъди срещу ортодоксалната клика — патриарсите Павел от Константинопол и Атанасий от Александрия са заточени още в началото на неговото управление. Опит за разрешаване на противоречията е църковния събор в Сердика (343 г.), близо до границата на двете империи. Освен освобождаването на двамата патриарси и официалното разделяне на сферите на религиозно влияние, събитието не постига други резултати. Дълбоко въвлечен в религиозните въпроси, императорът лично председателства този събор, а след това и много други, което почти докарва до банкрут държавната поща, натоварена да превозва безплатно църковната кореспонденция и духовниците.
Счита се, че Констанций II е издал два едикта забраняващи друга религия освен християнската (през 341 и през 355) но няма данни те да са стриктно спазвани. По това време много от езическите храмове западат или са превърнати в църкви. Вероятно към 50-те год. на IV век около 2\3 от римляните, най-вече градското население, изповядват новата държавна религия.
Външна политика и междуособици [редактиране]
През 337-350 г. се води войната със Сасанидска Персия, костваща много жертви и от двете страни. Констанций отсяда в Антиохия и често лично предвожда войските срещу врага в Месопотамия. Персийската заплаха от инванзия е осуетена в битката при Сингара (348 г.), но опитът на римляните да преминат в настъпление не успява.
В началото на 350 г. в Антиохия достигат тревожни новини — на запад военачалникът Магненций е свалил Констанс и се е провъзгласил за император. Констанций II отказва да признае узурпатора, незабавно сключва мир с персите и се подготвя поход на запад, където да бъде предизвикан противника. В Антиохия е назначен за съимператор с титла „цезар“ Констанций Гал, братовчед на императора и единствения оцелял от клането през 337 г. роднина, освен неговия полубрат Юлиан.
Войските в Илирия през това време не могат да решат към коя страна да се присъединят, затова избират техен собствен император — генерал Ветранион, несъмнено благодарение на подкупите и агитацията на Констанция, сестрата на Констанций, която се намира там и предлага да се омъжи за пълководеца, само и само илирийските легиони да не минат към лагера на Магненций. В град Рим се появява още един претендент — авантюристът Непоциан, далечен потомък на Константин Велики, който с тълпа гладиатори взема властта за няколко седмици, преди да бъди разбит от войскови части на Магненций.
В края на 350 г. легионите на Ветранион и Констанций II се срещат в полето край Сердика, където, според предварително уговорената постановка, на специално подготвена церемония Ветранион е детрониран, под акламациите на двете войски. Сериозен е сблъсъка с другия претендент. През 351 г., при Мурса (в дн. Хърватия), между армиите на Констанций II и Магненций се състои едно от най-кръвопролитните сражения в римската история — от двете страни загиват общо 55 хиляди души: римски легионери и варварски наемници. Решителната битка до голяма степен лишава империята от бойна сила. След ново поражение в подножието на Алпите, Магненций се самоубива (353 г.).
Констанций II остава няколко години на Запад за да уреди управлението, като от 351 до 359 г. установява резиденцията си в Медиолан (дн. Милано). Следващите години от управлението на Констанций минават близо до границата по Дунав и Рейн в непрекъснати войни срещу алеманите (353-6 г.). От Амиан Марцелин е известно описанието на неговото единствено триумфално влизане в Рим (357 г.), където Констанций остава впечатлен от величието на града. Междувременно цезарят Констанций Гал е обвинен в опит за заговор и в лошо управление, извикан е в Милано, но по пътя е арестуван и убит (354 г.).
В 355 г. избухва нов неуспешен метеж в Галия, на военачалника Силван. Междувременно, заплахата от нашествие на алеманите в Галия, принуждава Констанций да извика своя последен жив сродник — братовчед си Юлиан и да го обяви за цезар. Изпратен в Галия, вероятно с надеждата по-скоро да загине във войната, отколкото да се справи, той постига неочаквани успехи срещу варварите. Младият цезар набира популярност сред войската и населението и това започва да плаши императора.
През 359-361 г. се води нова война с персите и Констанций II отново заминава на изток. В тази връзка той заповядва на Юлиан да му прати най-добрите си военни части в Антиохия. Това той прави и с цел да го отслаби при евентуален конфликт с него. Ефектът е неочакван — несъгласна с преместването, галската армия се вдига на бунт и обявява Юлиан за август в 360 г. Новата заплаха продължава да виси до 361 г., когато Констанций II завършва персийската война и се насочва на запад. Сблъсък между двамата братовчеди не се осъществява — Констанций II умира от треска в Мопсукрена, Киликия, през ноември 361 г., оставяйки Юлиан наследник на властта.
Бронзови монети от управлението на Констанций II [редактиране]
Външни препратки [редактиране]
Източници [редактиране]
- Амиан Марцелин, Римска история [1]
- Michel Mulder: Ammianus Marcellinus about Constantius II. In: Ammianus Marcellinus Online Project.
Литература [редактиране]
- Jones, A.H.M, The Later Roman Empire, 284–602: a Social, Economic and Administrative Survey (Baltimore: Johns Hopkins University, 1986)
- Dignas, B. & Winter, E., Rome and Persia in Late Antiquity (Cambridge University Press, 2007)
- Gaddis, M., There is No Crime for Those who Have Christ (University of California Press, 2005)
- Hunt, Constantius II in the Ecclesiastical Historiansorians, Ph.D. diss. (Fordham University, 2010), AAT 3431914.
- Salzman, M.R., The Making of a Christian Aristocracy: Social and Religious Change in the Western Roman Empire (Harvard University Press, 2002)
- Richard Klein, Constantius II. und die christliche Kirche, 1977, Impulse der Forschung ISBN|3534075420
- Chantal Vogler, Constance II et l'administration impériale, 1979, Université de Strasbourg
- Timothy David Barnes, Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire, 1993, Harvard University Press
- Timothy David Barnes, Ammianus Marcellinus and the Representation of Historical Reality, 1998, Cornell University Press
| Римски императори | ||
| Константин I Велики (306 — 337) | Съимператор с Констанс (337 — 350) и Константин II (337 — 340) | Юлиан (360 — 363) |
|---|---|---|
| Римска империя | ||
|
|||||
|
|||||
