Ирина Атинянката

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ирина
византийска императрица
Irina ( Pala d'Oro).jpg
изображение от олтара на базиликата Сан Марко във Венеция
Лични данни
Управление 797-802
Регент на Константин VI
Регентство 790-797
Родена ок. 752
Атина
Починала 9 август 803
о. Лесбос
Семейство
Брак император Лъв IV


Ирина Сарантапихина (на гръцки: Ειρήνη Σαρανταπήχαινα, ок. 7529 август, 803), известна повече като Ирина Атинянката (на гръцки: Ειρήνη η Αθηναία), е византийска императрица от 797 до 802 г. Тя е първата жена в историята на Византийската империя, която управлява еднолично от свое име. Като монарх тя се нарича и титулува "василевс на ромеите" (sic!), вместо "августа" или „василиса“ (императрица), въпреки че на монетите, сечени по нейно време, е наречена „василиса“.

Ирина е съпруга на византийския император Лъв IV Хазарски. След смъртта му е регент на сина си Константин VI, който в крайна сметка е ослепен и отстранен от управлението на империята. Заради постановленията на свикания по нейно време Седми вселенски събор в Никея (Втори никейски събор) и връщането на православния култ към иконите, Ирина е канонизирана за светица.

Произход[редактиране | edit source]

Ирина е родена в Атина около 752 г. Тя е част от видното атинско семейство на Сарантапихите. Предполага се, че чичо ѝ Константин Сарантапих, е бил патриций и стратег на тема в Елада. Въпреки че е сираче, Ирина става известна с красотата си и на 1 ноември 769 е доведена в Константинопол от император Константин V Копроним, който я омъжва за сина си Лъв IV на 17 декември 769. На 14 януари 771 Ирина ражда син — бъдещия Константин VI.

След смъртта на Константин V на византийския престол се възкачва Лъв IV, който бил само на 25 години. Лъв IV също като своя баща е иконоборец, но първоначално поема по-умерена политика към иконопочитателите, за което немалка роля има влиянието на Ирина върху съпруга ѝ. Тази линия се променя коренно към август 780 г., когато някои придворни били осъдени за иконопочитание. Според слуховете императорът открил икони, скрити сред вещите на съпругата си, поради което категорично отказал да споделя брачното ложе с нея. Лъв IV обаче умира на 8 септември 780 г., а Ирина станала регент на малолетния им син Константин VI.

Регенство[редактиране | edit source]

Още в началото на управлението си като регент, Ирина се изправя срещу дворцов заговор на иконоборците, който има за цел да възкачи на престола цезаря Никифор — полубрат на Лъв IV. Заговорът обаче е разкрит, по-голямата част от съзаклятниците са арестувани, измъчвани и ослепени. По заповед на императрицата Никифор бил ръкоположен за дякон — духовен сан, който бил несъвместим с изпълняването на светски длъжности. Ирина дори заповядала той да извърши рождествената евхаристия в църквата Св. София.

Външна политика[редактиране | edit source]

През 781 г. Ирина започнва да търси сближение с папството и покровителстваното от него Франкско кралство на Каролингите. Императрицата уговорила брак между сина си и Ротруда — дъщеря на крал Карл Велики. Тя дори изпраща хора, които да научат принцесата на гръцки език. Въпреки това Ирина сама разстрогва годежа през 787 г.

Големи са усилията на императрицата за съхраняването на целостта на империята. През 781 г. тя праща флота срещу Сицилия, където потушава бунта на сицилианския стратег Елпидий. Въпреки успехите на генерал Михаил Лаханодракон, който отблъснал едно арабско нападение по източните граници на империята, Ирина сключва примирие с арабите за три години, като се задължила да им плаща трибут от 90 хиляди динара и 10 хиляди копринени одежди, като и да им осигури достъп до пазарите на империята. Мирът с арабите бил необходим, за да може императрицата да съсредоточи вниманието си върху славяните в Гъция и Македония, които са усмирени от имперските войски през следващата 782 г. Това поставя началото на реелинизацията на Елада и Македония.

Религиозна политика[редактиране | edit source]

Основна цела на религиозната политика на Ирина е възстановяването на иконопочитанието. Императрицата обаче не се решава на прибързани действия, поради което първите години от управлението ѝ се отличават с относително умерена политика в тази област — докато траела войната с арабите и славяните, императрицата се страхувала да не загуби подкрепата на войската, която в по-голямата си част е на страната на иконоборството. Въпреки това Ирина открито дава ясни знаци на иконопочитателите за предстоящата промяна — по нейна заповед от заточение са освободени много репресирани монаси, а в Халкедон с тържествена церемония са върнати мощите на света Ефемия, разпръснати по заповед на на Константин V.

След като укрепва властта си, Ирина известява желанието си да възтанови почитта към светите икони. През 784 г. константинополският патриарх Павел се оттегля в манастир и обявява намерението си да освободи патриаршеския престол. По съвет на Ирина патриархът възвестил намерението си да свика и църковен събор. Скоро обаче той починал, след което въпросът за въстановяването на иконопочитанието е поставен открито на дневен ред и се решава да се свика нов Вселенски събор.

Седми Вселенски събор[редактиране | edit source]

Седмият Вселенски събор. Икона от 17 в.

Подготовката за свикването на новия Вселенски събор изисквало на първо време да се избере заместник на починалия константинополски патриарх, който да свика събора. При обсъждането на кандидатите за патриаршеския престол в двореца Магнавра (Магнаура), Ирина произнася тържествена реч и изразява открито подкрепата си за кандидатурата на Тарасий, който дори не е духовно лице, а заема длъжността асикрит (императорски секретар). Желанието на Ирина било да види на престола Тарасий, тъй като той е сред хората, подкрепящи идеята за свикването на нов събор. Присъстващите в двореца представители на иконоборството обаче били категорични, че свикването на нов Вселенски събор е нецелесъобразно, тъй като предишният вече осъдил иконопочитанието. Протестът на иконоборците не е взет под внимание. Тарасий набързо е въведен във всички свещенически санове и на 25 декември 784 г. е ръкоположен за константинополски патриарх. След избора на Тарасий до всички църковни предстоятели е изпратено официално възвание за свикването на нов Вселенски събор, написано от името на Ирина, Константин VI и патриарх Тарасий. В Рим императрицата изпраща посолство, което да предаде покана за участието в събора и на папа Адриан I.

На 27 октомври 785 г. в Константинопол пристига послание от римския папа, което е прочетено в патриаршеския събор, след като от него били отстранени неприятните за патриаршията части, отнасящи се до върховенството на Римската църква над останалите християнски църкви. В общи линии папата приветствал желанието на императрицата и сина ѝ да възстановят иконопочитанието във вида му, завещан от светите християнски отци, но поставял и някои условия, за да признае легитимността на събора:

  • съборът от 754 г. да бъде публично анатемосан в присъствието на папските легати;
  • императрицата, синът ѝ и сенатът да гарантират личната неприкосновеност на папските пратеници на събора;
  • връщането в римския диоцез на Южна Италия, която по-рано Лъв III предал под юрисдикцията на константинополския патриарх;
  • константинополският патриарх да не се титулува вселенски.

Папата определял за свои представители на предстоящия събор презвитер Петър и игумен Петър.

Разгонването на събора от 786 г.[редактиране | edit source]

Откриването на Седмия Вселенски събор било насрочено за 7 август 786 г. Още преди това обаче намиращите се в столицата епископи иконоборци започват да преговарят със столичните гарнизони, за да ги привлечат на своя страна. Така на 6 август пред патриаршеския храм се провел митинг срещу свикването на събора. Това обаче не стряска Ирина и на 7 август Вселенският събор бил открит в храма на Светите Апостоли. Когато започнало четенето на Евангелието, в църквата нахлули въоръжени войници, които заплашили със смърт присъстващите на събора епископи, ако допуснат внасянето на идоли (икони) в Божия храм и потъпчат повелите на събора от 754 г. Така на присъстващите епископи не оставало друго освен да се разотидат. Този неуспех не обезкуражава императрицата, която започва приготовления за свикване на нов събор. Под предлог, че война с арабите била подновена, императорският двор е евакуиран в Тракия, а верните на иконоборчеството гарнизони са изпратени в Мала Азия — в лицето на врага. В столицата за охрана е оставен гарнизон, набран от Тракия и Витиния, където иконоборчеството не придобило широко разпространение. За по-голяма безопасност обаче Ирина решила съборът да не бъде проведен в Константинопол, а във Никея, където през 325 г. е проведен Първият вселенски събор.

Вселенски събор от 787 г.[редактиране | edit source]

През май 787 г. императрицата отново разпратила послания за свикването на Вселенски събор в Никея. Съборът е открит на 24 септември същата година. На него присъствали около 350 духовници заедно с представители на папата и на останалите православни патриарси. Императрицата не взима участие на събора в Никея, но изпратила свои представители. Проведени били общо осем заседания, последното от които се състояло на 23 октомври в Константинопол, в присъствието на Ирина. Съборът възвестил края на иконоборството и възстановил почитта към иконите, като на четвъртото му заседание в храма тържествено е внесена икона.

Край на регенството[редактиране | edit source]

Императрица Ирина и Константин VI на Седмия Вселенски събор
(фрагмент от фреска на Дионисий, 15 век)

През периода на регентството си Ирина привиква да управлява самостоятелно и не желаела да предаде управлението на сина си. Тя продължавала да се отнася с него като с дете, а освен това го държала далеч от държавните дела. Константин дори живеел отделно от императорския двор. През 788 г. императрицата разтрогва годежа на Константин с франкската принцеса. Причината за това вероятно се крие във факта, че през същата година франките нахлули в южноиталянската област Беневентум и в Истрия, а войските, които императрицата изпраща срещу тях, са разбити. Желаейки да ожени сина си, Ирина организирала избор на императорска невеста. В столицата били събрани знатни девойки от цялата страна, а изборът на императицата паднал върху Мария Амнийска.

Постепенно във византийския двор назрява недоволство срещу авторитарния размах на Ирининото управление. През 789 г. е организиран дворцов заговор, целящ да отстрани Ирина и да осигури цялата власт за Константин VI. Императрицата обаче е предупредена навреме за готвения преврат, след което последвала жестока разправа със заговорниците. Много са заточени, други са затворени и измъчвани, а самият Константин е подложен на телесно наказание и е затворен за няколко дни в стаята си.

През 790 г. Ирина се опитва да отстрани окончателно сина си от управлението, заставяйки войските да ѝ се закълнат в това, че докато тя е жива, те няма да позволят на сина ѝ да управлява. Това, както и неуспехите във войната с арабите, предизвикало недоволство сред войниците и когато през септември 790 г. заставили Арменския легион да положи клетвата, той се разбунтувал и обявил Константин за единствен владетел на империята. Опитите на императрицата да усмири войниците не дали резултат и тя е принудена да отстъпи властта на сина си. Лишена от титлата августа, Ирина се оттеглила в Елевтерийския дворец в Константинопол. Изолацията на Ирина обаче не била дълга. След редица неуспешни походи срещу българите и арабите, през 792 Константин VI, посъветван от приближените си, реабилитира майка си, връща ѝ титлата Августа и ѝ позволява да се завърне в императорския дворец. Възстановявайки положението си в двора, Ирина отново пожелава да получи цялата власт. В продължение на пет години тя щателно подготвяла окончателното отстраняване на сина си, като не пропускала възможност да го дискредитира пред народа, църквата и армията.

Преват срещу Константин VI[редактиране | edit source]

През юли 792 г. Константиновата армия претърпява поражение от войските на българския кан Кардам при Маркели. Неуспехите на Константин станали причина сред народа и войската да се заговори за избор на нов император, за какъвто често е споменаван Никифор — чичото на Константин. Това става причина Константин да предприеме предварителни мерки — през август Никифор е ослепен, а езиците на братята му са отрязани. По предложение на Ирина е ослепен и пълководецът Моселий, който бил в основата на преврата срещу нея през 790 г. Жестокостта на императора окончателно го лишава от подкрепата на армията. Арменските полкове отново вдигнали въстание, което било потушено със сила, но за сметка на това размириците в Мала Азия позволили на арабите да завземат няколко византийски крепости.

Според Теофан най-успешният опит на императрица Ирина да дискредитира сина си е подкрепата ѝ за любовната му връзка с придворната ѝ дама Теодота. През 794 Константин, който не обичал съпругата си, се развежда с Мария Амнийска и я принуждава да се замонаши, и през 795 г. се жени за Теодота. Вторият брак на императора разбунил общественото мнение в империята и предизвикал остра реакция от страна на църквата, която отказала да признае брака на Константин и Теодота за законен. Започнала и процедура за отлъчването на императора от църквата. Усилията на Константин да успокои духовенството не дават резултат, поради което той започва репресии срещу монасите, които не подкрепяли брака му с Теодота. Така Константин окончателно загубва подкрепата и на църковните среди. В този момент Ирина съвсем предвидливо защитила духовенството, с което си спечелила благоразположението на църковния клир.

Ирина ускорила приготовленията за предстоящия преврат срещу сина си, след като през 796 г. Теодота родила син на императора. Детето обаче починало скоро, но заговорът вече бил узрял напълно. На 17 юни 797 г. столичният гарнизон се разбунтувал срещу императора, който успява да избяга от другата страна на Босфора и започнал да събира верните си войски. В този момент Ирина се обръща към привържениците си в императорското обкръжение да се опълчат срещу сина ѝ, като дори ги заплашила с разправата, която щяла да последва в случай, че не предприемат нищо. В ранното утро на 15 август 797 г. заговорниците пленили Константин и го откарали в Константинопол. Там по заповед на Ирина Константин е ослепен, което станало в Порфирната зала на императорския дворец — същата, в която по-рано бил роден императорът. По този начин властта отново се оказала в ръцете на Ирина, която заема официлно византийския престол.

Василевс и автократор на ромеите[редактиране | edit source]

Солид, сечен по времето на Ирина

Ирина е първата жена на византийския престол. В своите „Новели“ тя се величае с мъжкия титул „василевс“ вместо „василиса“ (императрица):"Ирина, велик василевс и автократор на римляните". На монетите, изсечени по нейно време, тя е изобразена с византийските имперски инсигнии и е наречена „василиса“.

В началото на управлението си Ирина започва да дарява богато църквите и манастирите, намалява данъците и митата и отваря множество приюти за бедни, с което успява бързо да спечели подкрепата на населението. Многобройните богатства, дарени от императрицата на църквата, са причина монасите хронисти от това време да пишат за императрицата като за благочестива жена, неспособна да посегне на сина си.

По всичко обаче изглеждало, че царуването на Ирина ще приключи без императрицата да остави свой законен наследник на престола. Така сред придворните бързо се появили различни кандидати за приемници на властта ѝ, а престолът станал обект на дворцови интриги и борби между техните привърженици. Тези борби се изостря изключително силно през 799, когато Ирина заболява сериозно.

В Западна Европа обаче така и не признават императорската титла на Ирина, считайки, че след отстраняването на сина ѝ, римския (ромейския) императорски престол останал овакантен. Особено последователна в това отношение се оказва Римската църква, която вижда в това възможност да предаде императорската титла на западен владетел. Така на 25 декември 800 г. франксият крал Карл Велики е коронован от папа Лъв III за римски император. Карл дори е убеден от папата, че е станал император на единната Римска империя, т.е. Запада и Изтока. Естествено в Константинопол отказали да признаят императорската титла на Карл, считайки, че коронацията му е поредният опит на папата да принизи законната Римска империя.

Карл Велики обаче решава да узакони статуса си чрез брак с Ирина и така да възстанови единството на Римската империя. В Контантинопол пристигат пратеници на Карл и папата, които предлагат на Ирина да се съедини в брак с Карл и така да съедини Изтока и Запада. По думите на Теофан срещу това се обявява патрицият Аеций, който смятал да постави своя брат на престола след смъртта на Ирина. Самата Ирина обаче не отхвърлила предложението, но плановете на Карл са провалени от преврата, извършен срещу императрицата по времето, в което Карловите пратеници се намирали в Константинопол.

Отстраняване от престола[редактиране | edit source]

На 31 октомври 802 г. срещу Ирина е извършен държавен преврат, начело с главния ковчежник Никифор Геник. Никифор и сподвижниците му привличат на своя страна началника на войската и разпространяват слуха за възможно завземане на властта от патриция Аеций, когото императрицата направила първи човек в империята, но и когото не обичала заради деспотизма му. След като обкръжили с верните си войски Елевтерийския дворец заедно с императрицата вътре, заговорниците провъзгласили Никифор за император. На следващия ден патриарх Тарасий короновал Никифор в храма Св. София. Никифор обещава, че Ирина ще запази всичките си привилегии и ще продължи да ползва Елевтеийския дворец, ако признае властта му. Въпреки това след като се заклела в новия император, Ирина е заточена в манастир на Принцовите острови в Мраморно море. По-късно Ирина е преместена по-далеч от столицата — в манастир на остров Лесбос, където умира на 9 август 803 г.

Други факти[редактиране | edit source]

През 784 г. Ирина, синът ѝ Константин и голяма свита от придворни и висши офицери посещават град Верея (Берое), намиращ се по това време в пределите на Източната римска империя. Ирина отпуска средства за възстановяване на крепостната стена на града и за заселването в него на хора от малоазиатските провинции. На града е дадено името Иринополис, което обаче не се запазва задълго - след като българите заемат Горна Тракия предишното име е възстановено в неговия славянизиран вариант Боруй.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ирина (византийская императрица)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  
Константин VI император на Византийската империя (797 – 802) Никифор I