Ирина Атинянката

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ирина
византийска императрица
Irina ( Pala d'Oro).jpg
изображение от олтара на базиликата Сан Марко във Венеция
Лични данни
Управление 797-802
Регент на Константин VI
Регентство 790-797
Родена ок. 752
Атина
Починала 9 август 803
о. Лесбос
Семейство
Брак император Лъв IV


Ирина Сарантапихина (на гръцки: Ειρήνη Σαρανταπήχαινα, ок. 7529 август, 803), известна повече като Ирина Атинянката (на гръцки: Ειρήνη η Αθηναία), е византийска императрица от 797 до 802 г. Тя е първата жена в историята на Византийската империя, която управлява еднолично от свое име. Като монарх тя се нарича и титулува "василевс на ромеите" (sic!), вместо "августа" или „василиса“ (императрица), въпреки че на монетите, сечени по нейно време, е наречена „василиса“.

Ирина е съпруга на византийския император Лъв IV Хазарски. След смъртта му е регент на сина си Константин VI, който в крайна сметка е ослепява и отстранява от управлението на империята. Заради постановленията на свикания по нейно време Седми вселенски събор в Никея (Втори никейски събор) и връщането на православния култ към иконите, Ирина е канонизирана за светица.

Произход[редактиране | edit source]

Ирина е родена в Атина около 752 г. Тя е част от видното атинско семейство на Сарантапихите. Предполага се, че чичо ѝ Константин Сарантапих, е бил патриций и стратег на тема в Елада. Въпреки че е сираче, Ирина става известна с красотата си и на 1 ноември 769 е доведена в Константинопол от император Константин V Копроним, който я омъжва за сина си Лъв IV на 17 декември 769. На 14 януари 771 Ирина ражда син — бъдещия Константин VI.

След смъртта на Константин V на византийския престол се възкачва Лъв IV, който е само на 25 години. Лъв IV също като своя баща е иконоборец, но първоначално поема по-умерена политика към иконопочитателите, за което не малка роля има влиянието на Ирина върху съпруга ѝ. Тази линия се променя коренно към август 780 г., когато някои придворни са осъдени за иконопочитание. Според слуховете императорът открива икони, скрити сред вещите на съпругата си, поради което категорично отказва да споделя брачното ложе с нея. Лъв IV обаче умира на 8 септември 780 г., а Ирина станала регент на малолетния им син Константин VI.

Регенство[редактиране | edit source]

Още в началото на управлението си като регент, Ирина се изправя срещу дворцов заговор на иконоборците, който има за цел да възкачи на престола цезаря Никифор — полубрат на Лъв IV. Заговорът обаче е разкрит, по-голямата част от съзаклятниците са арестувани, измъчвани и ослепени. По заповед на императрицата Никифор е ръкоположен за дякон — духовен сан, който е несъвместим с изпълняването на светски длъжности. Ирина дори заповядва той да извърши рождествената евхаристия в църквата Св. София.

Външна политика[редактиране | edit source]

През 781 г. Ирина започва да търси сближение с папството и покровителстваното от него Франкско кралство на Каролингите. Императрицата уговоря брак между сина си и Ротруда — дъщеря на крал Карл Велики. Тя дори изпраща хора, които да научат принцесата на гръцки език. Въпреки това Ирина сама разстрогва годежа през 787 г.

Големи са усилията на императрицата за съхраняването на целостта на империята. През 781 г. тя праща флота срещу Сицилия, където потушава бунта на сицилианския стратег Елпидий. Въпреки успехите на генерал Михаил Лаханодракон, който отблъсва едно арабско нападение по източните граници на империята, Ирина сключва примирие с арабите за три години, като се задължава да им плаща трибут от 90 хиляди динара и 10 хиляди копринени одежди, като и да им осигури достъп до пазарите на империята. Мирът с арабите е необходим, за да може императрицата да съсредоточи вниманието си върху славяните в Гърция и Македония, които са усмирени от имперските войски през следващата 782 г. Това поставя началото на реелинизацията на Елада и Македония.

Религиозна политика[редактиране | edit source]

Основна цел на религиозната политика на Ирина е възстановяването на иконопочитанието. Императрицата обаче не се решава на прибързани действия, поради което първите години от управлението ѝ се отличават с относително умерена политика в тази област — докато трае войната с арабите и славяните. Императрицата се страхува да не загуби подкрепата на войската, която в по-голямата си част е на страната на иконоборството. Въпреки това Ирина открито дава ясни знаци на иконопочитателите за предстоящата промяна — по нейна заповед от заточение са освободени много репресирани монаси, а в Халкедон с тържествена церемония са върнати мощите на света Ефемия, разпръснати по заповед на на Константин V.

След като укрепва властта си, Ирина известява желанието си да възстанови почитта към светите икони. През 784 г. константинополският патриарх Павел се оттегля в манастир и обявява намерението си да освободи патриаршеския престол. По съвет на Ирина патриархът възвестява намерението си да свика и църковен събор. Скоро обаче той умира, след което въпросът за въстановяването на иконопочитанието е поставен открито на дневен ред и се решава да се свика нов Вселенски събор.

Седми Вселенски събор[редактиране | edit source]

Седмият Вселенски събор. Икона от 17 в.

Подготовката за свикването на новия Вселенски събор изисква на първо време да се избере заместник на починалия константинополски патриарх, който да свика събора. При обсъждането на кандидатите за патриаршеския престол в двореца Магнавра (Магнаура), Ирина произнася тържествена реч и изразява открито подкрепата си за кандидатурата на Тарасий, който дори не е духовно лице, а заема длъжността асикрит (императорски секретар). Желанието на Ирина е да види на престола Тарасий, тъй като той е сред хората, подкрепящи идеята за свикването на нов събор. Присъстващите в двореца представители на иконоборството обаче са категорични, че свикването на нов Вселенски събор е нецелесъобразно, тъй като предишният вече осъдил иконопочитанието. Протестът на иконоборците не е взет под внимание. Тарасий набързо е въведен във всички свещенически санове и на 25 декември 784 г. е ръкоположен за Константинополски патриарх. След избора на Тарасий до всички църковни предстоятели е изпратено официално възвание за свикването на нов Вселенски събор, написано от името на Ирина, Константин VI и патриарх Тарасий. В Рим императрицата изпраща посолство, което да предаде покана за участието в събора и на папа Адриан I.

На 27 октомври 785 г. в Константинопол пристига послание от римския папа, което е прочетено в патриаршеския събор, след като от него са отстранени неприятните за патриаршията части, отнасящи се до върховенството на Римската църква над останалите християнски църкви. В общи линии папата приветства желанието на императрицата и сина ѝ да възстановят иконопочитанието във вида му, завещан от светите християнски отци, но поставял и някои условия, за да признае легитимността на събора:

  • съборът от 754 г. да бъде публично анатемосан в присъствието на папските легати;
  • императрицата, синът ѝ и сенатът да гарантират личната неприкосновеност на папските пратеници на събора;
  • връщането в римския диоцез на Южна Италия, която по-рано Лъв III предал под юрисдикцията на константинополския патриарх;
  • константинополският патриарх да не се титулува вселенски.

Папата определя за свои представители на предстоящия събор презвитер Петър и игумен Петър.

Разгонването на събора от 786 г.[редактиране | edit source]

Откриването на Седмия Вселенски събор било насрочено за 7 август 786 г. Още преди това обаче намиращите се в столицата епископи иконоборци започват да преговарят със столичните гарнизони, за да ги привлечат на своя страна. Така на 6 август пред патриаршеския храм се провел митинг срещу свикването на събора. Това обаче не стряска Ирина и на 7 август Вселенският събор бил открит в храма на Светите Апостоли. Когато започнало четенето на Евангелието, в църквата нахлули въоръжени войници, които заплашили със смърт присъстващите на събора епископи, ако допуснат внасянето на идоли (икони) в Божия храм и потъпчат повелите на събора от 754 г. Така на присъстващите епископи не оставало друго освен да се разотидат. Този неуспех не обезкуражава императрицата, която започва приготовления за свикване на нов събор. Под предлог, че война с арабите била подновена, императорският двор е евакуиран в Тракия, а верните на иконоборчеството гарнизони са изпратени в Мала Азия — в лицето на врага. В столицата за охрана е оставен гарнизон, набран от Тракия и Витиния, където иконоборчеството не придобило широко разпространение. За по-голяма безопасност обаче Ирина решила съборът да не бъде проведен в Константинопол, а във Никея, където през 325 г. е проведен Първият вселенски събор.

Вселенски събор от 787 г.[редактиране | edit source]

През май 787 г. императрицата отново разпраща послания за свикването на Вселенски събор в Никея. Съборът е открит на 24 септември същата година. На него присъстват около 350 духовници заедно с представители на папата и на останалите православни патриарси. Императрицата не взима участие на събора в Никея, но изпраща свои представители. Проведени били общо осем заседания, последното от които се състоява на 23 октомври в Константинопол, в присъствието на Ирина. Съборът възвестил края на иконоборството и възстановил почитта към иконите, като на четвъртото му заседание в храма тържествено е внесена икона.

Край на регенството[редактиране | edit source]

Императрица Ирина и Константин VI на Седмия Вселенски събор
(фрагмент от фреска на Дионисий, 15 век)

През периода на регентството си Ирина привиква да управлява самостоятелно и не желае да предаде управлението на сина си. Тя продължава да се отнася с него като с дете, а освен това го държи далеч от държавните дела. Константин дори живеел отделно от императорския двор. През 788 г. императрицата разтрогва годежа на Константин с франкската принцеса. Причината за това вероятно се крие във факта, че през същата година франките нахлули в южноиталянската област Беневентум и в Истрия, а войските, които императрицата изпраща срещу тях, са разбити. Желаейки да ожени сина си, Ирина организирала избор на императорска невеста. В столицата са събрани знатни девойки от цялата страна, а изборът на императрицата пада върху Мария Амнийска.

Постепенно във византийския двор назрява недоволство срещу авторитарния размах на Ирининото управление. През 789 г. е организиран дворцов заговор, целящ да отстрани Ирина и да осигури цялата власт за Константин VI. Императрицата обаче е предупредена навреме за готвения преврат, след което последвала жестока разправа със заговорниците. Много са заточени, други са затворени и измъчвани, а самият Константин е подложен на телесно наказание и е затворен за няколко дни в стаята си.

През 790 г. Ирина се опитва да отстрани окончателно сина си от управлението, заставяйки войските да ѝ се закълнат в това, че докато тя е жива, те няма да позволят на сина ѝ да управлява. Това, както и неуспехите във войната с арабите, предизвиква недоволство сред войниците и когато през септември 790 г. заставят Арменския легион да положи клетвата, той се разбунтува и обявява Константин за единствен владетел на империята. Опитите на императрицата да усмири войниците не дали резултат и тя е принудена да отстъпи властта на сина си. Лишена от титлата августа, Ирина се оттегля в Елевтерийския дворец в Константинопол. Изолацията на Ирина обаче не е за дълго. След редица неуспешни походи срещу българите и арабите, през 792 Константин VI, посъветван от приближените си, реабилитира майка си, връща ѝ титлата Августа и ѝ позволява да се завърне в императорския дворец. Възстановявайки положението си в двора, Ирина отново пожелава да получи цялата власт. В продължение на пет години тя щателно подготвя окончателното отстраняване на сина си, като не пропуска възможност да го дискредитира пред народа, църквата и армията.

Преват срещу Константин VI[редактиране | edit source]

През юли 792 г. Константиновата армия претърпява поражение от войските на българския кан Кардам при Маркели. Неуспехите на Константин станали причина сред народа и войската да се заговори за избор на нов император, за какъвто често е споменаван Никифор — чичото на Константин. Това става причина Константин да предприеме предварителни мерки — през август Никифор е ослепен, а езиците на братята му са отрязани. По предложение на Ирина е ослепен и пълководецът Моселий, който е в основата на преврата срещу нея през 790 г. Жестокостта на императора окончателно го лишава от подкрепата на армията. Арменските полкове отново вдигнали въстание, което е потушено със сила, но за сметка на това размириците в Мала Азия позволяват на арабите да завземат няколко византийски крепости.

Според Теофан най-успешният опит на императрица Ирина да дискредитира сина си е подкрепата ѝ за любовната му връзка с придворната ѝ дама Теодота. През 794 Константин, който не обича съпругата си, се развежда с Мария Амнийска и я принуждава да се замонаши, и през 795 г. се жени за Теодота. Вторият брак на императора разбунва общественото мнение в империята и предизвика остра реакция от страна на църквата, която отказва да признае брака на Константин и Теодота за законен. Започва и процедура за отлъчване на императора от църквата. Усилията на Константин да успокои духовенството не дават резултат, поради което той започва репресии срещу монасите, които не подкрепяли брака му с Теодота. Така Константин окончателно загубва подкрепата и на църковните среди. В този момент Ирина съвсем предвидливо защитава духовенството, с което си спечелва благоразположението на църковния клир.

Ирина ускорява приготовленията за предстоящия преврат срещу сина си, след като през 796 г. Теодота родила син на императора. Детето обаче починало скоро, но заговорът вече е узрял напълно. На 17 юни 797 г. столичният гарнизон се разбунтува срещу императора, който успява да избяга от другата страна на Босфора и започва да събира верните си войски. В този момент Ирина се обръща към привържениците си в императорското обкръжение да се опълчат срещу сина ѝ, като дори ги заплашва с разправата, която ще последва в случай, че не предприемат нищо. В ранното утро на 15 август 797 г. заговорниците пленяват Константин и го откарват в Константинопол. Там по заповед на Ирина, Константин VІ е ослепен, което става в Порфирната зала на императорския дворец — същата, в която по-рано е роден императорът. По този начин властта отново се оказва в ръцете на Ирина, която заема официлно византийския престол.

Василевс и автократор на ромеите[редактиране | edit source]

Солид, сечен по времето на Ирина

Ирина е първата жена на византийския престол. В своите „Новели“ тя се величае с мъжкия титул „василевс“ вместо „василиса“ (императрица):"Ирина, велик василевс и автократор на римляните". На монетите, изсечени по нейно време, тя е изобразена с византийските имперски инсигнии и е наречена „василиса“.

В началото на управлението си Ирина започва да дарява богато църквите и манастирите, намалява данъците и митата и отваря множество приюти за бедни, с което успява бързо да спечели подкрепата на населението. Многобройните богатства, дарени от императрицата на църквата, са причина монасите хронисти от това време да пишат за императрицата като за благочестива жена, неспособна да посегне на сина си.

По всичко обаче изглеждало, че царуването на Ирина ще приключи без императрицата да остави свой законен наследник на престола. Така сред придворните бързо се появяват различни кандидати за приемници на властта ѝ, а престолът става обект на дворцови интриги и борби между техните привърженици. Тези борби се изострят изключително силно през 799, когато Ирина заболява сериозно.

В Западна Европа обаче така и не признават императорската титла на Ирина, считайки, че след отстраняването на сина ѝ, римския (ромейския) императорски престол остава овакантен. Особено последователна в това отношение се оказва Римската църква, която вижда в това възможност да предаде императорската титла на западен владетел. Така на 25 декември 800 г. франксият крал Карл Велики е коронован от папа Лъв III за римски император. Карл дори е убеден от папата, че е става император на единната Римска империя, т.е. Запада и Изтока. Естествено в Константинопол отказват да признаят императорската титла на Карл, считайки, че коронацията му е поредният опит на папата да принизи законната Римска империя.

Карл Велики обаче решава да узакони статуса си чрез брак с Ирина и така да възстанови единството на Римската империя. В Контантинопол пристигат пратеници на Карл и папата, които предлагат на Ирина да се съедини в брак с Карл и така да съедини Изтока и Запада. По думите на Теофан срещу това се обявява патрицият Аеций, който смята да постави своя брат на престола след смъртта на Ирина. Самата Ирина обаче не отхвърля предложението, но плановете на Карл са провалени от преврата, извършен срещу императрицата по времето, в което Карловите пратеници се намират в Константинопол.

Отстраняване от престола[редактиране | edit source]

На 31 октомври 802 г. срещу Ирина е извършен държавен преврат, начело с главния ковчежник Никифор Геник. Никифор и сподвижниците му привличат на своя страна началника на войската и разпространяват слуха за възможно завземане на властта от патриция Аеций, когото императрицата прави първи човек в империята, но и когото не обичат заради деспотизма му. След като обкръжават с верните си войски Елевтерийския дворец заедно с императрицата вътре, заговорниците провъзгласяват Никифор за император. На следващия ден патриарх Тарасий коронова Никифор в храма Св. София. Никифор обещава, че Ирина ще запази всичките си привилегии и ще продължи да ползва Елевтеийския дворец, ако признае властта му. Въпреки това след като се заклева в новия император, Ирина е заточена в манастир на Принцовите острови в Мраморно море. По-късно Ирина е преместена по-далеч от столицата — в манастир на остров Лесбос, където умира на 9 август 803 г.

Други факти[редактиране | edit source]

През 784 г. Ирина, синът ѝ Константин и голяма свита от придворни и висши офицери посещават град Верея (Берое), намиращ се по това време в пределите на Източната римска империя. Ирина отпуска средства за възстановяване на крепостната стена на града и за заселването в него на хора от малоазиатските провинции. На града е дадено името Иринополис, което обаче не се запазва задълго - след като българите заемат Горна Тракия предишното име е възстановено в неговия славянизиран вариант Боруй.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ирина (византийская императрица)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.  
Константин VI император на Византийската империя (797 – 802) Никифор I