Константин IV Погонат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Константин IV Погонат
византийски император
Solidus-Constantine IV-sb1161 (obverse).jpg
Солид на Константин IV Погонат
Лични данни
Управление 668685
Роден 652
Константинопол
Починал септември 685
Константинопол
Предшественик Констант II
Наследник Юстиниан II
Семейство
Династия Династия на Ираклионите
Баща Констант II
Майка Фауста

Константин IV Погонат (на гръцки (Κωνσταντίνος Δ' ο Πωγώνατος - "Брадати") е византийски император от 668 г. до смъртта си през 685 година.

Управлението на Константин IV Погонат съвпада с връхната точка на арабските атаки срещу Византия през 7 век и идването на българите, които основават своя държава около делтата на Дунав. По-голямата част от управлението му преминава в тежки сражения с арабските войски на територията на Мала Азия.

Константин IV е считан за един от забележителните византийски владетели, спрял арабската заплаха и укрепил мощта на държавата. През неговото управление също така е основана Дунавска България през 681 г. и се провежда Шестия Вселенски събор в същата година.

Управление[редактиране | edit source]

Константин е син на император Констант II, който е убит през 668 г. в Сиракуза, след което сицилийските войски провъзгласяват за император арменеца Мизизий. Когато Константин IV узнава за това в столицата, той пристига с голяма флота в Сицилия и наказва узурпатора и убийците на баща си; след това се връща в Константинопол, където царува с братята си Тиберий и Хераклий [1], издигнати по настояване на малоазийските легиони.

Войни с арабите[редактиране | edit source]

Още през 60-те години по-голямата част от териториите на централна, южна и югозападна Мала Азия са окупирани от арабите. През 669 г. те предприемат първата обсада на Цариград, изразяваща се по-скоро в опит за превземане на града от движение и без сериозна подготовка. Византийските войски отблъскват с лекота атаката. Периодът 669-674 г. преминава в усилена подготовка на арабите за пълномащабна обсада на Цариград. Подготвителни действия се извършват и от византийското правителство.

Гръцки огън миниатюра от 11—12 век

В 670 г. арабите превземат гр. Кизик на малоазийския бряг на Мраморно море, а в 672 г. — Смирна. Между 674 и 678 г. Константинопол е обсаден от арабски войски. Общо арабските армии наброяват над 100 хил. войници и включват многоброен флот. Атаките срещу града се водят през пролетта, лятото и есента, а през зимата арабските кораби се оттеглят да зимуват в пристана на Кизик.

Липсата на съгласуваност при атаките на крепостта (войските от отделните области на Арабският халифат в нито един момент на обсадата не предприемат обща атака срещу града), свободата на действие на византийския флот, възможностите за снабдяване на града със зърно от славяните през зимата и, особено важно – прилагането на гръцки огън, запалителна смес, изобретен от сириеца Калиникос срещу арабските кораби, а и, не на последно място, организаторските способности и военен талант на Константин IV, са основните причини за провала на вражеската обсада.

След свалянето на обсадата от Константинопол, византийския флот действа успешно срещу арабския в Мраморно море, а византйската армия побеждава в Битката при Сулайем (677). През есента на 678 г. арабският флот е разгромен, бягащите остатъци са пресрещнати край западния бряг на Мала Азия и са доунищожени, и арабските армии започват отстъпление. Те са пресрещнати от византийски войски в Централна Мала Азия и са окончателно разгромени.

През 680 г. Византия и Арабският халифат сключват 30-годишен мир, според условията на който, империята получава 3 хил. златни монети като годишен данък от арабите.

Докато траят войните срещу арабите, през 70-те години лангобардите овладяват византийските градове Бриндизи и Таранто в Южна Италия, а на Балканския полуостров славяните предприемат две големи, но неуспешни обсади на Тесалоника в 675 и 678 година.

Война с прабългарите[редактиране | edit source]

Междувременно, европейските територии на империята биват нападани в края на 70-те години от прабългарите, които били напуснали предишната си държава, притиснати от хазарите, и били допуснати да се заселят около делтата на Дунав от Византия. През пролетта на 681 г. Константин IV организира мащабен поход и се отправя срещу тях на север от река Дунав. Преди решителната атака на българското укрепление Онгъла императорът решава да остави командването на генералите си, а той самият се оттеглил (в Акве Калиде[2][3], Месемврия или Анхиало), под предлог че ще се лекува с топли бани от подагра. Истинските причини за тази постъпка не са известни, но междувременно слуховете, че императорът е напуснал армията се разпространяват светкавично, войниците губят дух, а прабългарите се възползват от това и ромеите са разгромени.

В резултат от битката Византийската империя губи придунавската област Долна Мизия, където трайно се заселват българите, съгласно сключения след това мирен договор.

Късно управление[редактиране | edit source]

Бронзова монета на Константин IV

Константин не воюва след това, а продължава да се занимава с църковните дела. Още през ноември 680 г. той e свикал в Константинопол Шестия Вселенски събор, който потвърждава догмите на предните пет събора, но осъжда догмата за единната воля на Христос и приема учението за двете воли и сили[4]. Официално е забранено монотелитството.

Балканските провинции на империята в кр. на 7 - нач. на 8 в.

В края на управлението си Константин е принуден да потиска опозицията сред най-близките кръгове от неговото обкръжение: в 681 лишава братята си Хераклий и Тиберий от титлите Augustus, след което нарежда носовете им да бъдат отрязани (влияние на сасанидските традиции), като по този начин съсредоточава могъществото на главния император - автократор. След това царува заедно със сина си Юстиниан II[5]. През септември 685 Константин IV умира от дизентерия.

Вижте други[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

Литератера[редактиране | edit source]

  • Byzantium: The Early Centuries, Juhn Juluis Norwich, Penguin Books, 1990.
  • Herrin, Judith. The Formation of Christendom. Princeton, 1987.
  • Kaegi, Jr. Walter Emil. Byzantine Military Unrest, 471-843: an interpretation. Amsterdam, 1981.
  • Stratos, A.N. Byzantium in the Seventh Century. Amsterdam, 1968.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Теофан, 660
  2. http://www.burgas1.org/e107_plugins1/forum/forum_viewtopic.php?14
  3. http://www.dnevnik.bg/morski/2008/09/25/554606_gradut_s_topli_izvori/
  4. Никифор, 673
  5. Теофан, 673
Констант II император на Византийската империя (668 – 685) Юстиниан II