Антонин Пий

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Антонин Пий
15-ти император на Римската империя
Antoninus Pius Glyptothek Munich 337 cropped.jpg
Скулптурен портрет на Антонин Пий в Глиптотеката, Мюнхен
Лични данни
Управление 11 юли 138–7 март 161 г.
Пълно име Цезар Тит Елий Адриан Антонин Август Пий
Роден 19 септември, 86 г.
Ланувиум, Италия
Починал 7 март 161 г.
Лориум, Италия
Погребан в Мавзолей на Адриан (Рим)
Предшественик Адриан
Наследник Марк Аврелий и Луций Вер
Семейство
Династия Нерво-Антонинова
Баща Тит Аврелий Фулв (биологичен)
Адриан (осиновява го на 25 февруари, 138 г.)
Майка Ария Фадила
Брак Фаустина Стара
Потомци Фаустина Млада (биологична)
Марк Аврелий и Луций Вер (осиновени)
Антонин Пий в Общомедия

Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин Пий (на латински Titus Aurelius Fulvius Boionius Arrius Antoninus Pius) е римски император от 138 до 161 г., член на династията на Антонините и представител на т.нар. "Петима добри императори".

Наследник на благородническата фамилия Аврелии, с корени в галския град Немаус (Ним), Антонин прави успешна кариера на сенатор и управител на Азия и Сирия, достига консулство през 120 г., ставайки доверено лице на император Адриан.

По късно, когато посоченият от императора за негов приемник Луций Елий умира, Антонин бива осиновен от Адриан и обявен за цезар и наследник на принципата на 25 февруари 138 година. Тогава Антонин е задължен от Адриан да осинови младежите Марк Аний Вер и Луций Комод Вер, които било предвидено да станат императори след неговата смърт. След смъртта на Адриан на 11 юли същата година, Антонин наследява императорската власт.

Управление[редактиране | edit source]

С възкачването си, Антонин проявил почит към Сената, отказал да търси и преследва заговорници против властта и обявил амнистия за наказаните от предшественика му по политически причини. Антонин получава от Сената прозвището Пий („благочестив“) заради предаността си към своя осиновител, император Адриан, който е обожествен по негово настояване, въпреки първоначалното несъгласие на повечето от сенаторите. Новият император поддържа близко сътрудничество с консервативното сенатско ръководство. В културно-идеологически аспект той изоставя новаторския курс на космополитност провеждан от Адриан и се стреми отново да изтъкне водещото място на Рим и Италия спрямо провинциите.

Вътрешна политика[редактиране | edit source]

Има сравнително малко документирани сведения за управлението на Антонин Пий, може би както поради липсата на важни събития, така и заради забележителното спокойствие и просперитет през този период, по-късно наречен „Златния век на Рим“, когато икономиката на провинциите е в подем, а населението се радва на дълготраен мир. В съгласие с традицията на сенатската летопис от епохата, биват възхвалявани добродетелите на императора, описва се неговият идеализиран характер като скромен, милосърден, благ и спокоен по природа. В редица надписи от това време Антонин бива възхваляван като "спасител на човечеството" или "божество".

Антонин Пий се проявява като мъдър и безпристрастен държавник, водещ се от благородни принципи и загрижен за благото на хората; отличен администратор, той е сдържан в разходите и дарява дори личното си богатство за да подпомогне благоустройството на градовете и икономическото развитие на провинциите.

В 148 г. римляните празнуват деветото столетие от основаването на град Рим. Във връзка с това са проведени тържества и спектакли. С намалянето на сребърното съдържание в монетите, временно са преодолени финансовите затруднения на империята. Възстановени са градове в Мала Азия и Егея, пострадали при разрушителна вълна от земетресения (ок. 151 г.), или засегнати от пожари и други бедствия. В Рим гладните бунтове са овладени след като императора раздава безплатно на народа хранителни продукти.

Реформи[редактиране | edit source]

От средата на 2 век започват все по-осезаеми промени в обществено-икономическата структура на Римската империя – с прекратяването на големите завоевателни походи спира притока на роби, техният брой постепенно спада, поради което значението им като работна сила намалява. Недостига на работна ръка води до увеличаване на икономическата роля на свободните, но частично закрепостени селяни, най-вече в областта на земеделието. Във връзка с тези изменения е провежданата политика на социални реформи, чрез които да бъде облекчена експлоатацията и състоянието на нисшите слоеве от населението.

В областта на правораздаването Антонин прокарва повече хуманност и въвежда правилото всеки подсъдим да бъде третиран като невинен до доказване на противното. След смъртта на съпругата си Ания Фаустина през 140 или 141 г., императорът основава фонд за оказване помощ при издръжката на сираци и девойки от бедни семейства. Подобрява положението на робите като приравнява убийството на такъв с това на свободен. Дава им право да търсят защита от жестокоста на господарите си пред статуята на императора.

Външна политика[редактиране | edit source]

Подобно на предшественика си Адриан, Антонин се придържа към мирната политика. През своето управление той почти не напуска Рим, но успява да запази мира и стабилността в империята, твърдейки че е по-добре да бъде спасен живота на един римлянин, отколкото да бъдат убити хиляди врагове. Но според по-късни преценки, той стига твърде далеч в стремежа си да избегне войната и пропуска големи възможности.

Антонин коронясва владетеля на Армения – изображение върху сестерция, ок. 141 г.

Без да бъдат предприети значими походи империята се справя с въстанията в провинциите Ахая, Юдея (152 г.) и Египет (153-4 г.). Отблъснати са берберски нападения в Мавретания (между 144 г. и 152 г.). Предотвратени са вълнения в Испания, потушен е бунт в провинция Дакия, ок. 156-7 г., след което там е установено ново административно деление. Допълнително е укрепен Рейнския лимес, започва строителството на защитни кули и крепости в Тракия и Северна Африка. Отблъснат е набег на костобоките, достигнали до централна Гърция. С дунавското племе квади, на север от Панония, е сключен съюз (140 г.).

Римски легиони под командването на легата Лолий Урбик водят военни действия в Северна Британия. След погранични стълкновения в дн. Шотландия, приблизително на 150 км северно от Адриановия вал, e построена още една преграда (т.нар. Антонинов вал, изграден ок. 142-154 година) против набезите на племената скоти, пикти и каледони. В 140-3 г. и в 154 г. са потушени въстания на бригантите.

Засилено е римското присъствие в степните райони на северното черноморие. Империята оказва военна помощ на град Олбия в защитата от сарматите, а в 154 г. съюзният владетел на Боспорското царство на полуостров Крим получава съдействие против нападението на аланите.

Останки от Антониновия вал в дн. Шотландия

Осуетена е инванзията на партите в Арменското царство. На трона в Армения е поставен васален на римляните владетел (ок. 140 - 144 г.). Антонин решително отказва исканията на партския цар да му бъде върнат трона пленен при Траяновия поход. Въпреки влошените взаимоотношения, мирът с царство Партия е продължен, след кратък конфликт през 155 година. Вероятно към това време е установен единствения дипломатически контакт с династията Хан в древен Китай.

На Марсово поле в Рим е издигната паметна колона в чест на победите. Друга забележителна постройка от времето на Антонин е храма-мавзолей на Антонин и Фаустина.

През март месец 161 г. Антонин се разболява от треска и на 7 март умира. Причислен е към обожествените императори. Неговото управление става модел за подражание на следващите владетели, някои от които приемат името Антонин в знак на почит към него и добавят титлата Пий (Pius) към официалните си звания.

Храмът на Фаустина и Антонин в Рим

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Детайл от основата на Антониновата колона

Литература[редактиране | edit source]

  • Michael Grant: The Antonines. The Roman Empire in Transition, London 1994.
  • Willy Hüttl: Antoninus Pius. 2 Bände, Calve, Prag 1933 und 1936. Nachdruck Arno Press, New York 1975, ISBN 0-405-07089-6. (Standardwerk)
  • Bernard Rémy: Antonine le Pieux, 138-161. Le siècle d'or de Rome, Paris 2005.
  • Hildegard Temporini-Gräfin Vitzthum: Antoninus Pius; в: Manfred Clauss (Hg.), Die römischen Kaiser. 55 historische Portraits von Caesar bis Iustinian, München 1997, S.137-144.
  • Sabine Walentowski: Kommentar zur Vita Antoninus Pius der Historia Augusta (Antiquitas, Reihe 4, Beiträge zur Historia-Augusta-Forschung, Serie 3, Kommentare, 3). Habelt, Bonn 1998, ISBN 3-7749-2835-5.