Антонин Пий
| Антонин Пий | ||
|---|---|---|
| римски император | ||
 |
||
| Бюст на Антонин Пий в Глиптотеката, Мюнхен | ||
| Управление | 11 юли 138–7 март 161 г. | |
| Пълно име | Цезар Тит Елий Адриан Антонин Август Пий | |
| Роден | 19 септември, 86 г. | |
| Ланувиум, Италия | ||
| Починал | 7 март 161 г. | |
| Ланувиум, Италия | ||
| Погребан в | Мавзолей на Адриан (Рим) | |
| Предшественик | Адриан | |
| Потомци | Фаустина Млада (биологична) Марк Аврелий и Луций Вер (осиновени) |
|
| Наследник | Марк Аврелий и Луций Вер | |
| Брак | Фаустина Стара | |
| Династия | Нерво-Антонинова | |
| Баща | Тит Аврелий Фулв (биологичен) Адриан (осиновява го на 25 февруари, 138 г.) |
|
| Майка | Ария Фадила | |
Тит Аврелий Фулвий Бойоний Арий Антонин Пий (на латински Titus Aurelius Fulvius Boionius Arrius Antoninus Pius) е римски император от 138 до 161 г., член на династията на Антонините и представител на т.нар. "Пет добри императора".
Наследник на благородническата фамилия Аврелии, с корени в галския град Немаус (Ним), Антонин прави успешна кариера на сенатор и управител на Сирия, достигайки консулство през 120 г., като става доверено лице на император Адриан.
По късно, когато посоченият от императора за негов приемник Луций Елий умира, Антонин бива осиновен от Адриан и обявен за цезар и наследник на принципата през 138 г.. Тогава Антонин е задължен от Адриан да осинови младежите Марк Аврелий и Марк Аний Вер, които било предвидено да станат императори след неговата смърт. След смъртта на Адриан през същата година, Антонин наследява императорската власт.
Съдържание |
[редактиране] Управление
С възкачването си, Антонин проявил почит към Сената, отказал да търси и преследва заговорници против властта и обявил амнистия за наказаните от предшественика му по политически причини. Антонин получава от Сената прозвището Пий („благочестив“) заради предаността си към своя осиновител, император Адриан, който е обожествен по негово настояване, въпреки първоначалното несъгласие на повечето от сенаторите. Новият император поддържа близко сътрудничество с консервативното сенатско ръководство, като изоставя новаторския курс на космополитност провеждан от Адриан.
[редактиране] Вътрешна политика
Има сравнително малко документирани сведения за управлението на Антонин Пий, може би както поради липсата на важни събития, така и заради забележителното спокойствие и просперитет през този период, по-късно наречен „Златния век на Рим“, когато икономиката на провинциите е в подем, а населението се радва на дълготраен мир. В съгласие с традицията на сенатската летопис от епохата, биват възхвалявани добродетелите на императора, описва се неговият идеализиран характер като скромен, милосърден, благ и спокоен по природа. В редица надписи от това време Антонин бива възхваляван като "спасител на човечеството" или "божество".
Антонин Пий се стреми да поддържа образа на мъдър държавник, водещ се от благородни принципи и загрижен за благото на хората; той е сдържан в разходите и дарява личното си богатство за да подпомогне развитието на провинциите. В 148 г. римляните празнуват деветото столетие от основаването на град Рим. Във връзка с това са проведени тържества и спектакли. С намалянето на сребърното съдържание в монетите, временно са преодолени финансовите затруднения на империята. Възстановени са градове в Мала Азия и Егея, пострадали при разрушителна вълна от земетресения, или засегнати от пожари и други бедствия. В Рим гладните бунтове са овладени след като императора раздава безплатно хранителни продукти.
[редактиране] Външна политика
През своето управление Антонин почти не напуска Рим, но успява да запази мира, твърдейки че е по-добре да бъде спасен живота на един римлянин отколкото да бъдат убити хиляди врагове. Но според по-късни преценки, той стига твърде далеч в стремежа си да избегне войната и пропуска големи възможности. Без да бъдат предприети значими походи империята се справя с въстанията в провинциите Юдея, Ахая и Египет. Отблъснати са варварски нападения в Мавретания, Дакия и Германия, а с племето квади по Дунав е сключен съюз. След погранични стълкновения в Британия (142 г.), приблизително на 150 км северно от Адриановия вал, e построена още една преграда против набезите на северните племена - скоти и пикти (т.нар. Антонинов вал). Осуетена е инванзията на партите в Арменското царство и на сарматите срещу град Олбия и в Боспорското царство на полуостров Крим. На трона в Армения е поставен васален на римляните владетел (ок. 140 - 144 г.). Антонин решително отказва да върне на партския цар трона, пленен при Траяновия поход. Въпреки влошените взаимоотношения, мирът с царство Партия е продължен. Вероятно по това време е установен първия пряк търговски контакт на римляните с древен Китай.
На Марсово поле в Рим е издигната паметна колона в чест на победите. Друга забележителна постройка от времето на Антонин е храма-мавзолей на Антонин и Фаустина.
[редактиране] Реформи
От средата на 2 век започват все по-осезаеми промени в обществено-икономическата структура на Римската империя – с прекратяването на големите завоевателни походи спира притока на роби, техният брой постепенно спада, поради което значението им като работна сила намалява. Недостига на работна ръка води до увеличаване на икономическата роля на свободните, но частично закрепостени селяни, най-вече в областта на земеделието. Във връзка с тези изменения е провежданата политика на социални реформи, чрез които да бъде облекчена експлоатацията и състоянието на нисшите слоеве от населението.
В областта на правораздаването Антонин прокарва повече хуманност и въвежда правилото всеки подсъдим да бъде третиран като невинен до доказване на противното. След смъртта на съпругата си Ания Фаустина през 140 или 141 г., императорът основава фонд за оказване помощ при издръжката на сираци и девойки от бедни семейства. Подобрява положението на робите като приравнява убийството на такъв с това на свободен. Дава им право да търсят защита от жестокоста на господарите си пред статуята на императора.
През март месец 161 г. Антонин се разболява от треска и на 7 март умира. Причислен е към обожествените императори.
[редактиране] Вижте също
[редактиране] Външни препратки
[редактиране] Литература
- Weigel, Richard D., "Antoninus Pius (A.D. 138-161)", De Imperatoribus Romanis
- Michael Grant: The Antonines. The Roman Empire in Transition, London 1994.
- Willy Hüttl: Antoninus Pius. 2 Bände, Calve, Prag 1933 und 1936. Nachdruck Arno Press, New York 1975, ISBN 0-405-07089-6. (Standardwerk)
- Bernard Rémy: Antonine le Pieux, 138-161. Le siècle d'or de Rome, Paris 2005.
- Hildegard Temporini-Gräfin Vitzthum: Antoninus Pius; в: Manfred Clauss (Hg.), Die römischen Kaiser. 55 historische Portraits von Caesar bis Iustinian, München 1997, S.137-144.
- Sabine Walentowski: Kommentar zur Vita Antoninus Pius der Historia Augusta (Antiquitas, Reihe 4, Beiträge zur Historia-Augusta-Forschung, Serie 3, Kommentare, 3). Habelt, Bonn 1998, ISBN 3-7749-2835-5.
|
|||||||||||
|
|||||
|
|||||||
