Мустафа Кемал Ататюрк

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Мустафа Кемал Ататюрк
турски политик и държавник
Мустафа Кемал Ататюрк 
Роден: 1881
Солун, Османска империя
Починал: 10 ноември 1938  (на 57 години)
Истанбул, Турция

Мустафа Кемал Ататюрк (на турски: Mustafa Kemal Atatürk, [musˈtafa ceˈmal ataˈtyɾk]) е турски военен деец и политик, писател, основател на Република Турция и неин пръв председател на Парламента (1920-1923), министър-председател (1920-1921) и президент (1923-1938). Генерал-лейтенант.

По време на Първата световна война Мустафа Кемал става известен като изключително способен офицер[1] и след поражението на Османската империя оглавява Турското национално движение в последвалата Война за независимост, удържайки победа над Антантата.

През следващите две десетилетия Мустафа Кемал Ататюрк е основна фигура в политическия живот на новосъздадената Република Турция. През своя 15-годишен мандат като президент, продължил от 1923 г. до смъртта му през 1938 година, той провежда радикални реформи в политическата, социалната, съдебната, икономическата и културната сфера, превръщайки остатъците от бившата Османска империя в светска национална държава. Принципите на реформите на Ататюрк, на базата на които е създадена модерна Турция, са известни като кемализъм.

Съдържание

Ранни години [редактиране]

Мустафа Кемал е роден в Солун през 1881 година в турскоезично семейство.[2] Тъй като по това време в Османската империя няма практика да се регистрират ражданията, не е известна точната му дата на раждане. Майка му си спомня, че е роден в един пролетен ден, а по-късно той сам решава да приеме за свой рожден ден 19 май.

Баща му, Али Ръза ефенди, е роден в западномакедонското турско село Коджаджик,[3] но много автори го определят като албанец.[4][5][6][7] В Солун той е член на местния орган за спазване на обществения ред и обществената сигурност, същевременно е секретар на местни доброволни организации и търговец на строителна дървесина. Съществува хипотеза, според която майка му Зюбейде ханъм произхожда от торбешко семейство[8] от Голо Бърдо. Според друга тя произлиза от турско[5] земеделско семейство от Лъгадина, в близост до Солун. Родителите му се женят през 1871 година. Мустафа и по-малката му сестра Макбюле са единствените деца в семейството, достигнали зряла възраст — трите деца, родени преди тях, както и последното, родено след Макбюле, умират в ранна детска възраст. Али Ръза ефенди умира през 1888 година, когато Мустафа е едва седемгодишен.

Роден като Мустафа (в превод „Избраният“, едно от прозвищата на пророка Мохамед), второто му име Кемал (което означава „съвършенство“, „зрялост“), според неговата осиновена дъщеря Айше Афет Инан, му е дадено от негов учител по математика като признание за постиженията му в учението[9][10][11] или просто за да различава двама ученици с името Мустафа.[12] В същото време неговият биограф Андрю Манго предполага, че може да си е избрал името сам, в знак на почит към националистическия поет Намък Кемал.[13]

В ранните му години майката на Мустафа го изпраща в местно религиозно училище, което той посещава за кратко и без желание, а по-късно учи в училището на Шемси ефенди. Родителите му искат той да получи търговско образование, но, без да ги пита, през 1893 година Мустафа се явява на приемните изпити за основното военно училище в Солун, а през 1896 година постъпва в средното военно училище в Битоля. На 14 март 1899 година[14] Мустафа Кемал постъпва във висшето военно училище в Цариград, която завършва през 1902 година. На 11 януари 1905 година завършва и курс в генералщабна академия.[14]

Военна кариера [редактиране]

Ататюрк учи във военно училище в родния си град, а по-късно, през 1895 г. — и в военното училище в Битоля. Служи в кавалерията срещу италианците в Либия през 1911 г. и срещу България в Балканските войни. За кратко е военен аташе в България и макар и подчинен на турските секретни служби по естеството на поста си, съществува хипотеза, че по време на престоя си тук е съдействал за подобряването на отношенията между двете страни.

Първата световна война [редактиране]

Мустафа Кемал Ататюрк като командир на армия (1918 г.).

В началото на Първата световна война Мустафа Кемал успешно командва турските войски в битката за Чанаккале (виж Дарданелска операция).

На 18 март 1915 г. англо-френска ескадра се опитва да премине през пролива Дарданели, но понася тежки загуби. Командването на Антантата решава да извърши десант на полуостров Галиполи. На 25 април 1915 г. англо-френските войски стъпват на нос Арибурну, където са спрени от 19-та дивизия под ръководството на Мустафа Кемал. Сред този успех той е произведен в чин полковник. На 6-7 август 1915 г. английските войски отново преминават в настъпление към полуостров Арибурну.

По време на десанта на войските на австралийския и новозеландския корпуси и други британски части на Галиполския полуостров в хода на Дарданелската операция, в най-отчаяния момент на сраженията, в утрото на 25 април 1915 г. в заповедта за деня към 57-ми полк Кемал пише: „Аз не ви заповядвам да атакувате, аз ви заповядвам да умрете. Докато ние умираме, други войници и командири ще могат да дойдат и да застанат на нашите места.“[15] Целият личен състав на 57-ми полк загива в хода на сражението.[16]

В периода 6—15 август групата войски под командването на германския офицер Ото Сандерс и Кемал успява да попречи на успеха на британските сили при десанта в залива Сувла. По-късно последват победи при Киречтепе (17 август) и при Анафарталар (21 август).

След битката за Дарданелите Мустафа Кемал командва войските в Одрин и Диарбекир. На 1 април 1916 г. е произведен в дивизионен генерал (генерал-лейтенант) и назначен за командващ на 2-ра армия. Под неговото командване, в началото на август 1916 г. армията успява за кратко да заеме Муш и Битлис, но скоро е отблъсната от руските сили.[17][18].

След краткосрочна служба в Дамаск и Халеб Мустафа Кемал се завръща в Истанбул. Оттам заедно с наследника, принц Вахидетин ефенди, се отправя в Германия за провеждане на инспекция на фронтовата линия. При връщането си от обиколката Кемал заболява сериозно и е изпратен на лечение във Виена и Баден-Баден.

На 15 август 1918 г. се връща в Халеб на длъжността командир на 7-ма армия. Под неговото командване армията успешно отблъсква от атаките на английските войски.

След подписването на Мудроското примирие (капитулацията на Османската империя) (30 октомври 1918 г.) той е назначен на поста командващ на групата войски за бързо реагиране. След разпускането на тази армия, на 13 ноември 1918 г. се завръща в Истанбул, където започва работа в Министерството на отбраната.

Анкарското правителство [редактиране]

Подписването на капитулацията заставя Османската империя да пристъпи към планомерно разоръжаване и разформироване на армията. На 19 май 1919 г. Мустафа Кемал, в качеството си на инспектор към 9-та армия, пристига в Самсун.

На 22 юни 1919 г. в Амасие той публикува писмо (Amasya Genelgesi), което гласи, че независимостта на страната се намира под заплаха, и също така обявява свикване на депутатите на конгрес в Сивас. Организира съпротивата срещу следвоенното разкъсване на Турция и особено срещу опитите на Гърция да завземе Смирна и нейните околности. На 8 юли 1919 г. Кемал се уволнява от османската армия, правителството на султана издава заповед за ареста му. Впоследствие е осъден задочно на смърт.

Между 23 юли и 7 август 1919 г. в Ерзурум се провежда събиране на представители на шест източни вилаета на империята, които по-късно присъстват на Сиваския конгрес, проведен от 4 до 11 септември. На 27 декември 1919 г. Мустафа Кемал се срещна с жителите на Ангора (Анкара).

След окупацията на Истанбул от съюзническите войски и разпускането на османския парламент (16 март 1920 г.) Кемал свиква в Ангора собствен парламент — Велико национално събрание на Турция, чието първо заседание е открито на 23 април 1920 г. Самият Кемал е избран за председател на парламента и глава на правителството на Великото национално събрание, което не е признато от нито една друга държава. Главната непосредствена задача на кемалистите е борбата с арменците на североизток и с гърците на запад, както и срещу окупацията на турски земи от войските на Антантата, запазваща де факто[19] режим на капитулация.[20]

На 7 юни 1920 г. Анкарското правителство анулира всички предишни договори на Османската империя. В допълнение на това правителството отхвърля, и в крайна сметка чрез военни действия прекъсва ратификацията на подписания на 10 август 1920 г. между правителството на султана и Антантата Севърски мирен договор, който те считат за неравноправен спрямо турското население на империята.

Турско-арменска война. Отношения с РСФСР [редактиране]

 Основна статия: Турско-арменска война

Решаващо значение за военните успехи на кемалистите против арменците, а впоследствие и против гърците, има значителната финансова и военна помощ, оказана от болшевишкото правителство на РСФСР, започнала от есента на 1920 г. и продължила до 1922 г.[21]. Още през 1920 г., в отговор на писмо на Кемал до Ленин от 26 април с молба за помощ,[22] правителството на РСФСР изпраща на кемалистите 6 хиляди винтовки, над 5 млн. патрона, 17 600 снаряда и 200,6 кг златни слитъци.[23]

При сключването на Договора „за дружба и братство“ на 16 март 1921 г. в Москва между двете страни също така е постигнато съгласие за оказването на анкарското правителство на безвъзмездна финансова помощ, както и помощ под формата на оръжие, в съответствие на което руското правителство изпраща на кемалистите в течение на 1921 г. 10 млн златни рубли, над 33 хил. винтовки, около 58 млн. патрона, 327 картечници, 54 артилерийски оръдия, над 129 хил. снаряда, саби, противогази и голямо количество друго военно снаряжение.[24] През 1922 г. руското болшевишко правителство прави предложение[25] за изпращане на представители на правителството на Кемал на Генуезката конференция, което означава фактическо международно признание.

Писмото на Кемал до Ленин от 26 април 1920 г. гласи: „Първо. Ние приемаме задължението да обединим цялата наша работа и всички наши военни операции с руските болшевики, имащи за цел борба с империалистическите правителства и освобождението на всички угнетени под тяхната власт...“[26] През втората половина на 1920 г. Кемал планира създаването на контролирана от него турска комунистическа партия — за получаването на финансиране от Коминтерна, но на 28 януари 1921 г. цялото ръководство на турските комунисти е ликвидирано по негова заповед.[27]

Гръцко-турска война [редактиране]

 Основна статия: Гръцко-турска война (1919-1922)

Съгласно турската традиция се счита, че „Национално-освободителната война на турския народ“ започва на 15 май 1919 г. с първите изстрели, дадени в Измир по навлизащите в града гърци. Окупацията на Измир от войските на Гърция е осъществена в съответствие с член 7 на Мудроското примирие.

След победата при Сакария Великото национално събрание на Турция дава на Мустафа Кемал титлата „гази“ и званието маршал.

Горящата Смирна (Измир)

На 18 август 1922 г. Кемал започва решаващо настъпление, на 26 август позициите на гърците са пробити и гръцката армия фактически губи боеспособността си. На 30 август е превзет Афионкарахисар, на 5 септември — Бурса. Остатъците от гръцката армия се оттеглят в Измир, но не достигат кораби за евакуация.

На 9 септември, Кемал, начело на турската армия, влиза в Измир; гръцките и арменските части на града са напълно унищожени от пожари. Турците пленяват 40 хиляди души, 284 оръдия, 2 хил. картечници и 15 самолета. В хода на гръцкото отстъпление и двете страни извършват жестокости. Около един милион души остават без дом.[28].Смирненският митрополит Хризост също загива по улиците на града (причислен е към светците на православната църква).[29][30]

На 17 септември 1922 г. Кемал изпраща телеграма до министъра на външните работи, която предлага следната версия: градът е подпален от гърците и арменците, които са подбудени от митрополит Хризост, който твърди, че изпепеляването на града е религиозен дълг на християните; турците са направили всичко възможно за спасяването му.[31] Също така Кемал казва на френския адмирал Дюменил: „Ние знаем, че е съществувал заговор. Дори намерихме у жени-арменки всичко необходимо за палеж... Преди нашето влизане в града, в храмовете призовавали към свещен дълг — подпалването на града“. Френската журналистка Берта Жорж-Голи, пристигнала в Измир след събитията, пише: „Изглежда е истина, че когато турските войници се убеждават в собствената си безпомощност и виждат как пламъците поглъщат един дом след друг, ги обзема безумна ярост и извършват погром на арменския квартал, откъдето, по техните думи, са се появили първите подпалвачи“.[32]

На Кемал са приписвани думите, за които се твърди, че са изречени от него след събитията в Измир: „Пред нас е знак, че Турция е прочистена от предателите-християни и от чужденците. Отсега нататък, Турция принадлежи на турците.“[33]

Под натиска на британски и френски представители, Кемал в крайна сметка позволява евакуацията на християните, но не и на мъжете от 15 до 50-годишна възраст: те са депортирани във вътрешността на страната за принудителен труд, където измира по-голямата част от тях.[34]

На 11 октомври 1922 г., държавите от Антантата подписват с кемалисткото правителство Муданийското примирие, към което 3 дни по-късно се присъединява Гърция. Последната е принудена да предаде Източна Тракия, като евакуира православното (гръцко) население.

На 24 юли 1923 г. в Лозана е подписан договор, който слага край на войната и определя границите на съвременна Турция на запад. Лозанският мирен договор, наред с други неща, урежда и размяната на население между Турция и Гърция, което означава край на вековната история на гърците в Мала Азия. На 6 октомври същата година, кемалистите навлизат в евакуирания от Антантата Истанбул.

Създаване на република [редактиране]

На 23 април 1920 г. се състои откриването на Великото национално събрание на Турция, което тогава е извънредният орган на властта, съчетаващ законодателни, изпълнителни и съдебни функции[35] и предшества създаването на турската република. Първият говорител на събранието е Кемал.

На 1 ноември 1922 г. халифатът и султанатът са разделени, като султанатът е премахнат. На 19 ноември 1922 г. Кемал изпраща телеграма до Абдул Меджид за избирането му от Великото национално събрание на престола на халифата: „На 18 ноември 1922 г. в своето 140-то пленарно заседание Великото национално събрание на Турция единодушно постанови в съответствие с фетвите, издадени от министерството на култа, да свали от длъжност Вахидедин, който прие оскърбителното и пагубно за исляма предложение на неприятеля и пося несъгласие между мюсюлманите и даже предизвика сред тях кървава война.“.[36]

На 29 октомври 1923 г. е провъзгласена република, с Кемал в качеството ѝ на президент. На 20 април 1924 г. е приета Втората конституция на Турската република, която действа до 1961 г.

Реформи [редактиране]

Според руския тюрколог В. Киреев, военната победа над интервенцията позволява на кемалистите, които той смята за „националните, патриотични сили на младата република“, да осигурят на страната правото на допълнително преобразуване и модернизация на турското общество и държава. Колкото повече кемалистите заздравяват позициите си, толкова повече настояват за необходимостта от европеизация и секуларизация.[37] Първото условие за модернизация е да се създаде светска държава. На 29 февруари 1924 г. се състои последната традиционна церемония по петъчното посещение на халифа в джамия в Истанбул. На следващия ден, откривайки следващото заседание на Великото народно събрание, Мустафа Кемал произнася обвинителна реч за вековното използване на ислямската религия като политически инструмент, и иска връщането ѝ към „истинската ѝ цел“, за да се спасят бързо и решително „най-свещените религиозни ценности“ от „различни тъмни цели и въжделения.“. На 3 март, по време на заседание на събранието, под председателството на Мустафа Кемал са приети закони за премахването на шериатското правосъдие в Турция, прехвърлянето на вакъфната собственост на разположение на създаденото Главно управление на вакъфите.[38]

Също така се предвижда прехвърлянето на всички научни и образователни заведения към Министерството на образованието и създаването на единна светска система на образование. Тези разпореждания важат и за чуждестранните учебни заведения и малцинствените училища.

През 1926 г. е приет нов Граждански кодекс, в който са установени светските либерални принципи на гражданското право, определени са понятията за собственост, притежаването на недвижимо имущество — частно, съвместно и др. Кодексът е пренаписан от текста на швейцарския Граждански кодекс, по това време — най-напредничавият в Европа. По такъв начин законите на османското право остават в миналото, както и земевладелските закони от 1858 г.

Една от основните реформи на Кемал в началния етап на формирането на новата държава е в областта на икономическата политика, която се определя от недоразвитостта на социалната и икономическата структура. От 14-милионното население, около 77% живее в села, 81,6% са заети в селското стопанство, 5,6% - в индустрията, 4,8% - в търговията, а 7% - в сектора на услугите. Делът на селското стопанство в националния доход е 67%, на промишлеността - 10%. По-голямата част от железопътния транспорт остава в ръцете на чужденци. Банковото дело, застраховането, общинските предприятия, минните компании също са доминирани от чуждестранни капитали. Функциите на Централна банка изпълнява Отоманската банка, контролирана от британски и френски капитали.[39]

През 1924 г., с подкрепата на Кемал и редица депутати в Меджлиса е създадена Делова банка. Още в първите години тя придобива 40% от акциите на „Тюрк телсиз телефон ТАШ“, след това построява най-големия хотел в Анкара —— „Анкара палас“, купува и реорганизира фабрика за вълнени платове, дава кредити на няколко анкарски търговци за износ на вълна и др.

Решаващо значение има Законът за насърчаване на промишлеността, влязъл в сила на 1 юли 1927 г. Отсега нататък, индустриалец, който възнамерява да изгради предприятие, може да получи безплатно земя до 10 хектара. Той е освободен от данъци върху сградите, земята, доходите, и т.н. Върху материалите, внесени за строителство и производство на компанията, не се налагат мита и митнически такси.[40]В края на 1920-те години, страната преживява икономически бум. През 1920-те и 1930-те години са създадени 201 акционерни дружества с основен капитал от 112,3 млн. лири, включително 66 компании с чуждестранен капитал от 42,9 млн. лири.[41]

В селскостопанската политика държавата разпределя между безимотните и малоимотните селяни вакъфните национализирани имоти, държавни земи и земите на избягалите или умрели християни. След кюрдското въстание на шейх Саид са приети закони за премахване на натуралния налог ашар и за ликвидация на чуждестранната тютюнева компания „Режи“ (1925 г.). Държавата насърчава и създаването на земеделски кооперации.

За да се поддържа курса на турската лира и търговията с валута, през март 1930 г. е създаден временен консорциум, който включва Министерството на финансите на Турция, както и всички основни национални и чуждестранни банки в Истанбул. Шест месеца след създаването му, на консорциума е предоставено правото на емисии. Следваща стъпка в оптимизиране на паричната система и регулиране на курса на лирата, е създаването през юли 1930 г. на Централната банка, която стартира дейността си през октомври следващата година. С началото на дейността на новата банка консорциумът е закрит и правото да издава емисии е дадено на Централната банка.[42]. Отоманската банка престава да играе доминираща роля в турската финансова система.

  • Политически реформи:
    • Премахване на султаната (1 ноември 1922 г.)
    • Създаване на Народната партия и установяване на еднопартийна политическа система (9 септември 1923 г.)
    • Прокламация на републиката (29 октомври 1923 г.)
    • Премахване на халифата (3 март 1924 г.)
  • Реформи в обществения живот:
    • Равни права на жените (1926-34 г.)
    • Реформа в облеклото (25 ноември 1925 г.)
    • Забрана на дейността на религиозни организации и обители (30 ноември 1925 г.)
    • Закон за фамилиите (21 юни 1934 г.). Във връзка с него, Мустафа Кемал приема на 24 ноември от турския парламент фамилията Ататюрк — „баща на турците“.
    • Отмяна на приставки към имена като прозвища и звания (26 ноември 1934 г.)
    • Въвеждане на международната система за времето, календара, както и мерките за измерване (1925-31 г.)
  • Реформи в правото:
    • Отмяна на меджеле (набор от закони, основаващи се на шериата) (1924-1937 година)
    • Приемане на нов Граждански кодекс и други закони, в резултат на които става възможен преходът към светска система на управление.
  • Реформи в образованието:
    • Обединение на всички органи на образованието под единно ръководство (3 март 1924 г.)
    • Приемане на нова турска азбука (1 ноември 1928 г.)
    • Създаване на Турско езиково и Турско историческо общество.
    • Урегулиране на висшето образование (31 май 1933 г.)
    • Нововъведения в областта на изящните изкуства.
  • Реформи в икономиката:
    • Отмяна на ашар (стар селскостопански данък).
    • Насърчаване на частната инициатива в селското стопанство.
    • Приемане на Закона за промишлеността и създаването на промишлени предприятия.
    • Приемане на 1-ви и 2-ри план за развитието на промишлеността (1933-37 година), строителството на пътища в цялата страна.

Управлява до смъртта си през 1938 година.

Бележки [редактиране]

Открийте още информация за Мустафа Кемал Ататюрк в нашите сродни проекти:

Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
  1. ↑ ((en)) Zürcher, Erik Jan. Turkey: A Modern History. London; New York, I.B. Tauris, 2004. ISBN 978-1850433996. с. 142.
  2. ↑ Mango 2002, с. 25-29.
  3. ↑ ((mk))  Спомен куќа на Ататурк во родното село на неговиот татко. // Телеграф, 2009. Посетен на 19 август 2010.
  4. ↑ Mango 2002, с. 27.
  5. ↑ а б ((en)) Jackh, Ernest. The Rising Crescent. Goemaere Press, 2007. с. 31.
  6. ↑ ((en)) Marcosson, Isaac Frederick. Turbulent years. Ayer Publishing, 1969. с. 144.
  7. ↑ ((en)) Richmond, Yale. From Da to Yes: understanding the East Europeans. Intercultural Press, 1995. с. 212.
  8. ↑ ((en))  Turkey: The land a dictator turned into a democracy. // Time, 12 October 1953. Посетен на 19 май 2010.
  9. ↑ ((en))  Mustafa Kemal Atatürk. // Turkish Embassy website. Архив на оригинала от 27 септември 2007. Посетен на 7 август 2007.
  10. ↑ {{cite book | last = Inan | first = Afet | year = 1959 | title = Atatürk hakkında hâtıralar ve belgeler | publisher = Türk Tarih Kurumu Basımevi | location = | pages = 8 | isbn = | url = http://books.google.com.tr/books?id=EWwaAAAAIAAJ&q=%22Matematik+%C3%B6%C4%9Fretmeni+Mustafa+Efendi%22&dq=%22Matematik+%C3%B6%C4%9Fretmeni+Mustafa+Efendi%22&hl=tr&ei=LC3ATIvwB4a8cM6EnewL&sa=X&oi=book_result&ct=result&resnum=4&ved=0CDsQ6AEwAw p. 8.]
  11. ↑ ((tr)) 
  12. ↑ ((tr)) Cebesoy, Ali Fuat. Sınıf arkadaşım Atatürk: okul ve genç subaylık hâtıraları. İnkılâp ve Aka Kitabevleri, 1967. с. 6.
  13. ↑ Mango 2002, с. 37.
  14. ↑ а б ((tr)) Genelkurmay, T.C.. Türk İstiklâl Harbine Katılan Tümen ve Daha Üst Kademlerdeki Komutanların Biyografileri. Ankara, Genkurmay Başkanlığı Basımevi, 1972. с. 1.
  15. ↑ John P. Kinross. Atatürk: a biography of Mustafa Kemal, father of modern Turkey. New York, 1965, стр. 90: «I don’t order you to attack, I order you to die. In the time it takes us to die, other troops and commanders can come and take our places.»
  16. ↑ John P. Kinross. Atatürk: a biography of Mustafa Kemal, father of modern Turkey. New York, 1965, стр. 90—91.
  17. ↑ Първа световна война
  18. ↑ Ахмет Изет паша
  19. ↑ Мустафа Кемаль. Путь новой Турции. Литиздат Н. К. И. Д., Т. I, 1929, стр. 403
  20. ↑ „Режимът на капитулация“ в Османската империя е съвкупността от споразумения на Портата с някои западни държави, които османското правителство сключва през 16 век и които предоставят статут на имунитет и други привилегии за чужденците от тези държави на територията на Османската империя. Режимът на капитулации (който официално е отменен с ноти на Портата от 9 септември 1914 до 1 октомври 1914 г.) през вековете довежда до преобладаване на чуждестранните жители на империята в османската търговия.
  21. ↑ В. Шеремет. Босфор. Москва, 1995, стр. 241.
  22. ↑ «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 147—148.
  23. ↑ «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 148
  24. ↑ «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 148
  25. ↑ «Международная жизнь». Москва, 1963, № 11, стр. 146.
  26. ↑ Международная жизнь. Москва, 1963, № 11, стр. 147.
  27. ↑ В. Шеремет. Босфор. Москва, 1995, стр. 228.
  28. ↑ Б.Соколов. ГРЕКО-ТУРЕЦКАЯ ВОЙНА
  29. ↑ Milton, Giles. Paradise Lost: Smyrna 1922: The Destruction of Islam’s City of Tolerance. Hodder & Stoughton Ltd., London, 2008. pp.268-269.
  30. ↑ Иеромонах Игнатий (Шестаков), Анатолий Чуряков. Священномученик Хризостом, митрополит Смирнский (1867—1922)
  31. ↑ Bilal Şimşir, 1981. Atatürk ile Yazışmalar, Kültür Bakanlığı
  32. ↑ Жевахов А. Кемаль Ататюрк. Пер. с фр. 2008. 344. ISBN 978-5-235-03163-0, 3000 экз
  33. ↑ Мусский И. А. 100 великих диктаторов. М., Вече, 2000, стр. 408.
  34. ↑ John P. Kinross. Atatürk: a biography of Mustafa Kemal, father of modern Turkey. New York, 1965, стр. 369—370.
  35. ↑ Turkish Grand National Assembly (TGNA)
  36. ↑ Цит. по: Мустафа Кемаль. Путь новой Турции. М., 1934, Т. IV, стр. 282—283.
  37. ↑ Киреев Н. Г. История Турции XX в. — М.: ИВ РАН: Крафт+, 2007. с. 157.
  38. ↑ Bulut F. Tarikat sermayesinin yükselişi. Ankara, 1995, c. 364
  39. ↑ Киреев Н. Г. История Турции XX в. — М.: ИВ РАН: Крафт+, 2007. с. 178.
  40. ↑ Teşviki Sanayı hakkında Mevzuat ve Şurai devlet İçtihadatı. Ankara, 1939, c. 13-17.
  41. ↑ Ökçün A.G. 1920—1930 yılları arasında kurulan Türk anonim şirketlerinde yabancı sermaye. Ankara, 1971, c. 155—181
  42. ↑ Bener E. Türkiye’de para ve kambyo denetimi. Ankara, 1968, c.91, 109, 111

Източници [редактиране]

  • ((en)) Mango, Andrew. Ataturk: The Biography of the founder of Modern Turkey. Overlook TP, 2002. ISBN 978-1585673346.


Портал
 Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.

Взето от „http://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Мустафа_Кемал_Ататюрк&oldid=5597946“.