Гръцко-турска война (1919-1922)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Гръцко-турска война.

Територии, за които Венизелос предявява претенции на Парижката мирна конференция, раираната част е зоната на конфликт на гръцките интереси с френските

Гръцко-турската война е война, към която в Турция се отнасят като към част от Турската война за независимост. Тя се води след Първата световна война, през 19191922 г., между Гърция и Турция. Въпреки първоначалните победи на гръцките войски в Анадола, войната приключва с разгром за Гърция и размяна на населението между Турция и Гърция.

Предистория[редактиране | edit source]

На 30 септември 1918 г. е подписано Мудроското примирие на борда на британски кораб. На 13 ноември 1918 г. войска на французи и англичани заема Истанбул. Генерал Луи Франше д'Еспере тържествено влиза в някогашната столица на Източната Римска империя.

На конференцията в Париж министър-председателят Елефтериос Венизелос се натъква на съпротива от страна на италианците, които таят амбиции към Измир . [1]

Ход на войната[редактиране | edit source]

След завършване на Първата световна война Гърция, като съюзник на страните-победителки, е получила обещание, че ще ѝ бъдат предадени определени части от Анадола. На 15 май 1919 година гръцките войски извършват десант в района на Измир и са посрещнати с огромен ентусиазъм. Турската армия отстъпва в безпорядък. Сериозно съпротивление срещу гърците е организирано едва в края на юни, като негов идеен вдъхновител е бил Мустафа Кемал (Ататюрк), чиито действия се осъждат от правителството в Истанбул.


Към есента на 1919 година гръцките войски контролират пространството между река Мендерес на юг, Ахметли на изток и Кидониес (Ванчико), а силите на Кемал към този момент не могат да окажат сериозно съпротивление. При това гърците не навлизат във вътрешността на континента, преди всичко поради липсата на разрешение от съюзниците си.

През април 1920 година Кемал създава временно правителство в Анкара, враждебно на истанбулското правителство.

Войските на Кемал (които не признават официалния Севърски мирен договор) скоро нанасят съществени поражения на френската армия и Франция е принудена да подпише примирие, а през октомври 1921 г. и договор, който е в пряко противоречие с договора от Сен Жан дьо Мориен, който предвижда италианска, френска, гръцка и арменска окупационни зони. Гръцките историци и до днес порицават този съдбоносен ход, защото заради него оръжията от изтеглилата се френска армия попадат в ръцете на кемалистките бунтовници и са използувани срещу гръцката армия в Западен Анадол. Обезпокоени от укрепването на Кемал Ататюрк, съюзниците дават разрешение на гърците за навлизане в Анадола. В хода на три атаки през лятото са завладени ред градове (сред които и Бурса).

През това време в самата Гърция се развихря ожесточена вътрешна борба между поддръжниците на правителството на Венизелос и роялистите, при което борбата е толкова остра, че операцията в Мала Азия временно преминава на втори план. На 10 август 1920 е подписан Севърският договор между страните от Антантата и султанска Турция. По този договор Гърция получава Източна Тракия (до разстояние 30 км от Истанбул), островите Имброс и Тенедос, а областта с Измир се предава под управление на Гърция с преспективата след пет години да стане гръцка територия. За гръцкия премиер и неговите съюзници Севърският договор е началото на възстановяването на Ромейската Империя. Два дни след подписването на договора е извършено покушение срещу Венизелос, който успява да оживее. Последва нов цикъл на вътрешнополитическата борба в Гърция, съпроведен и от политически убийства. През есента на 1920 година гръцките войски все още имат превес над кемалските войски. След смъртта на гръцкият крал Александрос I (25 октомври) и съкрушителното поражение на изборите на 14 ноември в Гърция на партията на Венизелос, на гръцкият трон в резултат на референдум се възкачва отново Константинос I (декември 1920), а Венизелос напуска страната на третия ден след изборите[1]. Едновременно с това Гърция се лишава от поддръжката на съюзниците, които имат основание да считат, че крал Константинос I поддържа Германия, а към Антантата е бил дори враждебен. Годината завършва с поредните успехи на гърците и ново разтягане на техния фронт.

В началото на 1921 година се засилва поддръжката за Кемал Ататюрк. Неговото правителство е признато от СССР през март. В същото време, гърците настъпват и към края на месец август са непосредствено пред Анкара. Те претърпяват поражение само две седмици по-късно от Исмет паша в битката при Иньоню, откъдето той получава своето ново прозвище и фронтът се установява на линията ЕскишехирАфионкарахисар. Следва относително затишие на фронта и активизация на политическите интриги. Франция признава правителството на Ататюрк, което значително усилва неговите позиции. През март 1921 г. гръцката армия отново предприема настъпление и стига до река Сакария,водените тук 22 дневни неспирни боеве (23.08.1921-13.09.1021)спира настъплението на гръцката армия към Анкара. Гърците са отблъснати на западния бряг на река Сакария а по-късно отстъпват на окрепителната линия Ескишехир-Афионкарахисар. През 1922 година Франция, Британия и Италия предлагат план за постепенно изтегляне на гръцките войски от Анадола. Кемал отхвърля тези предложения, неговият специален пратеник в Англия напразно чака да бъде приет за да се предотвратят бъдещите кръвопролитни боеве. В Гърция през това време през май 1922 г. идва на власт коалиционно правителство, което, недооценявайки ситуацията, се опитва да организира операция по завладяване на Константинопол, за да се окаже натиск върху Кемал.

Гърците успяват да заемат обширен плацдарм в Мала Азия. Двеста хиляди добре въоръжени гръцки войници създават силни укпрепления`` Афионкарахисар`` за които укрепления западните военни експерти казват,че са непревземаеми и се готвят за нов щурм на Анкара. На 26 август 1922 година в 6.00 часа турците започват генерално настъпление, точно там където гръцките войски са най-добре укрепени за броени часове стратегическите места са превзети, отчаената съпротива на гръцката армия всъщност подготвя нейното пълно унищожение.За два дена ``непревземаемите `` позиции са са унищожени, гръцката армия панически бяга към Ескишехир и Измир.На 30 Август 1922 година в местността Думлупънар става последния решителен бой между двете армии,което завършва с пълния триумф на турската армия начело с Мустафа Кемал и в последствие с пленяването на целия Генерален щаб на гръцката армия начело с генералите Трикупис и Дигенис. Турските войски разбиват гърците по всички фронтове. Гърците бягат панически палейки, грабейки, разорявайки всичко що видят по пътя на отстъплението към Измир. Френският историк Жорж Кастелан нарича отстъплението "ужасно", тъй като гръцки части панчески бягат от страх от възмездие за това което са причинили през 3 годишната окупация на Анадола. Гръцките дивизии са разделени и разбити на части.За една седмица е унищожена 200 хилядната гръцка войска в Анадола,а успелите да се спасят гръцки войници се опитват да осигурят евакуация на Измир. Почти едновременно е дадена заповед за оставяне на целия малоазиатски плацдарм. На 9 септември 1922 година Измир е освободен от турците. С наближаването на турските части гледката в града става ужасяваща- хиляди войници и стотици хиляди гърци буквало се хвърлят в морето от Измирското пристанище, в опита си да се доберат до корабите на напускащия гръцки флот. Те много добре знаят какво са правили през 3 годишната окупация и особено Митрополитът Hrisostomos, който въоръжава гръцките младежи в църквата Фотини и ги насъсквал да се гаврят с мирното население в окопираните територии. Създадената Анкетна комисия разследва зверствата и вандалщината на гърците в окупираните територии и докладът е приет от тогавашното Общество на народите. Според доклада на тази Анкетна Комисия, териториите които се намират под окупацията на гръцката армия буквално са сринати със земята, при отстъплението си не жалят нито едно село,градче, град, воденица, мелница, чешма, кладенец(кладенците се пълнят с телата на мъртвите селяни). На 11 Септември 1922 година напълно е унищожен 11-та гръцка дивизия,която се опитва да се изтегли южно от Измир, дивизията на съвестта на която лежат десетки хиляди изпепелени къщи и безчинствата по окупираните територии. Гръцките офицери, спасили се на остров Кио, в писмо до Константинос I настояват за неговата оставка, на което той се съгласява и е принуден за втори път да се отправи в изгнание. [1]

Гръцката армия все още заема Източна Тракия от юли 1920 г., (без Истанбул), но през октомври 1922 г. в Мудания е подписано примирие, което определя гръцко-турската граница по река Мерич (Марица). Започналото настъпление на кемалистите към проливите принуждава съюзниците да преговарят с тях и това довежда до Лозанския договор, който анулира голяма част от клаузите на подписания две години по-рано от официалното султанско правителство Севърски договор.[1]

След Лозанския мирен договор между Турция и Гърция е подписан договор за размяна на населението, според който турците живеещи в Гърция ще се преселят в Турция и обратното. Загубите на напълно разгромената гръцка армия надвишават 50 хил. убити и 50 хил. ранени и към 30 хиляди пленени. Поради тези причини гърците наричат събитията от есента на 1922 година Малоазиатска катастрофа.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г Жорж Кастелан, "История на Балканите" С., изд. къща Хермес, стр. 413-416

Вижте също[редактиране | edit source]