Букурещки договор (1913)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Букурещки договор.

Балканите след Първата (горе) и след Втората балканска война (долу)

Букурещкият договор, сключен на 28 юли (10 август по нов стил) 1913 г. между Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, и България, от друга, е един от двата договора (наред с Цариградския), които слагат край на Втората балканска война.

Под натиска на румънските войски, достигнали околностите на София, България е принудена да отстъпи Южна Добруджа на Румъния и да се откаже от претенциите си за Македония. Съгласно договора Сърбия получава Вардарския, а ГърцияЕгейския дял на областта. За България остават Пиринският край и Западна Тракия. Тя отказва да приеме тези условия за окончателни и по време на Първата световна война се присъединява към Централните сили, за да потърси реванш от Сърбия.[1]

По преценка на Едуард Грей (британски външен министър през 1905-1916) „всеки мир на Балканите бе невъзможен, докато Букурещкият договор съществуваше[2].

Предистория[редактиране | edit source]

Граници в Македония 1878-1919

Свикване на Букурещката конференция[редактиране | edit source]

Две седмици след началото на Междусъюзническата война България изпада във военна безизходица. Докато основните ѝ сили воюват в Македония срещу сърби и гърци, от север в страната нахлуват румънски войски, а от югоизток – османски. На 5 юли правителството на Васил Радославов обявява, че е съгласно да отстъпи на Румъния Южна Добруджа, и иска примирие. В отговор румънският министър-председател Титу Майореску отправя покана към воюващите страни за мирни преговори в Букурещ. България откликва първа и изпраща свои представители в румънската столица на 13 юли. Три дни по-късно в Букурещ пристигат и делегациите на бившите български съюзници – Гърция, Сърбия и Черна гора.[3]

Делегати[редактиране | edit source]

Преговори[редактиране | edit source]

Букурещката конференция започва на 17 юли. В това време военните действия продължават, защото Сърбия и Гърция настояват за уговаряне на мирните условия преди огънят да бъде прекратен. Успешният отпор на българите край Кресненския пролом обаче склонява Гърция на примирие (18 юли). На 21 юли е постигнато споразумение за новата граница между България и Румъния, но усилията на българските дипломати да спечелят румънска подкрепа срещу сърби и гърци остават безуспешни. Българо-сръбските и българо-гръцките гранични въпроси са уредени до 24 юли. Първоначално Пашич предлага за граница река Струма. Това предложение не е прието, но българите са принудени да се откажат от Щип, Радовиш и Кочани, които владеят до войната. Венизелос поисква цялото егейско крайбрежие до село Макри (няколко километра западно от Дедеагач), но под натиска на останалите участници в конференцията намалява претенциите си. Русия и Австро-Унгария се намесват в полза на България в преговорите за Кавала, но Венизелос си издейства подкрепа от други две велики европейски сили – Франция и Германия. В крайна сметка българските делегати отстъпват Кавала под заплахата на Майореску, че румънските войски ще окупират София.[3][5]

Клаузи на договора[редактиране | edit source]

Териториални[редактиране | edit source]

България отстъпва на Румъния областта на север и изток от линията ТутраканЕкрене, включително двете селища (чл. II). София признава за сръбски териториите на запад от вододела на Вардар и Струма заедно с горното поречие на Струмешница (чл. III). Българо-гръцката граница е прокарана по билото на Беласица на изток до устието на Места (чл. V).[4] Така в пределите на Гърция влизат редица градове и области, завзети от българите през войната с Османската империяКукуш, Сяр, Драма и Кавала.[5]

Военни[редактиране | edit source]

С чл. VI на договора българското правителство се задължава да сведе в кратък срок армията си до мирновремения ѝ състав. Демобилизацията трябва да бъде извършена ден след като армейските щабове на страните по договора си разменят официални съобщения за подписването му.[4]

Изтеглянето на чуждестранните войски от българска територия трябва да започне след разпускането на българските запасняци и да продължи най-много 15 дни (чл. VII). Дотогава румънската армия остава зад демаркационна линия между Свищов и Ловеч (на изток), Лом и Берковица (на запад), Арабаконак, Мирково и Златица (на юг).[4]

В срок от две години (до 1915) България трябва да срине всички укрепления по новата граница с Румъния и се ангажира да не строи нови около Русе, Шумен и в 20-километров периметър от Балчик (чл. II).[4]

Други[редактиране | edit source]

Договорът урежда размяната на военнопленниците „по възможност в най-скоро време“ и финансови компенсации за разходите по издръжката им (чл. IX). Определя се 15-дневен срок за ратифициране на договора и обмен на ратификациите (чл. X). Предвиждат се също смесени комисии за подялба на имуществото и капиталите на общините, разделени от новите граници (чл. II, III, V).[4]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Stavrianos, L. The Balkans since 1453. C. Hurst & Co. Publishers, 2008. ISBN 1850655510, p. 540
  2. Any future Balkan peace was impossible so long as the treaty of Bucharest remained.“ (цитиран от Stavrianos, L. The Balkans since 1453. C. Hurst & Co. Publishers, 2008. ISBN 1850655510, p. 540
  3. а б Стателова, Ел., Попов, Р., Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г. Фондация Отворено общество, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 479-482
  4. а б в г д е Георгиев, В., Трифонов, Ст. История на българите 1878-1944 в документи. Издателство „Просвета“, София 1996, ISBN 954-01-0756-3, т. II, стр. 215-218
  5. а б Спасов, Л. Дипломация през Балканската и Междусъюзническата война, стр. 316-317. В: Александров, Ем. (ред.) История на българите. Т. IV. Издателство „Знание“ ЕООД, София 2003, ISBN 954-621-213-X
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.