Ньойски договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Ньойският договор е договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война (виж Версайска система от договори). Подписан е от българска страна от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен.

Подготовка на договора[редактиране | edit source]

Българска делегация[редактиране | edit source]

Границите на България след Ньойския мирен договор
Географска карта на Беломорска Тракия отнета на България

През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват и пристигат подобно на военнопленници. Пътуват осем дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат тъкмо през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на два месеца не им е било разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид” без специални разрешения издавани със записване ден по-рано[1].

Тя включва:

Изготвяне на договора[редактиране | edit source]

В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-Българската и Българо-сръбската граници. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от Българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви територии. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.

В Париж сръбската делегация обнародва меморандум, с който иска поправка на границата с България. Тази поправка предвижда към Кралство Сърбия да бъдат присъединени Видин, Белоградчик, Цариброд, Трън, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич - не само от "стратегически", но и от "национални" съображения.

Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително третиране на победените опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война (както и става в 1939 г.). Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия-Родосто твърдо е подкрепена от САЩ,[2] но Франция и Великобритения отхвърлят разумният подход на САЩ, в отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.

На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на Българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок Българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Подписване[редактиране | edit source]

Стамболийски подписва Ньойския договор

Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.

От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-хърватско-словенската държава, Сиам и Чехословакия.

Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.

Условия[редактиране | edit source]

Териториални промени[редактиране | edit source]

Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - села в Кулско, областите около Босилеград, Цариброд и Струмица. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, но става ясно, че тя ще бъде дадена на Гърция. Потвърждава се румънското владение над Южна Добруджа.

Безпомощността на българската държава се използва безмилостно от нейните тогавашни съседи.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България с обща площ над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи е наречено от Белград като „чисто сръбско”. Като допълнителни съображения били изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.

Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че шест години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският контрааргумент, че липсва промяна в етническата характеристика на областта.

Румъния присъединява Южна Добруджа, въпреки противоречия между великите сили, но стратегическото положение на Румъния и отредената ѝ роля на поемащ буфер спрямо Съветска Русия, определят Румъния да стане първостепен балкански фактор.

Разнообразното население на Балканите става база за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на "независими" чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за "независимо" експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони[1].

Военни клаузи[редактиране | edit source]

България няма право да притежава модерни военни технологии, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили трябвало да не надминават 33 000 души, включително полицията.

За сравнение през 2009 г. армията на България има състав от 32 000 души, като след 2011 г. се предвижда ново намаление до 24 000 души.

Репарации[редактиране | edit source]

Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното — на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години - 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България.[3]

Освен паричните репарации, изплащани на Репарационната комисия, България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък:[3]

Вид Гърция Румъния Сръбско-хърватско-словенска държава Общо
Бикове 15 60 50 125
Млечни крави 1 500 6 000 6 000 13 500
Коне 2 250 5 250 5 000 12 500
Мулета 450 1 050 1 000 2 500
Волове 1 800 3 400 4 000 9 200
Овце 6 000 15 000 12 000 33 000

В допълнение, ако Междусъюзническата комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Сръбско-хърватско-словенската държава по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.[3]

Изпълнение[редактиране | edit source]

Демонстрация срещу Ньойския договор, десет години след подписването му

Военни клаузи[редактиране | edit source]

България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията - на 10 хил., пограничната стража - на 3 хил. души, без право на тежко въоръжение. Редовната наборна армия се замества с платена наемна.

Репарационни задължения[редактиране | edit source]

Установената с Ньойския договор сума на репарациите от 2,25 милиарда златни франка е огромна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет. Тя представлява 22% от цялото национално богатство по оценки за 1911 година, като по този показател репарациите са по-тежки от наложените на Германия с Версайския договор. Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55% от целия държавен бюджет по това време. Невъзможността за изплащане на репарациите е известна още при сключването на Ньойския договор, поради което той предвижда тяхната бъдеща преоценка.[4]

Една от основните задачи на Междусъюзническата контролна комисия през първите години от нейното съществуване е да извърши оценка на платежоспособността на България с оглед на реалистично преоценяване на репарациите. Този процес продължава до началото на 1923 година и създава значителна несигурност в стопанския живот на страната, като има значителен принос за обезценяването на лева. През този период България изплаща значителни суми, включително задълженията си в натура към съседните страни.[4]

На 21 март 1923 година българското правителство и Междусъюзническата комисия подписват споразумение, променящо изцяло структурата на репарационния дълг и отлагащо неговото изплащане. Преговорите са водени лично от министър-председателя Александър Стамболийски, който се стреми да използва сключването на относително благоприятно споразумение в течащата по това време предизборна кампания. Макар че е постигнат пробив в системата на репарациите и че дългът на практика е редуциран значително, споразумението предизвиква силно недоволство сред българската общественост, която очаква по-големи отстъпки. Споразумението среща съпротива и във Франция, главно поради опасенията, че създава неблагоприятен прецедент по отношение на репарационния дълг на Германия, но след успеха си на изборите Стамболийски отказва да преразглежда неговите условия, в което среща и подкрепата на Великобритания.[5]

Според споразумението репарационният дълг е разделен на две части. Транш Б в размер на 1,7 милиарда франка става безлихвен и изискуем след 1953 година. Останалите 550 милиона франка трябва да бъдат изплатени до 1983 година, като през първите 12 години се плащат само лихви, а изплащането на главницата започва от 1935 година. През първите години вноските са намалени до поносимото ниво от 27,5 милиона франка годишно.[4]

Първото плащане по новото споразумение е направено на 1 октомври 1923 година. През следващите няколко години дългът е обслужван редовно, като сумата на репарациите не надхвърля 3,8% от износа, а ако се включат и другите плащания по договора - 6,6% от износа. Изплащането на репарациите се облекчава и от обезценяването на предвоенните външни дългове. Така обслужването на всички външни дългове (довоенни и репарационни) през 1926 година възлиза на 19,5% от бюджета при 28,5% през 1914 година. За периода 1919-1929 година България изплаща общо 186,4 милиона златни франка задължения по Ньойския договор.[4]

Най-тежкото практическо последствие от налагането на репарациите е, че те получават приоритет пред всяко друго задължение на държавата. Така тя може да емитира нови външни заеми само с разрешението на Репарационната комисия. На практика това е осъществено само при Бежанския заем (1926) и Стабилизационния заем (1928). Отпускането на тези заеми е в интерес на получателите на репарационни плащания, защото те дават възможност на страната да обслужва задълженията си, прехвърляйки част от репарационния дълг върху частни банки, главно американски и британски.[4]

Ново пълно преразглеждане на репарациите е постигнато през януари 1930 година на Хагската конференция. Транш Б е напълно премахнат, а транш А, чиято стойност с капитализираните от 1923 година лихви е 687,9 милиона франка, е намален на 415,2 милиона златни франка без лихва, платими до 1966 година при вноска за първите 20 години от 11,2 милиона франка. Премахната е възможността за бъдещо преразглеждане на репарациите, както и общата ипотека върху държавните приходи, предотвратяваща получаване на нови външни заеми.[4]

Демографски последици[редактиране | edit source]

От отделените територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил.бежанци[1]. 600 хиляди българи остават отвъд граница.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. а б в Александър Гребенаров: Ньойският договор от 1919 г. трябва да бъде като обица на ухото за всички български политици, 27 ноември 2009, Агенция "Фокус"
  2. Тодор Коруев, Драмите на България и Великите сили, ДУМА, 3. Юли 2010, брой 150
  3. а б в Section II — PART VII, REPARATION, ARTICLES 121 - 176. // Treaty of Neuilly. Посетен на 22 септември 2009.
  4. а б в г д е Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 293-304.
  5. Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 374-379.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
Версайска система от договори
Основни
Версайски договор • Сен-Жерменски договор • Ньойски договор • Трианонски договор • Севърски договор
Последвали
Рапалски договор (1920) • Рапалски договор (1922) • Лозански договор • Римски договор (1924)