Никола Жеков
Тази статия е за генерала. За радовишкия войвода на ВМОРО вижте Никола Жеков (революционер).
| Никола Тодоров Жеков | ||||
 |
||||
| Години на служба | 1885 - 1918 г. | |||
| Служил на |  България |
|||
| Род войски |  Сухопътни войски |
|||
| Войск. поделение | пехотни войски | |||
| Командвания | 1-ви пехотен софийски полк Българска армия |
|||
| Войни | Сръбско-българска война Балканска война Първа световна война |
|||
| Отличия | Вижте по-долу | |||
| Роден | 6 януари 1865 г. Сливен, Османска империя |
|||
| Починал | 1 ноември 1949 г. (на 84 г.) Фюсен, Германия |
|||
| Националност | Българин |
|||
| Друга работа | преподавател | |||
|
||||
Никола Тодоров Жеков е български офицер (генерал от пехотата), министър на войната на България през 1915 година и главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война от 1915 до 1918 година.
Съдържание |
Биография [редактиране]
Ранен живот [редактиране]
Никола Жеков е роден на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. стар стил) в Сливен. Първоначално учи в родния град, след което продължава образованието си в мъжката гимназия в София. През 1883 година, след успешно издържан приемен изпит, става юнкер във Военното училище в София.
Сръбско-българска война (1885) [редактиране]
Във връзка с подготовката за Сръбско-българската война (1885), на 9 септември 1885 година, военния министър генерал-майор Кантакузин издава приказ, съгласно който всички юнкери от втория специален клас се зачисляват със звание портупей-юнкери в частите на войските. Почти месец по-късно, на 6 октомври с височайши указ юнкерите и възпитаниците на Военното училище се уволняват в отпуск до 1 януари 1886 година и им се разрешава да постъпват като доброволци в армията като унтерофицери.[1]
Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но комисията го отхвърля, преценявайки неговото физическо състояние. Заедно с други юнкери от Военното училище се отправя към Пловдив и с разрешение на командира на Ямболския отряд подполковник Филов са зачислени към 2-ри Сливенски резервен полк, където Жеков е назначен за ротен командир.[2] Заедно с полка си заминава за Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване. Скоро е сключено примирието и полкът без да участва във военните действия се връща обратно в Сливен и бива разформирован, а юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище за да продължи обучението си.[3]
През 1886 г. участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, за което е разжалван в редник и пратен в 12-ти пехотен полк, впоследствие амнистиран, завършва Военното училище. Произведен е в първия офицерски чин подпоручик (1887), след което служи във 2-ри артилерийски полк в Шумен, а по-късно във Враца.[4]
На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик. На 2 август 1894 г. е произведен в чин капитан и малко по-късно е изпратен в Торинската генералщабна академия, която завършва през 1898 г. След завръщането си в България служи в щаба на армията, на 1 януари 1901 г. е произведен в чин майор и малко по-късно е прехвърлен в Школата за запасни подпоручици в пехотата, на която е началник от 1903 г. до 1910 г. Като майор изпълнява и длъжността инспектор на класовете във Военното на Н. Величество Училище, където преподава военна педагогика и ръководи тактическите занятия на юнкерите. На 18 май 1909 г. е произведен в чин полковник. През 1910 г. е назначен е за началник на 1-ви пехотен софийски полк, като с.г. е прикомандирован временно да изпълнява длъжността началник на отделение при щаба на армията[5], след което от 1911 отново се връща като командир на 1-ви полк. През март 1912 година е назначен за началник на Военното училище, а същата година придружава престолонаследника княз Борис на германските императорски маневри.[5]
Балканската война (1912-1913) [редактиране]
През Балканската война (1912-1913) Никола Жеков е началник-щаб на Втора армия, която действа срещу Одрин.[6]
Междусъюзническа война (1913) [редактиране]
По време на Междусъюзническата война (1913) се разболява тежко, което попречва на участието му, като при демобилизацията след войната е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.
През 1913-1914 г. полковник Жеков участва в дипломатическа мисия в Цариград, която води преговори за военна конвенция между България и Османската империя. След това е помощник-началник на Щаба на войската (1914-1915) и командир на Осма пехотна тунджанска дивизия (май 1915).[5] На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. От 19 август до 4 октомври 1915 г. Жеков е министър на войната, след което по личното настояване на цар Фердинанд I е назначен за Главнокомандващ на действащата армия.[4]
Първа световна война (1914-1918) [редактиране]
Никола Жеков работи за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Под негово ръководство през Първата световна война (1915-1918) българската войска воюва 3 години на Северния и Южния фронт. На 13 октомври (6 октомври стар стил) 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант за бойни отличия.[5]
През 1918 г. заболява тежко и на 8 септември заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие и заповедта за уволнението му. Преминава в запаса на 4 октомври 1918 г. Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия.
Междувоенен период [редактиране]
На 21 октомври 1921 г. се завръща в България и е осъден като виновен за Втората национална катастрофа от Третия държавен съд през същата година на 10 години затвор. След почти три години е амнистиран и излиза от затвора през 1924 г.[4]
След излизането си от затвора генерал Никола Жеков се отдава на научна и литературна дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата, избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст.
Втора световна война (1939-1945) [редактиране]
През Втората световна война развива активна прогерманска дейност, ръководител е на Българските национални легиони и има лични връзки с Адолф Хитлер. Той е почетен председател на националистическата организация Съюз на българските национални легиони.[4] В този си период ген. Жеков говори за „национализма като обединителна идеология и жизнена енергия, която се въздига в култ, за да премахне злотворното влияние на семитизма, марксизма и комунизма (болшевизма)...все плод на еврейския космополитизъм и интернационализъм, който е убийствен за националното ни битие.[7]" Жеков застъпва принципите на анти-семитизма, като според него „евреинът е анационален и аморален“.[8]
През септември 1944 г. Никола Жеков емигрира в Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд, но присъдата му не е изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.[9]
Смърт [редактиране]
Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей-костница в София.
Награди [редактиране]
- Български орден „За храброст“ — II-ра и III-та степен, 2-ри клас (?)
- Български орден „Св. Александър“ — I-ва степен с мечове и Велик кръст на същия орден без мечове (?)
- Български орден „За военна заслуга“ — IV-та степен на обикновена лента и V степен на обикновена лента (?)
- Германски орден „Pour le Mérite“ (?)
- Железен кръст (?)
- II-ра степен (?)
- I-ва степен (?)
- Германски орден „Червен орел" — Голям кръст на „Червения орел“ с мечове по средата и II-ра степен (?)
- Германски орден „Сакс Ернес“ — с голяма корона и мечове по средата и лавров венец (?)
- Германски орден „Вюртембергска корона“ — с мечове (?)
- Австро-унгарски орден „Желязна корона“ — II-ра степен (?)
- Австро-унгарски орден „Леополд“ — 1-ви клас (?)
- Османски медал „За бойни заслуги“ (1915)
- Османски орден „Имтияз“ (1916)
- златен (?)
- сребърен (?)
- Османски орден „Османие“ — с брилянти, 12.05.1917[10]
Граждански отличия [редактиране]
- Удостоен със званието почетен гражданин на Кюстендил на 16 май 1917 година.[11]
Източници [редактиране]
- ↑ Христов, Х. и др. „Сръбско-българската война 1885. Сборник документи“, София, 1985, Военно издателство, стр. 33
- ↑ Божков, стр. 24
- ↑ Божков, стр. 25
- ↑ а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
- ↑ а б в г Военен календар ОТЕЧЕСТВО за 1917 г., издание на в-к Военни известия, София, 1917, стр. 27
- ↑ Иванов, Н., Балканската война 1912-1913 г., София, 1924, Печатница на армейския военно-изследователски фонд, стр. 71
- ↑ Ген. Никола Жеков, „За възхода на националното ни съзнание“, Народен водач, юли 1941
- ↑ „Последният час на юдомасоните“, Народен водач, декември 1941
- ↑ Мешкова, П. и др. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд..
- ↑ Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914-1918), София 2004, с. 516
- ↑ Ангел Джонев:"Името на генерал Никола Жеков е пропуснато в книгата за почетни граждани"
Използвана литература [редактиране]
- Божков, Х., „Пълен генерал Никола Жеков и неговото семейство“, София, 1998, Звезди, ISBN 9549514048
- Енциклопедия „България“, том 2, Издателство на БАН, София, 1981.
- Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
- Вазов, В., Животописни бележки, София, 1992, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, ISBN 954-509-002-2 с. 123
Външни препратки [редактиране]
|
|||||||||||||||
|
|||||||||||||||
|
|||||||||||||||
