Междусъюзническа война

Междусъюзническа война
Конфликт: Част от Балканските войни
Балканският „котел“ (карикатура от съвременник на конфликта)
Период от 16 юни 1913 до 18 юли 1913 г. Място Балкански полуостров Резултат България е победена
Воюващи страни
Царство България	Кралство Сърбия, Кралство Гърция Кралство Черна гора Кралство Румъния Османска империя
Командири
Михаил Савов Радко Димитриев	Радомир Путник Константинос I Александру Авереску Ахмед Изет паша
Сили
500 000	350 000 200 000 12 000 437 000 255 000 общо:над 1 250 000
Жертви и загуби
93 000	47 000 20 000 3 000 6 000 4 000 Общо: 80 000

Междусъюзническата или Втората балканска война е въоръжен конфликт между България, от една страна, и Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния и Османската империя, от друга, през лятото на 1913 година.

Причина за войната е спорът между членовете на Балканския съюз за разпределяне на земите, отнети от османците по време на Първата балканска война. Бойните действия избухват в Македония след безуспешен опит на 2-а и 4-а българска армия в нощта на 16 срещу 17 юни (29 срещу 30 юни по нов стил) да изтласкат сръбските и гръцките войски от оспорваните територии. След ожесточени боеве при Кочани и Кукуш в първите дни на войната българите са принудени да отстъпят на изток покрай Брегалница и на север покрай Струма. В стремежа си към териториално разширение за сметка на България на 28 юни (11 юли) Румъния се включва в конфликта на страната на нейните противници. На 6 (19) юли се намесва и Османската империя, чиито войски преминават граничната линия Мидия - Енос и завземат Одрин. В резултат на сраженията при Калиманци и Кресненския пролом настъплението на сърби и гърци в Македония е спряно, но междувременно румънските войски достигат околностите на София и принуждават българското правителство да иска примирие.

С Букурещкия мирен договор от 28 юли (10 август) България е принудена да отстъпи на бившите си съюзници по-голямата част от Македония, а на Румъния – Южна Добруджа. Сърбия и Гърция затвърждават и разширяват придобивките си от Първата балканска война, в резултат на което почти удвояват териториите си. С Цариградския договор Османската империя си връща Източна Тракия. Населението в завладените земи е подложено на етническо прочистване, стотици хиляди българи, гърци и турци са принудени да напуснат местоживелищата си в Македония и Тракия.

Мирните договори не решават противоречията между балканските страни. Значителните разходи и жертвите, дадени във войната, засилват тяхната икономическа и финансова зависимост от големите европейски държави. С избухването на Първата световна война (юли 1914 г.) военните действия на Балканите са подновени.

Причини

Резултати от Първата балканска война

През есента на 1912 година страните от Балканския съюз завоюват почти всички европейски владения на Османската империя (без Одрин, който е превзет през март 1913 година, Истанбул, Галиполския полуостров и части от Албания и Епир). Македония е фактически разделена на три части, заети съответно от български, сръбски и гръцки войски. Идеята за автономия на областта е отхвърлена по време на мирните преговори в Лондон през декември същата година. Лондонският мирен договор, подписан на 17 (30 по нов стил) май 1913 година, оставя нерешен въпроса за подялбата ѝ.

Спор между съюзниците

„Спорната зона“ в Македония
(карта на английски език)

Гръцкият крал Георгиос и българският цар Фердинанд в Солун, през декември 1912 г. Градът е ябълката на българо-гръцкия раздор. По време на посещението си Фердинанд подчертава претенциите си върху него.

Статуквото, оформено в хода на Първата балканска война, е възприето отрицателно в България. Сръбските и гръцките власти, установили се в по-голямата част от Македония, се заемат да изкоренят българското влияние от там (чрез закриване на училища и църкви, преследване на ВМОРО). Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, българското правителство настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона (югоизточно от линията Крива паланка — Струга) и арбитраж от руския император за „спорната“ зона (със Скопие и Дебър). Въпреки че в довоенните договорености с гърците липсват териториални клаузи, София има претенции и към тях заради Солун и Костур в Македония и островите Тасос и Самотраки в Егейско море. Българските искания се обосновават отчасти с довода, че населението в някои от въпросните територии е преобладаващо българско, отчасти с твърдението, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Истанбул, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.

От своя страна, Сърбия настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските ѝ — на изток до Щип и на юг до Лерин. Един от главните аргументи на Белград е, че София не е изпълнила първоначалните си задължения по двустранната военна конвенция и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския оперативен театър само една дивизия (Седма пехотна рилска дивизия). Така сръбската армия е била принудена да поеме основната роля за прогонването на османците от Македония (вижте Кумановска битка), а след това е подпомогнала българите при обсадата на Одрин. Друг аргумент на сръбската страна е, че съгласно предварителната подялба на османското наследство, тя е трябвало да получи адриатическото крайбрежие до Дуръс. По време на Лондонската конференция обаче, Италия и Австро-Унгария принуждават сърбите да се оттеглят от тези земи, на които се създава самостоятелна албанска държава. Сръбското правителство, въпреки че клауза от договора с България предвижда военна помощ срещу австро-унгарците, решава да не изостря конфликта с тях и отстъпва пред дипломатическия натиск.

Доводът, върху който Сърбия и Гърция са единодушни е, че в резултат на победите си над османците, България е постигнала твърде голямо разширение в Тракия и на северния бряг на Егейско море, а допълнително уголемяване на българските територии би довело до запазване на баланса на силите в региона в нейна полза. Видни сръбски етнографи и филолози (Йован Цвиич, Александър Белич) оспорват тезата за българския характер на Македония. В Атина също не приемат етническия аргумент на София. В пределите на Източна Македония и Одринска Тракия, попаднали под българска власт, има многолюдни гръцки общини, които настояват за присъединяване към гръцката държава. Гръцкото правителство счита за свои сънародници и т. нар. „славяногласни елини“, наричани в България „българи-патриаршисти“.

Образуване на антибългарска коалиция

Българи и гърци се опитват да уредят общата си граница скоро след сключването на Чаталджанското примирие. Паралелно с преговорите за мир с османците, през декември 1912 година гръцкият министър-председател Елевтериос Венизелос предлага на българския пратеник в Лондон Стоян Данев границата да минава по долното течение на Струма. България отклонява предложението, настоявайки да получи Солун. При посещението си в Белград на 23 януари 1913 година Венизелос влиза в преговори със сръбския правителствен ръководител Никола Пашич за гръцко-сръбска граница в Македония.

На 9 февруари Пашич иска от българския министър-председател Иван Евстратиев Гешов преразглеждане на териториалните клаузи на българо-сръбския договор в полза на Сърбия, но среща отказ. На 12 май сръбското искане е повторено в официална нота до София и публично заявено в реч на Пашич пред Скупщината дни по-късно. България отново отклонява всякакви преки преговори за земи в „безспорната“ зона.

Междувременно, на 22 април, гърци и сърби стигат до предварително споразумение за отбранителен съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни. С договор от 19 май Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и Черна гора. В опит да разколебае България, през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер Титу Майореску отказва да се обвърже в съюз срещу българите. През май е направен и опит от страна на Белград за сключване на отбранителен съюз с Османската империя.

Първи въоръжени сблъсъци между съюзниците

След превземането на Солун (26 октомври 1912 година) повечето български сили, действали дотогава в Югоизточна Македония, са прехвърлени срещу османците в Тракия. На 20 февруари 1913 година, в желанието си да изтласкат останалите български подразделения на север и изток от подстъпите към Солун, гърците атакуват и превземат Нигрита. Убитите и ранените от двете страни са стотици (вижте Бой при Нигрита). До края на април гърците постепенно заемат Съботско, Правища и други селища. Усилията за договаряне на демаркационна линия са несполучливи. При опит да пресекат железопътната линия между Сяр и Драма, на 9 и 10 май гръцките войски са разбити в боя при Ангиста.

През април 1913 година, когато става ясно, че Сърбия не възнамерява да отстъпи доброволно от Вардарска Македония, Главното командване на българската армия разрешава на ВМОРО да организира съпротива в тила на сръбските и гръцките войски. През май е сформирана Сборната партизанска рота на МОО, част от която заминава по-късно от Дойран за Костурско. Задействани са разузнавателни, а впоследствие и диверсионни чети, координирани от Тодор Александров в Щип. По същото време възобновяват дейността си чети на революционната организация край Костур, Лерин, Битоля, Охрид, Кичево, Скопие, Тетово, Кратово и други райони. Те влизат често в схватки с редовни и нередовни сръбски и гръцки войски. На 13 юни, след бой с българска чета, сръбски войски опожаряват Злетово и още няколко села край Щип. На 15 юни – ден преди началото на войната между съюзниците – в Неготино избухва Тиквешкото въстание, подготвяно от ВМОРО още от януари.

Посредничество на Русия

Сергей Сазонов

На 13 април правителството на Гешов се обръща към Русия с молба да посредничи в спора му със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към българо-сръбския договор, който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април, руският външен министър Сергей Сазонов приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва. Опитите на Сазонов да издейства помирителна среща между политическите ръководители на България, Сърбия, Гърция и Черна гора в Солун не сполучват. На 26 май император Николай II изпраща писмо до българския цар Фердинанд и сръбския крал Петър, в което се нагърбва с ролята на арбитър и предупреждава двете страни да се въздържат от война. Дни по-късно Пашич и Данев (който наследява Гешов на министър-председателския пост веднага след сключването на Лондонския мир) са поканени в Санкт Петербург. В началото на юни двете страни приемат поканата за преговори, но конференцията е осуетена от избухването на бойните действия в Македония.

Претенции на Румъния към България

Веднага след първите успехи на българската армия над османците Румъния предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия. На 21 октомври 1912 година в София пристига румънски специален пратеник, който настоява за земите на север от линията Тутракан — Балчик. По този начин според румънското правителство ще бъде запазено равновесието на силите в региона. С изнасянето на границата на юг ще бъде подсигурен румънският излаз на Черно море – железницата от Черна вода до пристанището Кюстенджа – и ще може да бъде изградено ново, в Балчик.

Българското правителство се опитва да намали румънските претенции с обещание да отстъпи двадесетина погранични села в Южна Добруджа и да гарантира румънската власт в северната част на областта, като разруши укрепленията около Силистра. Тези условия са предадени в Букурещ в края на ноември. Обсъждането им продължава в Лондон (паралелно с преговорите за мир между Балканския съюз и Османската империя) през декември 1912 – януари 1913 година, но безрезултатно.

Опирайки се на Австро-Унгария, в края на януари 1913 година Румъния подновява исканията си, този път за териториите до линията Силистра — Балчик (3 300 км²). Разчитайки на Русия, кабинетът Гешов отговаря отрицателно. Българо-румънският конфликт заплашва да прерасне в конфликт между Антантата и Централните сили. Затова през февруари София и Букурещ са принудени да приемат арбитраж от големите европейски държави. На 26 април 1913 година е сключен Петербургският протокол, с който България се съгласява да отстъпи на Румъния град Силистра. Както българската, така и румънската страна остават недоволни от този компромис. На 5 юни Румъния предупреждава, че в случай на война между балканските съюзници ще изпрати войските си срещу България.

Претенции на Османската империя

Падането на Одрин под българска власт е загуба, с която турските националисти отказват да се примирят. На 29 май (11 юни) 1913 година – малко след подписването на Лондонския мир – великият везир Махмуд Шевкет паша е убит в Цариград. Лидерите на радикалното течение в младотурския Комитет „Единение и прогрес“ Енвер и Талаат бей се възползват от атентата, за да разгромят либералите и затвърдят влиянието си в управлението. Вместо да демобилизира армията си, новото османско правителство начело с великия везир Мехмед Саид Халим паша и министъра на войната Ахмед Изет паша задържа край Чаталджа и Булаир над 250 000 бойци и изчаква развитието на конфликта между балканските съюзници. В дипломатически ноти до големите европейски държави, то обяснява, че повторното присъединяване на земите до Марица и Одрин към Османската империя е наложително за защитата на Цариград и Проливите и твърди, че турското население оттатък линията Мидия—Енос е подложено на „систематическо изтребление“.

Сили, планове на противниците и съсредоточаване

По време на Балканската война, съюзниците и Османската империя понасят значителни загуби. Това се отразява и на мобилизационната им възможност за Междусъюзническата война. Единствено Румъния, която не участва във военните действия на Първата балканска война, е в пълния си боен състав.

България

Българската армия понася тежки загуби по време на Балканската война, загуби както на войници, така и на офицери и подофицери. По време на войната не се обучават нови офицери, което допълнително усложнява ситуацията. С цел увеличаване на числеността на армията са формирани три нови бригади – Серска, Драмска и Одринска, но те не получават необходимата военна подготовка. Мобилизирани са и по-леко ранените и болни войници, както и турското население в царството. От новоприсъединените земи са мобилизирани всички младежи от 20 до 26 годишна възраст.

Въпреки взетите мерки, числеността на българската армия остава с около 100 000 по-малка от тази през Балканската война. За сметка на това оръжейните запаси са на по-добро ниво, което се дължи на допълнителните доставки и трофейното оръжие, взето от Османската армия. След самия край на Балканската война са формирани и две нови дивизии (12-та и 13-та) и една бригада. Извършена е реорганизация на съществуващите 4 армии и е създадена 5^-та армия.

Общата численост на българската армия достига около 500 хиляди души.

Първоначално, командването няма изрично написан план за действие на армията през войната. Изготвен е само план за дислоциране на войските от Източния (Източна Тракия) на Западния фронт (западната ни граница и Македония). По-късно такъв план е разработен от началника на оперативния отдел към щаба на армията и е одобрен.

Схема на българския план за войната

Съгласно плана, Първа и Трета армия трябвало да настъпят по линията Пирот-Ниш, след което да заходят на юг по долината на река Морава и съвместно с Четвърта армия, която трябвало да настъпи към Криволак да обкръжат и унищожат сръбската армия. Втора армия трябвало да настъпи към Беломоерския бряг и левия бряг на река Струма и да се отбранява до извършването на първия удар срещу сръбската армия. След разгромяването на сръбската армия, с помощта на сили от Четвърта армия, трябвало да се настъпи в направление на Солун. В резерв на главното командване трябвало да остане Конната дивизия. Планът не е приведен в действие, тъй като противниковото командване взема инициативата в действията в свои ръце.

За извършване на военните действия срещу Сърбия и Гърция българската армия се съсредоточва по следния начин:

• Първа армия, състояща се от две пехотни дивизии (5-та и 9-та), се съсредоточва в района Видин-Берковица, за да действа в долината на река Тимок към Княжевац и Пирот; щабът на армията е в Белоградчик, командващ е генерал Васил Кутинчев;
• Трета армия – три пехотни (1-ва, 3-та и 13-та) и Конната дивизия, съсредоточени в района Сливница-Цариброд-Трън, с цел защита на столицата и действия в долината на река Морава по посока Пирот-Ниш; щабът на армията е в Божурище, а командващ е генерал Радко Димитриев (сменен на 20 юни с генерал Рачо Петров);
• Пета армия – 4-та и 12-та пехотна дивизия, Одринската бригада и други части, в района Кюстендил-Радомир със задача да преграждат посоката Крива паланка-Кюстендил-София и настъпление в направлението Куманово-Скопие; щабът на армията е в Кюстендил, командир е генерал Стефан Тошев;
• Четвърта армия – 2-ра, 7-ма и 8-ма пехотна дивизия, две бригади от 3-та и 4-та дивизия, Македоно-одринското опълчение – се съсредоточава в района Радовиш-Щип-Кочани срещу главните сръбски армии – 1^-ва и 3^-та; щабът на командващия 4-та българска армия генерал Стилиян Ковачев е в Радовиш;
• Втора армия – 3-та и 11-та пехотна дивизия, 1-ва бригада от 10-та пехотна дивизия, Серската и Драмската бригада, начело с генерал Никола Иванов, разположени по линията Дойран-Орфано-Кавала за действия срещу гръцката армия; щабът на армията е в Сяр;
• Резерв директно на разположение на главното командване остава Шеста пехотна бдинска дивизия.

Срещу Румъния не е оставена нито една войскова част, с изключение на пет опълченски дружини във Видинския укрепен пункт, а срещу Османската империя – съвсем слаби сили (единадесет дружини).

Сърбия и Гърция

Сръбски войници в Кратово, снимани в навечерието на войната

Сръбската армия остава със същата численост от Балканската война, а загубите от войната са попълнени от излишните запаси и новите набори. Общата ѝ численост достига 348 000 души. От тях около 290 000 са съсредоточени в Македония. Под сръбско командване е и Черногорската дивизия, с численост около 10-12 000 (по други данни: 17 000) души. Те също са пратени да воюват в Македония.

От север на юг, тези сили са разпределени по следния начин:

• Тимошки войски – 31 батальона със 17 батареи, с командващ полковник Вукоман Арачич, защитават левия бряг на река Тимок с главна опора крепостта Зайчар;
• Втора армия – в състав Тимошката дивизия I призив и пет полка III призив (35 батальона, 3 ескадрона, 13 батареи, начело с генерал Степа Степанович) прикрива направлението София — Пирот — Ниш;
• Първа армия – Дунавската и Шумадийската дивизия I призив, Моравската и Дунавската дивизия II призив, Конната дивизия (общо 62 батальона, 25 ескадрона и 29 батареи, начело с престолонаследника Александър Караджорджевич, началник-щаб генерал Петър Бойович), съсредоточени в триъгълника Крива паланка – Кратово – Свети Никола;
• Трета армия – Дринската и Моравската дивизия I призив и Тимошката дивизия II призив (43 батальона, 7 ескадрона и 25 батареи, командвани от генерал Божидар Янкович), съсредоточени между Щип, Криволак и Велес;
• прикритие на границата с Албания – Дринската дивизия II призив и Моравската бригада I призив;
• стратегически резерв на Върховното командване – Черногорската дивизия и Доброволческата бригада (разположени около Скопие).

Командването на гръцката армия: главнокомандващият крал Константинос I (седнал, в средата) и началникът на генералния щаб полковник Виктор Дусманис (вляво от краля)

Гръцката армия също остава с числеността си от отминалата война, като от излишните запаси е формирана една допълваща дивизия, от чийто състав се допълват загубите в останалите дивизии след всеки бой. Общата численост на гръцката армия достига около 200 000 души.

Две пехотни дивизии са оставени в Епир за заздравяване на гръцката власт в тази област, наскоро завоювана от турци и албанци в резултат на битката при Бизани. Останалите гръцки сили са струпани срещу българите около Солун, от изток на запад, както следва:

• 7-ма дивизия – в пространството между Орфанския залив и Бешичкото езеро;
• 1-ва дивизия – между Бешичкото и Лъгадинското езеро;
• 6-та, 4-та, 3-та и 5-та дивизия – между Лъгадинското езеро и долното течение на Вардар;
• зад тях Конната дивизия в района на Текели и 2-ра дивизия – при и в самия Солун;
• 10-та дивизия – на десния бряг на Вардар, около Гумендже.

Общ план на Сърбия и Гърция

Общият план за войната на Сърбия и Гърция се утвърждава на Военната конвенция, състояла се на 19 май (1 юни нов стил) в Солун и има строго отбранителен характер. Съгласно плана двете държави съсредоточават срещу България минимум по 8 дивизии - сърбите в района Пирот, Куманово, Скопие и Велес, а гърците по поречието на река Струма, Гумендже и Солун.

Този план предвижда 3 случая:

1. Ако българите настъпят към Сяр и Солун срещу гърците, сърбите ще оставят част от войските си срещу България, а с главните си сили ще настъпят срещу Дойран и Сяр.
2. Ако българите настъпят по направлението Пирот—Ниш или по Кюстендил—Скопие, а против Гърция оставят по-слаби сили, тогава сръбската войска ще действа против София, а гърците ще напреднат към българската столица по линията Кратово—Куманово или по долината на река Струма през Дупница.
3. Ако българите нападнат в едно и също време Сърбия и Гърция, тогава двете страни ще предприемат едновременно контранастъпление. Ако някой от съюзниците съумее да разбие противника, ще се притече на помощ на другия.

Румъния

Румъния обявява мобилизация на 20 юни, след 10-месечна подготовка. Под знамената са свикани 437 000 войници. Основната цел на румънската страна е да завладее Южна Добруджа и да принуди България да сключи мир като застраши непосредствено столицата София. За осъществяването ѝ румънското командване създава две войскови групи – Главни сили (наричани още Дунавска армия) и усиления 5^-ти корпус.

Главните сили на румънската армия се състоят от осем пехотни дивизии (разделени в 1^-ви, 2^-ри, 3^-ти и 4^-ти армейски корпус), 1^-ва и 2^-ра резервни пехотни дивизии, две самостоятелни кавалерийски дивизии и 33^-та резервна пехотна бригада. Те трябва да преминат река Дунав в участъка Бекет — Турну Мъгуреле и да настъпят през Луковит и Ботевград за София. Съгласно плана, форсирането на Дунав трябва да се извърши на три места - при Бекет и Никопол с плавателни средства и при Корабия по понтонен мост. За тази цел войската войската трябва да се съсредоточи по следния начин:

• 1-^ви корпус и 1^-ва кавалерийска дивизия - в района на Бекет;
• 2^-ри, 4^-ти корпус, 2^-ра кавалерийска дивизия и резервът на главното командване (т.е. 3-^ти корпус) в района на Корабия;
• 33^-та резервна пехотна бригада в района на Турну Мъгуреле.

По границата в Добруджа, на линията Черна вода — Кюстенджа — Меджидия, към 29 юни е съсредоточен 5^-ти корпус, състоящ се от 9^-та и 10^-та пехотна, 3^-та резервна дивизия, 31^-ва резервна бригада и два конни полка. Той трябва да окупира териториите до линията Тутракан—Добрич.

Общо за окупацията на Южна Добруджа са предвидени 40 батальона, 8 ескадрона и 29 батареи. По Софийското направление действат 132 батальона, 72 ескадрона и 110 батареи.

Поради липса на български военни части на южния бряг на река Дунав, румънската армия не изчаква пълното съсредоточаване на войските, а отделните части в движение се присъединяват към съответните единици и веднага при пристигането започват прехвърлянето през реката.

Османска империя

Към края юни 1913 година османските сили (255 000 души) са разпределени в две групировки, съсредоточени, съответно, в околностите на Цариград и на европейския бряг на Дарданелите:

• Чаталджанската армия – в състав I, II, III, IV и X корпус с общо петнадесет пехотни дивизии плюс армейски резерв от четири пехотни дивизии; те, на свой ред, са разпределени в:

• централна група – II корпус (3^-та, 5^-та и 12^-та пехотна дивизия и 10^-ти конен полк, под общото командване на Хасан Изет паша);
• ляво (южно) крило – X корпус (4^-та и 31^-ва пехотна и една редифска дивизия) и I корпус (2^-ра и 28^-ма пехотна и една редифска дивизия), командвани от Хуршид паша;
• дясно (северно) крило – III корпус (7^-ма, 8^-ма и 9^-та пехотна дивизия, един конен полк) и IV корпус временен (29^-та пехотна и три редифски дивизии, един конен полк), командвани от Ахмед Абук паша;

• Галиполската (Булаирската) армия, съставена от три корпуса (I временен – на левия фланг, II временен – отдясно, и III временен корпус – в ариергард), под командването на Фахри паша.

Планът на Османската империя предвижда при евентуален конфликт между съюзниците да се настъпи с главните сили (Чаталджанската армия) по направление Чаталджа — Люлебургас – Свиленград, с цел да се превземе Одрин. Същевременно Булаирската армия трябва да настъпи по направление Узункюпрю — Одрин, за възвръщане на земите до река Марица. Целта на османците е да си осигурят тази граница в Източна Тракия, за която упорито настояват по време на преговорите в Лондон.

Българското нападение на 16/17 юни

В края на май, при прехвърлянето на войски към сръбската граница и Македония, избухват бунтове в българската армия. На 8 юни Сърбия предупреждава София, че ще обяви анексия на териториите, окупирани от сръбски войски, ако българската страна не отговори в най-къс срок на предложението за ревизия на договора. На 9 юни българският заместник-главнокомандващ генерал Михаил Савов поставя на своето правителство срок от десет дни за решението дали да воюва срещу съюзниците или да разпусне войските. На същия ден кабинетът Данев отговаря положително на руското предложение за посредничество, но при условие, че арбитражът бъде извършен до осем дни и да се отнася само за „спорната“ зона между България и Сърбия. Руската страна обещава решение в кратък срок, но иска от България да приеме арбитраж и за спора си с Гърция, а също и да демобилизира войските си. В същото време Сазонов предупреждава българския дипломатически представител в Петербург, че София не може да разчита на българо-руската конвенция от 1902 г. за защита от румънско нападение.

Петербургската конференция, на която са поканени министър-председателите на балканските страни, е отложена, поради дебатите в сръбската Скупщина, на които се разисква въпросът дали Белград да приеме руския арбитраж. Цар Фердинанд решава да засили българската позиция на предстоящите преговори с успешна военна акция в Македония. По негова заповед през нощта на 16 срещу 17 юни 4-а и 2-а армия атакуват сръбските и гръцките войски на широк фронт от Осоговската планина до Орфанския залив. Въпросът дали българското правителство е предварително уведомено за тази акция, дала повод за войната със съюзниците, не е напълно изяснен от историците. Тезата, че тя е предприета без знанието (съгласието) на министър-председателя Данев, е широко застъпена, но се изтъкват и аргументи в противното.

На 18 юни, под натиска на Данев и без знанието на Фердинанд, генерал Савов нарежда едностранно прекратяване на бойните действия. Българските парламентьори обаче са отхвърлени. Сърби и гърци използват българското нападение от 17 юни, за да преминат в контранастъпление. Гръцкото правителство обявява формално война на България на 22 юни. Ден по-късно (23 юни) същото правят Сърбия и Черна гора. По това време решителните битки на македонския фронт са вече в разгара си.

Ход

До румънската намеса

Начало на бойните действия

При настъплението си в Македония на 17 юни българските войски постигат частични успехи. Втора армия очиства от гръцки войски левия бряг на Струма при устието ѝ, а със завладяването на Гевгели прекъсва пряката връзка между гръцките и сръбските армии. Българският гарнизон в Солун обаче (1 300 души) остава изолиран от своите главни сили и е пленен от 2-ра гръцка дивизия (18 юни). Четвърта българска армия преминава реките Брегалница и Злетовска и овладява подстъпите на връх Султан тепе в Осоговската планина. Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а останалите две български армии (Първа и Трета), разположени от Трън до Брегово, бездействат по политически съображения — правителството на Данев задържа планираната офанзива в старите сръбски територии, докато се опитва да уреди прекратяване на конфликта по дипломатически път. Това, както и заповедта за спиране на българското настъпление, дават възможност на сърбите да съсредоточат силите си срещу Четвърта армия.

Офанзива на сърби и гърци

Опожареният Кукуш. Този български град и десетки села в околностите му са опустошени от гръцката армия след победата ѝ на 21 юни (стар стил). Населеният предимно с гърци град Сяр е опожарен от българите. Тези и други събития като кланетата над гърци в Доксат и Демир Хисар стават повод за взаимни обвинения след войната.

На 18 юни сърбите минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта армия (7-ма пехотна рилска дивизия), който отстъпва обратно през Злетовска река към Кочани. Този сръбски успех е неутрализиран от победата на лявото българско крило (2-ра пехотна тракийска дивизия) при Криволак (21 юни)., но самото то е застрашено в тил от гърците. Възползвайки се от превъзходството си в хора и артилерия, гръцкото командване съсредоточава силите си за последователни удари по разтеглената отбрана на Втора армия. Пръсната от Струма до Вардар, тя не успява да окаже ефективен отпор. На 21 юни позициите ѝ са пробити на две места в центъра — при Лахна (на Круша планина) и при Кукуш. На 23 юни дясното ѝ крило (3-та балканска и 2-ра бдинска бригада) търпи поражение при Дойран. Българите отстъпват през Беласица и Струма. Преследващите ги гърци пресичат (26-27 юни) линията Струмица—Петрич, по която преминават основните комуникации на българските войски, сражаващи се срещу сърбите. Четвърта армия успява да се изтегли своевременно към Калиманското плато, но оставя в сръбски ръце Кочани, Щип, Радовиш и ред други градове.

Операции между Дунав и Осогово

Първа и Трета българска армия влизат в бой на 22 юни. Правителството дава съгласието си за това след като сръбски войски нарушават старата българска граница при Кюстендил. В операция за овладяване на Пиротския укрепен лагер 5-та и 9-та пехотна дивизия преминават Стара планина през Кадъбоазкия и Светиниколския проход. На 24 юни е завладян Княжевац. В същото време Царибродската група (13-та пехотна дивизия и 1-ва софийска бригада от състава на Трета армия) настъпва по реките Нишава и Ерма и овладява височините на югоизточните подстъпи на Пирот. Трънската група атакува (24 юни) хребета Букова глава в опит да си пробие път към Враня и да прекъсне железницата между Стара Сърбия и Македония. Също на 24 юни части от Пета армия разбиват сръбската Дунавска (II) дивизия при връх Китка и заплашват да се спуснат в долината на Пчиня към Скопие.

Обезпокоено от тези български операции, сръбското главно командване прекратява офанзивата си на Брегалница и прехвърля значителни войски за прикриване на направленията към Скопие и Враня. Българското настъпление спира преди това, поради румънската заплаха от север и необходимостта от подкрепления срещу гърците в поречието на Струма.

Румънска интервенция

Пети румънски корпус преминава границата в Добруджа на 28 юни. Българското правителство се обръща за помощ към Антантата, но руската дипломация не успява да спре румънското настъпление, а Франция го подкрепя. Румъния настоява България да се откаже от Южна Добруджа и, след като това не става, на 1 юли скъсва двустранните дипломатически връзки. Румънските войски преминават линията Тутракан—Балчик и напредват към Шумен и Варна.

Румънски войски прекосяват Дунав при Зимнич

Главната румънска армия започва прекосяването на Дунав на 2 юли при Бекет и Гиген. Първа конна дивизия се насочва на запад, в тила на Първа българска армия при Белоградчик. Съгласно заповед на своето правителство, българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са оттеглени от Северозападна България. До престрелки и боеве се стига при Портитовци и Бойчиновци, след като румънска кавалерия се опитва да прекъсне железопътната линия от Брусарци за Мездра. При град Фердинанд румънците пленяват разбунтували се части от 9^-та пехотна дивизия, а на 6 юли в района на Чупрене се срещат със сръбските войски, навлезли в българска територия от запад.

При вестта за румънското форсиране на Дунав кабинетът Данев подава оставка (2 юли). Ден по-късно цар Фердинанд се обръща към крал Карол с молба да прекрати нахлуването и обещава, че териториалните претенции на Букурещ ще бъдат задоволени. На 4 юли управлението е поето от коалиция на три либерални партии начело с Васил Радославов. Новият български външен министър Никола Генадиев уведомява (5 юли) официално Майореску, че България отстъпва Южна Добруджа. В отговор Румъния иска от българите да спрат бойните действия срещу сърби и гърци. Съгласно договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция, румънската армия продължава настъплението си през Стара планина към София.

На 6 юли 2^-ра конна дивизия заема Орхание, а на 9 юли достига Саранци. На 10 юли румънската конница спира при село Враждебна, на няколко километра от София. Отделни подразделения продължават на юг и югоизток през Златица и Пирдоп до Клисура, Панагюрище и Пазарджик, където влизат на 16 юли.

Заключителна фаза на войната

Опити за примирие. Промени в оперативните планове

Румънското нахлуване през Дунав заставя кабинета Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Български пратеници са допуснати в Ниш на 8 юли, но съюзниците отказват да преговарят с тях. Четири дни по-рано (4 юли) в Скопие Пашич и Венизелос се договарят да продължат бойните действия, докато България се съгласи на прелиминарен мирен договор, който ще осигури допълнителни териториални придобивки на съюзниците в Македония. В очакване, че българските войски ще се оттеглят на север, за да бранят София от румънците, генералните щабове на сръбската и гръцката армия се договарят за общо настъпление към Царево село и Горна Джумая.

След известни колебания, българското командване се отказва от плана за отстъпление към Конявската планина и решава да задържи сърбите, които настъпват от запад в обхват на Осоговската планина, и гърците, напредващи на север по долината на Струма. На гръцкия фронт са прехвърлени (началото на юли) части от Първа и Трета армия. Главните сили на Трета българска армия заемат за отбрана Сливнишката позиция, с което прикриват столицата от сръбско нападение, а левият ѝ фланг, усилен с 5-та пехотна дивизия, подготвя втори опит за пробив към Българска Морава през Власина и Сурдулица.

Боеве на българо-сръбския фронт

На 4 юли Трета сръбска армия настъпва към Царево село, но е спряна пред Калиманци и Голак планина. Калиманското сражение завършва (11 юли) с победа на българите. В боя за връх Голеш (7-8 юли) е разбита и офанзивата на Първа сръбска армия в направление към Кюстендил. Опитите за настъпление от българска страна, като операциите на Трънския отряд между 6 и 14 юли към Власина и Враня, също са безуспешни. Изтеглянето на Първа армия в началото на юли позволява на сръбската Тимошка групировка да окупира заедно с румънците цяла Северозападна България без град Видин, който е обсаден от 12 до 18 юли.

Битка при Кресна

След завземането на Струмица, Рупелския пролом и Драма в последните дни на юни, гръцките войски се прегрупират и на 5 юли подновяват настъплението си в направления към Царево село и Горна Джумая. През следващите дни те изтласкват ариергардните български части от Малешевската планина, овладяват долината на Места, Кресненския пролом (11 юли) и Предела.

Въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция в Букурещ, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не спира настъплението. На 13 юли гърците завземат Симитли. На 14 юли гръцката флота стоварва десант в Дедеагач. Българските военни и цивилни власти се изтеглят от Западна Тракия непосредствено преди това.

На 14-15 юли българите (части от Четвърта армия, усилената Втора армия и Западнородопският отряд) започват Кресненската операция. Те нанасят удари по гръцките флангове при Беяз тепе (над Пехчево) и Мехомия и заплашват с обкръжение противника, проникнал на север от Кресна. Гръцкото командване организира (17 юли) контраудари в застрашените направления, но въпреки това Константин I иска спиране на бойните действия. Примирието е договорено в Букурещ и влиза в сила на 18 юли.

Османско настъпление в Тракия

Османското правителство изчаква развоя на бойните действия между съюзниците до 29 юни. Тогава турската флота започва операции в Черно море като стоварва десант при Инеада и се явява пред Василико и Ахтопол. Ден по-късно (30 юни) от Чаталджа и Булаир настъпват и сухопътните сили под предлог да заемат териториите до границата, определена от Лондонския мирен договор. Галиполската армия прави това до 2 юли, а Чаталджанската се забавя с два дни.

Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия — Енос и още на същия ден превземат без съпротива Люлебургас, Виза и Бунархисар. Чаталджанската армия настъпва в три колони – дясната (генерал Ахмед Абук паша) през Виза за Лозенград, централната (Хасан Изет паша) и южната (Хуршид паша) през Люлебургас за Одрин. Към Одрин настъпва (през Хайробол и Узункюпрю) и една колона от Галиполската армия. България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех. Разположеният в Одринско Южен отряд получава заповед да се оттегли. На 7 юли османците завземат Димотика, ден след това и Лозенград, а на 10 юли авангардът им влиза в Одрин. Българският гарнизон се оттегля с ариергардни боеве при Мустафа паша и Любимец.

Въпреки че с това предварително обявените цели на похода са изпълнени, на 11 юли турските войски преминават българската граница от 1912 г., опожаряват редица села и прогонват местното население на север. Българското командване започва да прехвърля войски в Тракия и на 20 юли, с нарастване на съпротивата, турското напредване е преустановено. В началото на август, под натиск от Русия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници.

Мирни договори

Териториални промени в резултат на двете Балкански войни

Мирният договор на България с бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли (10 август нов стил) 1913 г. след преговори, продължили десет дни. С договора България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Новата българо-сръбска граница е прокарана по вододела между Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места.

С Цариградския договор от 16 (29) септември 1913 България си запазва Беломорска Тракия, но оставя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас в Османската империя.

Последици

Преразпределяне на османските територии

С Междусъюзническата война приключва един по-продължителен период на военни действия, обхванали Балканите с известни прекъсвания от септември 1912 до юли 1913 г. Един от резултатите е значителна промяна на политическите граници на полуострова. С похода към Одрин Османската империя успява да си върне Източна Тракия, но в равносметката от двете балкански войни губи най-много територии. Сърбия и Гърция излизат от конфликта с почти удвоена площ. Въпреки поражението си от лятото на 1913 г., България успява да запази част от придобитите в първата война земи в Македония и Тракия, но отстъпва Южна Добруджа. При нея съотношението между териториално уголемяване и дадени жертви е най-неблагоприятно, в сравнение с данните за останалите бивши членове на Балканския съюз.

Държава	Военни жертви в Балканските войни	Площ до войните (км2)	Площ след войните (км2)	Население до войните	Население след войните
България	176 000	96 945	112 000 (+ 17%)	4 430 000	4 800 000 (+ 8%)
Сърбия	до 91 000	48 303	86 350 (+ 80%)	2 950 000	4 170 000 (+ 41%)
Гърция	52 000	63 211	121 268 (+ 91%)	2 630 000	4 400 000 (+ 67%)
Черна гора	над 10 000	9 080	14 956 (+ 65%)	280 000	450 000 (+ 57%)
Румъния	4 000	131 353	139 698 (+ 6%)	7 250 000	7 600 000 (+ 5%)
Османска империя	225 000	169 317*	26 369* (− 85%)	6 130 000*	1 800 000* (− 70%)

^*площ/население на европейската част на империята

Демографски промени

Съществени промени претърпява и етническата карта на преразпределените територии. Стотици хиляди местни жители, оказали се част от етнически и религиозни малцинства в новите политически граници, са подложени на физически и икономически натиск от мнозинството и търсят убежище в своите национални държави.

Потокът от мюсюлмански бежанци, който потича от Македония още в началото на Първата балканска война, се разраства по време и непосредствено след Втората. До март 1914 г. към Цариград и Мала Азия емигрират над 240 000 мюсюлмани (повечето от тях от земите под гръцка окупация).

По време на битката при Кукуш около 15 000 българи от района се изселват на север с отстъпващите български войски. След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници. Един милион българи остават под чужда власт. Българската историография определя тези последици като „Първа национална катастрофа“.

Българите от Източна Тракия повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор и Одринското съглашение от ноември 1913 г. В началото на 1914 г., заради гръцко-турския конфликт вследствие на нерешения статут на егейските острови, от Източна Тракия в Гърция са изселени 115 000 души. 70 000 гърци напускат Западна Тракия, за да се заселят в Македония под гръцка власт, а още 10 000 се изселват от онези части от Македония, които са присъединени към Сърбия и България.

Размирици в Македония

С избухването на Междусъюзническата война сръбските власти засилват преследването срещу хората с изявено българско самосъзнание във Вардарска Македония. Българските митрополити на Скопие, Охрид, Битоля и Дебър са прогонени, а техните сънародници, които остават в областта, са подложени на масови арести и репресии с участието на четническата организация „Черна ръка“. Във въоръжения отпор срещу режима се включва и местното албанско население. В съюз с ВМОРО, през септември 1913 г. то вдига масовото Охридско-Дебърско въстание, потушено с голяма жестокост от сръбската армия и четници. Въоръжената съпротива продължава и след избухването на Първата световна война (1914 г.), с участието и на турски чети.

Стопански и политически последици

От войните през 1912-1913 г. е наследен значителен бюджетен дефицит, произтичащ от кредитите за въоръжаване, издръжката на бежанци и вдовици, преустройството на администрацията в присъединените земи и други извънредни разходи. За да го покрият, балканските държави са принудени да заложат съществена част от приходите си срещу помощ от чуждестранни банки. Гърция и Сърбия си осигуряват по този начин крупни заеми от Франция в началото на 1914 г. В средата на същата година България договаря да получи 500 милиона франка от германската банка „Дисконто-Гезелшафт“.

След разпадането на Балканския съюз бившите му членове се ориентират към различните враждуващи коалиции в Европа. В стремежа си към ревизия на Букурещкия договор, България търси подкрепата на Австро-Унгария и Османската империя. Конфликтът между Сърбия и Австро-Унгария заради анексията на Босна и Херцеговина се изостря с подема на сръбския национализъм след победите над османци и българи. Белград заздравява връзките си с Антантата чрез финансовата помощ от Франция и оръжейни сделки с Русия. Отношенията между Гърция и Османската империя остават лоши заради спора за егейските острови.

С избухването на Първата световна война бойните действия на Балканите са възобновени. България и Османската империя воюват на страната на Централните сили, а Сърбия, Гърция, Румъния и Черна гора – на страната на Антантата.

Източници

• Атанасов, Щ. и др. Българското военно изкуство през капитализма. София, Държавно военно издателство при МНО, 1959.
• Гинчев, Г. и др. Междусъюзническата война 1913 г. София, Държавно Военно Издателство, 1963.
• Гоцев, Д. Национално-освободителната борба в Македония (1912-1915). София, Издателство на БАН, 1981.
• Димитров, Стр. и др. История на Балканските народи. том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X.
• Доклад на международната комисия за разследване на причините и провеждането на Балканските войни. Карнегиева анкета. Издадена в: Другите балкански войни. София, Фондация „Свободна и демократична България“ (електронно издание в „Книги за Македония“), 1995. Посетен на 02.12.2010.
• Дървингов, П. История на Македоно-одринското опълчение. Том 2. София, Печатница „Нов живот“, 1925.
• Енциклопедия „България“, Том I. София, Издателство на БАН, 1978.
• Енциклопедия „България“, Том IV. София, Издателство на БАН, 1984.
• Иванов, Н. Балканската война 1912-1913 год. II: Действия на II армия срещу съюзниците през 1913 год.. София, Печатница на Армейския военноиздателски фонд, 1925.
• История на българите, Том IV. Българската дипломация от Древността до наши дни (колектив). София, ИК „Труд“, 2003. ISBN 954-621-213-X.
• Лалков, М. Българската външна политика (1878-1944) между екзалтацията и погрома (в: Нови очерци по българска история 1878-1948). София, ИК ВЕК 22, 1992. ISBN 954-416-024-8.
• Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г. София, Наука и изкуство, 1989. Посетен на 25.03.2010.
• Марков, Г. Българското крушение 1913. София, Издателство на БАН, 1991.
• Марков, Г. Поуки от Балканските войни 1912-1913 г. (Военноисторически сборник, 2003, бр. 1). София, Военно издателство, 2003. Посетен на 30.04.2010.
• Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944, Македонски научен институт, София 1997, ISBN 954-8187-32-9, том III
• Стателова, Е. и др. История на българската дипломация 1879-1913. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3.
• Тошев, А. Балканските войни. Том 2. Пловдив—София, Книгоиздателство „Хр. Г. Данов“, 1931.
• Трифонов, Ст. Добруджанският въпрос, 1878-1944 (в: Нови очерци по българска история 1878-1948. ИК „ВЕК 22“, София 1992, ISBN 954-416-024-8}}
• Трифонов, Ст. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот, 1912-1915. Тракийска фондация „Капитан Петко войвода”, 1992. Посетен на 18.10.2010.
• Филипов, И. и др.. Войната между България и другите балкански държави през 1913 г. Том 1. София, Държавна печатница, 1941.
• Христов, А. Исторически преглед на войната на България срещу всички балкански държави – 1913 г. София, Печатница на Армейския Военноиздателски фонд, 1922.
• Ратковић, Б. и др. Србија и Црна Гора у Балканским ратовима. Београд, Београдски издавачко-графички завод, 1972.
• Ћоровић, Вл.. Историја српског народа.. Београд, Интернет издање. Јанус, 2001.
• Boeckh, K. Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan. Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996. ISBN 3486561731.
• Erickson, E. Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913. Greenwood Publishing Group, 2003. ISBN 0275978885.
• Hall, R. The Balkan Wars 1912-1913. Prelude to the First World War. London and New York, Routledge, 2000. ISBN 0-415-22946-4.
• Jelavich, B. The establishment of the Balkan national states, 1804-1920. University of Washington Press, 1986. ISBN 0295964138.
• Llewellyn-Smith, M. Venizelos' Diplomacy, 1910-1923: From Balkan Alliance to Greek-Turkish Settlement (в: Kitromilides, Paschalis. Eleftherios Venizelos: The Trials of Statesmanship). Edinburgh University Press, 2008. ISBN 0748633642.
• Stavrianos, L. The Balkans since 1453. C. Hurst & Co. Publishers, 2008. ISBN 1-85065-550-2.

Вижте още

• Балканска война
• Първа световна война

Външни препратки

• 95 години от Балканските войни (1912-1913)

Междусъюзническа война