Лондонски мирен договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Лондонският мирен договор от 17 май (30 май по нов стил) 1913 година е договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912-1913). Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (в т. ч. Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия). Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война (юни 1913). В резултат от нея през септември 1913 г. България и Турция сключват Цариградския договор, с който условията на Лондонския мир са променени като империята си връща Одрин.

Лондонска конференция[редактиране | редактиране на кода]

Територии под контрола на воюващите страни към края на април 1913 г. и линията Мидия–Енос, определена с мирния договор за новата османска граница[1]

Договорът е резултат от продължителни преговори между воюващите страни и активната намеса на големите европейски държави, които успяват да ограничат военните придобивки на съюзниците за сметка на Османската империя и новата албанска държава. Преговорите започват още след Чаталджанското примирие, но през януари 1913 г. са прекъснати от опита на османците за контраофанзива в Одринска Тракия.

Преговори след първото примирие[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът „Сейнт Джеймс“ в днешно време (главен вход)

В първия период на бойните действия за малко повече от месец (от края на септември до началото на ноември 1912) съюзническите армии завладяват почти всички европейски владения на Османската империя. Османските войски задържат обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина. Поражението на българите в първата битка при Чаталджа (4-5 ноември) води до патова ситуация на фронта.[2] На 20 ноември е сключено примирие. Едно от условията му е преговорите за мирния договор да започнат до края на месеца.[3]

Мирната конференция е открита в двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, макар и да продължава бойните действия в Епир и Егейско море.[4] Паралелно с конференцията в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия). Техните решения поставят предели върху придобивките на балканските съюзници. Едно от тях е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, което ще подсигури контрола ѝ върху Дарданелите и Босфора.[5] Второто (взето на 8 декември) е за създаване на албанска държава. Под натиск от Австро-Унгария и Италия Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатическо море, а Гърция – от аспирациите си към Вльора. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации (безмитен транспорт и железница през Северна Албания), а на Атина – благоприятно решение за принадлежността на Крит и егейските острови (без Додеканезите).[6][7]

Преговорите между османската делегация (ръководена от министъра на търговията Мустафа Решид паша) и балканските съюзници (Стоян Данев от българска страна, Стоян Новакович от сръбска, Лазар Миюшкович от черногорска, Елевтериос Венизелос от гръцка) се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на Одринска Тракия. На 15 декември Решид паша предлага Одринският вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена автономия под суверенитета на султана.[7] Съюзниците отхвърлят това предложение и приканват османците да се откажат от всякакви претенции за земите западно от линията МидияЕнос и от островите. На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от младотурските дейци Енвер бей и Талаат бей. Новото османско правителство начело с Махмуд Шевкет паша протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.[8]

Преговори след второто примирие[редактиране | редактиране на кода]

В хода на бойните действия, подновени след младотурския преврат, османците търпят тежки поражения при Булаир (януари 1913 г.), Янина (февруари) и Одрин (март) и са принудени за втори път да искат мир.[9]

Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април (1 май нов стил) 1913 г.[10], но се проточват заради конфликта между Черна гора и Австро-Унгария за Шкодра. Още през март по настояване на австро-унгарците Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдещата албанска държава. В края на същия месец силите (без Русия) устройват военноморска демонстрация в Адриатическо море до черногорския бряг. Въпреки това на 10 април (23-ти по нов стил) черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания, и, по съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.[11]

Междувременно се изострят спорове между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония, отнета от османците. Под натиска на британския външен министър Едуард Грей трите страни се съгласяват да сключат мирен договор с Османската империя, без да преодолеят разногласията помежду си.[12] Нерешен остава и българо-гръцкият спор за окупирания от гърците остров Тасос, разположен срещу завзетия от българите град Кавала.[13]

Условия[редактиране | редактиране на кода]

Условията на Лондонския договор, договорени с посредничеството на Централните сили и Антантата, са следните[12][14]:

  • Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Енос (на Егейско море) — Мидия (на Черно море), без Албания (член 2).
  • Уреждането на границите и устройството на албанската държава се поверява на големите европейски държави – Великобритания, Франция, Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия (чл. 3).
  • Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит (чл. 4), който е присъединен към Гърция.
  • Решението за статута на егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на европейските сили (чл. 5).
  • Член 6 от договора излъчва международна комисия, която трябва да реши финансовите въпроси (уреждане на военните дългове и разпределянето на част от османския дълг между държавите, придобили бивши османски територии).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars, Carnegie Endowment for International Peace, Washington, D. C., 1914, стр. 55
  2. Hall, R. The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000, ISBN 0203138058, стр. 44
  3. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 455
  4. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 452-455
  5. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 457
  6. Stickney, Southern Albania, 1912-1923, Stanford University Press, ISBN 080476171X, стр. 23-25
  7. а б Димитров, Стр.; Манчев, Кр. История на Балканските народи, том II, „Парадигма“, София 1999, ISBN 954-9536-19-X, стр. 335-337
  8. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 458-460
  9. Hall, R. The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000, ISBN 0203138058, стр. 81, 84, 88-91
  10. Гиза, А. Балканските държави и македонският въпрос, 3.4. Лондонската конференция, София, 2001, Македонски Научен Институт (от сайта „Книги за Македония“, 06.05.2009)
  11. Boeckh, K. Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan, Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996, ISBN 3486561731, стр. 46-47
  12. а б Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г., „Наука и изкуство“, София 1989, 4.4. Лондонският договор за мир (от сайта „Книги за Македония“, 07.05.2009)
  13. Антон Ж. Иванов, Установяване на съвременните граници в Македония, balkani.bgq ”Прекрояването на Македония” – "Ние", бр. 6/1999; ”Македония – възторг и покруса” – “Ние” бр. 7-8/1999
  14. Boeckh, K. Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan, Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996, ISBN 3486561731, стр. 54

Външни връзки[редактиране | редактиране на кода]