Лондонски мирен договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Лондонският мирен договор от 17 май (30 май по нов стил) 1913 година е договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912-1913). Претърпяла поражение във войната, Османска империя е принудена да отстъпи на съюзниците почти всичките си балкански владения (в т. ч. Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия). Договорът урежда създаването на албанска държава. Споровете между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония остават нерешени и това води до избухването на Междусъюзническата война (юни 1913). В резултат от нея през септември 1913 г. България и Турция сключват Цариградския договор, с който условията на Лондонския мир са променени като империята си връща Одрин.

Лондонска конференция[редактиране | edit source]

Територии под контрола на воюващите страни към края на април 1913 г.

Договорът е резултат от продължителни преговори между воюващите страни и активната намеса на големите европейски държави, които успяват да ограничат военните придобивки на съюзниците за сметка на Османската империя и новата албанска държава. Преговорите започват още след Чаталджанското примирие, но през януари 1913 г. са прекъснати от опита на османците за контраофанзива в Одринска Тракия.

Преговори след първото примирие[редактиране | edit source]

Дворецът „Сейнт Джеймс“ в днешно време (главен вход)
Предложения на Турция за автономни Македония и Албания от 15.12.1912, отстояваната от България граница по линията Мидия-Родосто, в краен случай по линията Мидия-Сарос и наложената от Великите сили граница по линията Мидия - Енос
Територии под контрола на воюващите страни към края на април 1913 г. и линията Мидия–Енос, определена с мирния договор за новата османска граница[1]

В първия период на бойните действия за малко повече от месец (от края на септември до началото на ноември 1912) съюзническите армии завладяват почти всички европейски владения на Османската империя. Османските войски задържат обсадените крепости Одрин, Шкодра и Янина. Неуспехът на българите в първата битка при Чаталджа (4-5 ноември) води до патова ситуация на фронта.[2] На 20 ноември е сключено примирие. Едно от условията му е преговорите за мирния договор да започнат до края на месеца.[3]

Мирната конференция е открита в двореца „Сейнт Джеймс“ в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, макар и да продължава бойните действия в Епир и Егейско море.[4] Паралелно с конференцията в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия). Техните решения поставят предели върху придобивките на балканските съюзници. Едно от тях е, че Османската империя трябва да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, което ще подсигури контрола ѝ върху Дарданелите и Босфора.[5] Второто (взето на 8 декември) е за създаване на албанска държава.

На 15 декември Решид паша предлага[6] създаване на автономни области Македония и Албания под сюзеренитета на султана и допуска присъединване на Беломорието към България с териториата му между Кавала и Дедеагач[7], като останалата част от Одрински вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, но българското правителство пропуска стратегическата възможност, да има автономна Македония, по подобие на бившата "Източна Румелия", и да се договори с турците за Беломорска Тракия и Странджа. Фердинанд настоява за държавна граница по линията Мидия-Родосто с остров Самотраки (в кран случай линията Мидия - о. Сарос, която е границата на компактно заселените с българи земи в Тракия)[8] и вярва, че цяла Македония със Солун ще е негова. Тези стремежи на българската дипломация, (макар, че дори при катастрофалния Ньойски договор българска граница по линията Мидия-Родосто е твърдо подкрепена от САЩ)[9] срещат съпротивата на Великите сили и особено на Русия, която разглежда Родосто като част от хинтерланда на Цариград, който рано или късно трябва да бъде присъединен към Русия. В крайна сметка турският план е отхвърлен от съюзниците, под силното давление на Силите България отстъпва малко се и съгласява да получи заедно със съюзниците си всички територии на запад от линията Мидия – Енос.[10], евентуално с корекция втората й точка (при Бяло море) да е някъде между Енос и о. Сарос.[11] Под натиск от Австро-Унгария и Италия Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатическо море, а Гърция – от аспирациите си към Вльора. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации (безмитен транспорт и железница през Северна Албания), а на Атина – благоприятно решение за принадлежността на Крит и егейските острови (без Додеканезите).[12][13]

Преговорите между османската делегация (ръководена от министъра на търговията Мустафа Решид паша) и балканските съюзници (Стоян Данев от българска страна, Стоян Новакович от сръбска, Лазар Миюшкович от черногорска, Елевтериос Венизелос от гръцка) се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на Одринска Тракия.

На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от младотурските дейци Енвер бей и Талаат бей. Новото османско правителство начело с Махмуд Шевкет паша протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.[14]

Преговори след второто примирие[редактиране | edit source]

В хода на бойните действия, подновени след младотурския преврат, османците търпят тежки поражения при Булаир (януари 1913 г.), Янина (февруари) и Одрин (март) и са принудени за втори път да искат мир.[15]

Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април (1 май нов стил) 1913 г.[6], но се проточват заради конфликта между Черна гора и Австро-Унгария за Шкодра. Още през март по настояване на австро-унгарците Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдещата албанска държава. В края на същия месец силите (без Русия) устройват военноморска демонстрация в Адриатическо море до черногорския бряг. Въпреки това на 10 април (23-ти по нов стил) черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания, и, по съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.[16]

Междувременно се изострят спорове между България, Сърбия и Гърция за подялбата на Македония, отнета от османците. Под натиска на британския външен министър Едуард Грей трите страни се съгласяват да сключат мирен договор с Османската империя, без да преодолеят разногласията помежду си.[17]

Условия[редактиране | edit source]

Линията Мидия-Енос

Условията на Лондонския договор, договорени с посредничеството на Централните сили и Антантата, са следните[17][18]:

  • Османската империя отстъпва на съюзниците всичките си владения на запад от линията Енос (на Егейско море) — Мидия (на Черно море), без Албания (член 2).
  • Уреждането на границите и устройството на албанската държава се поверява на големите европейски държави – Великобритания, Франция, Русия, Германия, Австро-Унгария и Италия (чл. 3).
  • Османската империя се отказва от суверенитета си над остров Крит (чл. 4), който е присъединен към Гърция.
  • Решението за статута на егейските острови и полуостров Атон, окупирани от Гърция през войната, е предоставено на европейските сили (чл. 5).
  • Член 6 от договора излъчва международна комисия, която трябва да реши финансовите въпроси (уреждане на военните дългове и разпределянето на част от османския дълг между държавите, придобили бивши османски територии).

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars, Carnegie Endowment for International Peace, Washington, D. C., 1914, стр. 55
  2. Hall, R. The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000, ISBN 0203138058, стр. 44
  3. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 455
  4. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 452-455
  5. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 457
  6. а б Гиза, 3.4. Лондонската конференция
  7. Г. Марков, България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Глава втора.
  8. Г. Марков, България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие
  9. Тодор Коруев, Драмите на България и Великите сили, ДУМА, 3. Юли 2010, брой 150
  10. Стр. Димитров, стр. 335-337
  11. Г. Марков, България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие
  12. Stickney, Southern Albania, 1912-1923, Stanford University Press, ISBN 080476171X, стр. 23-25
  13. Димитров, Стр.; Манчев, Кр. История на Балканските народи, том II, „Парадигма“, София 1999, ISBN 954-9536-19-X, стр. 335-337
  14. Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. История на българската дипломация 1879-1913 г., Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 458-460
  15. Hall, R. The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000, ISBN 0203138058, стр. 81, 84, 88-91
  16. Boeckh, K. Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan, Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996, ISBN 3486561731, стр. 46-47
  17. а б Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя, 1912–1913 г., „Наука и изкуство“, София 1989, 4.4. Лондонският договор за мир (от сайта „Книги за Македония“, 07.05.2009)
  18. Boeckh, K. Von den Balkankriegen zum Ersten Weltkrieg: Kleinstaatenpolitik und ethnische Selbstbestimmung auf dem Balkan, Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 1996, ISBN 3486561731, стр. 54

Външни препратки[редактиране | edit source]