Епир

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Исторически Епир в сиво.
Южна Албания и Северен Епир ХІХв.
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Епир.

Епир (на гръцки: Ήπειρος, Ипирос, на албански: Epir, Епир) е историко-географска област в западната част на Балканския полуостров, разделена между Гърция (Южен Епир) и Албания (Северен Епир). Гръцката част на областта влиза в състава на административна област Епир, като северната ѝ част е известна под името Чамерия.

Граници[редактиране | edit source]

На север Епир опира в историческа Кутмичевица, на североизток граничи с Македония, на изток Пинд го отделя от Тесалия, на югоизток е Евритания, а на юг през Артския залив — историческите Етолия и Акарнания (Ном Етолоакарнания — сега част от Западна Гърция).

Епир е източна крайбрежна зона на Йонийско море.

География[редактиране | edit source]

Епир е планинска област. На изток Пинд, който е продължение на Динарската верига, го отделя от Тесалия. Реките извиращи от Пинд, и вливащи се в Йонийско море, са къси, бързи и неплавателни, като образуват долинки и каньони. Като цяло релефа на Епир не се различава от този на съседна Албания на север, и на далматинското крайбрежие по Адриатика, доближавайки се като цяло до този на Херцеговина.

Климатът е влажен, поради близостта до морето.

История[редактиране | edit source]

Днешната административна област в Гърция, както и исторически Епир имат богата история още от античността. В древността името Απιρος означава „необятна земя“. Новогръцкото Ήπειρος означава „земя на сушата“.

През античността Епир е населен с диви и войнствени племена, които запазват до края на античността аристократичната си форма на държавно управление. Множеството владетели на Епир не играят роля в историята на Древна Гърция. Епирите са използвани от различни племена като съюзни и най-вече наемни войски. От това време в планината Пинд между Епир и Тесалия се намира древногръцки паметник — светилището на Додона, посветено на Зевс и Додона.

През средновековието Епир е част от България при българските царе Симеон, Петър I, Борис II, Роман, Самуил, Гаврил Радомир и Иван Владислав. През 1040 година Епир въстава против византийците под водачеството на цар Петър Делян. В Епир избухва антивизантийско въстание под българско водачество и през 1066 година. Няколко години по-късно Епир отново въстава в подкрепа на българския цар Петър III (през 1072).

От 1205 година до 14 век съществува Епирско деспотство, което след битката при Клокотница е васално на българският цар Иван Асен II. През 14 век Епир попада под властта на Душановото царство, а в края на века — под османска власт. От Епир са родом известните български братя пирати Марин и Ханко, действали през 14 век в пролива Отранто между Адриатическо и Йонийско море. От Епир произхожда и известната бижутерийна фамилия Булгари, основала едноименната световноизвестна търговска марка в Италия.

От столицата на Епир — Янина е родом българинът канонизиран като Свети Никола Нови Софийски. Албанецът Али Паша, управител на Епир, се опитва около 1800 година да създаде независима държава, но е убит от османците през 1821 година. [1] От 1913 година Епир е в състава на Гърция.

В продължение на 700 години територията на Епир е в диоцеза на Охридската българска архиепископия. Днес според етническото преброяване на населението на Епир в Гърция, то се състои от куцовласи, православни албанци и гърци (според някои трактовки в мнозинството си потомци на погърчени българи).

До 1912 година топонимията на Епир е българска: Гурляна, Липляна, Ковища, Буково, Вичища, Корнещи, Ряхово, Вачина, Горци, Рапища, Могилица, Гралища, Винища, Глоговица, Буковица, Лясково, Врещеница, Липчища, Люпчища, Вургарели, Клисура, Грибово, Гремница, Миляна, Враня, Врачища, Зеленица, Карица, Муха, Монастир, Граница, Тополяни, Лепяна, Дромища, Воница, Зерково, Голяни, Завища, Лепени, Маврово, Зиляхово, Довичино, Триклища, Селища, Горица, Мокища, Хрисовица, Сермон, Селица, което е засвидетелствано от австрийските военни карти от това време. Между 1941 и 1944 в Епир е основано арумънското автономно Пиндско княжество известно и като Самарина.

Население[редактиране | edit source]

Населението на Епир е смесено. През античността в т.нар. Античен Епир местните жители били схващани от елините като „варвари“. И до днес продължават споровете за етническия характер на това население обозначавано като епироти или епири.

В края на античната епоха и през ранното средновековие настъпили значителни изменения в етническия състав и на епирското население. В края на 10 век, анонимен преписвач на Страбон отбелязва, че целият Епир, почти цяла Елада, Пелопонес и Македония били заети от скитите славяни. През 13, 14 и 15 век (по времето на т.нар. Втора българска държава) е имало славянски селища в Тесалия, Епир и Пелопонес. За разлика от съседна Тесалия, историческите известия за епирските българи са по-малко, но пък сравнително късни документи предават, че в Епир се откриват българи. Янинската хроника указва, че през 1379 г. Тома Прелюбович, чиято столица на владение била Янина, наказал с голяма суровост побунилия се народ на Епир, състоящ се по него време от албанци, българи и власи (куцовласи). Тогава Тома обърнал в роби албанските първенци и ги предал на събралата се недоволна тълпа, а на разбунтувалите се българи и власи отрязал носовете.

До началото на 19 век няма данни за промени в етническия състав на местното население — погърчени българи, албанци, куцовласи, като в миналото българите, особено в северната част от областта са били значителен брой — виж епархии на Охридската архиепископия. Гърци още от древността са населявали единствено Амбракия (коринтяни) и района на Додонския оракул в Епир. Що се отнася до местното българско население има едно сведение от 1799 г. на френския пътешественик Франсоа Пуквил, че село Бонила до Янина е изцяло българско, а населението му е доведено в плен от Али паша Янински по време на похода му (по споразумение със Селим III) срещу Осман Пазвантоглу при кърджалийските размирици на Балканите. [2]

Вижте също[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 1. (1352-1878). София, 2006.
  2. Йордан Иванов. „Българите в Македония“, С., 1917, стр.6-7.