Лозенград

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Координати: 41.7317° с.ш. 27.2247° и.д.

Лозенград
Kırklareli
Kirklareli mosque.jpg
Джамия в града.
Местоположение
Marmara Region blank map.png
ButtonRed.svg
Лозенград
Лозенград на картата на Регион Мармара
Данни
Вилает: Лозенград
Население: 79 002 (2000)
Надм. височина: 194 m
Геогр. положение: 41° 43' 54" сев. ш.
27° 13' 28" изт. д.
Пощ. код: 39 000
Тел. код: (+90) 288
Уебсайт: http://www.kirklareli.bel.tr/

Лозенград (на турски: Kırklareli, Къркларели, старо име Kırk-klise, Кърк клисе, на гръцки: Σαράντα Εκκλησιές, Саранда Еклисиес) е град в Турция, административен център на едноименния вилает Лозенград. Намира в западното подножие на Странджа, в близост до границата с България. Празник на града е 10 ноември.

История[редактиране | edit source]

Еврейският квартал в Лозенград от началото на 20 век

Лозенград е важен транспортен възел в Османската империя, от който започва Кримският път. Основан е в годините на османското владичество от българи преселници от Странджанско и Средногорието в землището на село Раклица, като двете села по-късно се сливат. В 19 век градът е населен предимно с българи, гърци и турци. В 1859 година в Лозенград се отваря българско класно училище, а на следната 1860 година българите изгонват гръцкия владика. В средата на 19 век в района действат лозенградските хайдути Филчо и Хаджи Константин. [1]

В 1878 г. според "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоники" в Кърк килисе живеят 6 700 българи, 2 850 гърци и 2 700 мюсюлмани.[2]

По силата на Санстефанския мирен договор (3 март 1878 г.) Лозенград, Люлебургаз и Малко Търново остават в България, а Одрин – в Турция. Но Берлинският конгрес връща цяла Източна Тракия на Османската империя.

Според професор Любомир Милетич в 1912 година в града живеят 1 200 семейства българи екзархисти, 50 семейства българи патриаршисти и 1 200 семейства гърци.[3]

Преображенското въстание[редактиране | edit source]

Документ на Лозенградското българско училище „Преображение“.

При Преображенското въстание в 1903 г. Лозенградският санджак се отличава с най-масова подготовка. 2493, от общо 59 028 българи, са участници във въстанието. В самия град въстание не е обявено, но Лозенградският район с войвода Янко Стоянов и подвойвода Коста Тенишев, а на юг с войвода Яни Попов, дава към 220-270 въоръжени въстаници.

Картичка от началото на 20 век

Известни са много революционери от Лозенградския околийски революционен район - Димитър Михалчев, Тодор Михалчев, Георги Михалчев, Ирина Михалчева, Никола Кърджиев, Лазо Лазов, Коста Тенишев и други.

През пролетта на 1908 година властта арестува много видни българи, дейци на ВМОРО - Яни Читаков, Тодор Вълков, Атанас Калфов, Илия Кючуков, Стойко Бончев, Георги Груев, Атанас Василев, Юрдан Варимезов, Хариламбо Воденичаров, Яни Хар. Воденичаров, Панайот Хар. Воденичаров - учител в третокласното българско училище, Русен Груев, Мария Тодорова, Тодор Вълков - хлебар, Тодор Карталов, Илия Кючуккостов, Стойко Бойчев.[4]

Войните 1912 - 1918[редактиране | edit source]

Превземането на Лозенград от българската армия през 1912 г.

В началото на Балканската война в Лозенград е разположено командването на османските войски в Източна Тракия, голяма част от които са концентрирани около града. В Лозенградската операция от 22-24 октомври* 1912 година те са отблъснати на юг и в града влизат български войски, начело с генерал-лейтенант Радко Димитриев. След превземането му, за два месеца военен губернатор в града е генерал-майор Георги Вазов.

През юли 1913 година турските войски възобновяват военните действия против България и настъпват към Одрин и Лозенград. На 21 юли 1913 г. Лозенград е превзет и по Цариградския мирен договор остава в Османската империя.

През 1915 г. във връзка с влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили българската дипломация първоначално предявява пред Турция искане за компенсации - връщане на загубените през 1913 г. земи на изток от линията Мидия - Енос, после отстъпва от искането си за Одрин, а след това се отказва и от обезбългарения Лозенград. През 1919 г. Лозенград по Севърския договор заедно с почти цяла Източна Тракия попада в Гърция, но след неуспешния за Гърция край на Гръцко-турската война е върнат на Турция и цялото му християнско население го напуска.

На 20 декември 1924 година турският парламент със закон променя името на града от Кърк клисе (40 църкви) на Къркларели. През 1925 г. каймакаминът на Лозенград забранява със заповед българския език в града и селата, а през 1928 г. със специален закон се забранява българският език и българските училища в турската държава въобще. Тогава са закрити и последните български училища в Одрин и Лозенград. Изгонени са последните българи от двата града.

През 1935 г. българите-мохамедани в града са били повече от половината от 21 000 население. През 60-те години на 20 век 3375 жители на града обявявяват за майчин език - "помашкият". [5]

Лозенград днес[редактиране | edit source]

През 1993 г. е подписан Договор за сътрудничество между град Добрич и Лозенград. Ежегодно делегация от Лозенград е гост на Празника на Добрич – 25 септември и съответно Добричка делегация – на Празника на Лозенград, който се провежда по време на ежегодния фолклорен Фестивал на хумора “Карагьоз Каката” на 16, 17 и 18 май.

През 2003 г. правителствата на България и Турция се договарят за изграждането на железопътна линия, която да свързва Бургас с Лозенград. България настоява за собственост над църкви, ниви, парцели и къщи в Истанбул, Одрин и Лозенград. Турските власти признават претенциите за собственост само върху два от заявените от България 53.

Забележителности[редактиране | edit source]

Гръцката гимназия в града, строена в 1905.

В околностите на Лозенград има мегалитни паметници.

Между паметниците на културата от османско време са 5 джамии. В града има турска баня от 1683 г.

Личности[редактиране | edit source]

Родени в Лозенград
Екзарх Антим I.
Починали в Лозенград
Други
  • България Иван Челиков, български революционер, член на Лозенградския окръжен революционен комитет между 1901-1902 година[9].
  • Гърция Филаретос Вафидис (1850 - 1933), гръцки духовник, костурски митрополит, по произход от Лозенград
Македоно-одрински опълченци от Лозенград
  • България Георги Анестев, 30-годишен, 1 рота на 5 одринска дружина, орден „За храброст“ ІV степен[10]
  • България Панайот Абрашев, 45-годишен, 3 рота на 6 охридска дружина[11]
  • България Панайот Анестев, 27-годишен, 1 рота на 5 одринска дружина, бронзов медал[10]
  • България Петър Бабов, 30-годишен, жител на Бургас, писар, ІІІ клас, 1 рота на Лозенградска партизанска дружина[12]

Побратимени градове[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Енциклопедия България. Том 3, БАН, София, 1982 г., Статия „Лозенград“.
  2. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, стр. 33.
  3. Милетичъ, Любомиръ. „Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година“, Българска Академия на Наукитѣ, София, Държавна Печатница, 1918, стр.297.
  4. Одрински глас, брой 10, 16 март 1908, стр. 4.
  5. Източна Тракия - Лозенградска околия
  6. Николов, Борис. ВМОРО — псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.58
  7. Летописна книга на с. Оряховица Старазагорско.
  8. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 129.
  9. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 186.
  10. а б Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 44.
  11. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 11.
  12. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 12.