Илинденско-Преображенско въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Илинден.

Прокламация за началото на въстанието във Втори Битолски революционен окръг.
в-к „Автономия“, който обявява за началото на въстанието.

Илинденско-Преображенско въстание е въстание в Османската империя, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То избухва на 2 август 1903 година и обхваща Македония и Одринско. Въстанието отбелязва връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Потушаването на въстанието води само в Източна Тракия до 30 000 български бежанци, заселени предимно в днешна Бургаска област.

Име[редактиране | edit source]

Въстанието носи имената на двата църковни празника на които избухват двата основни бунта. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 2 август – Илинден, а в Одринския вилает – на 19 август, Преображение Господне. В македонската[1], както и в западната[2], а понякога и в българската историография, то се определя също само като Илинденско.

Предистория[редактиране | edit source]

След организираното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и чети на комитета.

В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК ВМОРО начело с Иван Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в Македония се среща със завърналия се от заточение Даме Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.

В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез партизанска война, реализирана чрез постоянни терористични актове, които да не засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК Христо Татарчев се изказва за провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.

В края на април 1903 година серия от атентати в Солун ускорява избухването на въстанието. Взривени са сградата на Отоман банк, френския кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат.

Подготовка и повод[редактиране | edit source]

През май 1903 година Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който се излагат средствата на революционната борба и целите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактика за действие на чети, терористи и на мирното население, изясняват се отношенията с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските власти, както и други въпроси[3]. На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония. В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците, като се констатира, че това е положително прието от революционерите. Михаил Савов писмено отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия, в противен случай не би имала възможност за намеса[4].

Въпреки, че революционерите неколкократно са предупредени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отказват от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това:

... неколко дни преди да поема гората бех извикан от тогавашния Бълг.[арски] Търговски агент в Битоля [Андрей Тошев], който ми прочете едно писмо от Външното М.[инистерство] во София, с което ни предупреждаваше, че по политически и военни съображения да не се надеваме на никаква помощ от България. Отговорих: - Това не е влизало в нашите сметки. Ний ще действуваме. Решението е взето. Добре беше само да бъде предотвратено Цончевото въстание през 1902 год.[ина]. Това казвам на нашите неприятели, които казват, че въстанието било дирижирано от София. Това не е верно.[5]

На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) Илинден. Началото на бойните действия в Одрински революционен окръг се определя на Конреса на Петрова нива за 6 август (19 август) (Преображение Господне). По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 27 септември (Кръстовден).

Бойни действия[редактиране | edit source]

Избухване[редактиране | edit source]

В определения ден щабът на въстанието в с. Смилево в състав Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев нарежда на въстаническите отряди да започнат бойни действия. Призивът „хиляди пъти по-добре смърт, отколкото скотски живот“ мотивира въстаниците към борба.[6]

Боевете в Македония започват на 2 август (нов стил) 1903 г. - Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „Пелистер“) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя. Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници (в пропорция близо 1:15), при обща продължителност на боевете 1 146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3 087 турски войници[7]. Революционните окръзи „Кожух“ и „Беласица“ (солунски окръг), „Огражден“ (струмишки окръг) и „Овче поле“ (скопски окръг) действат отделни чети, а населението не въстава по изрично нареждане на организацията.

Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.

Въстанието започва в Серския революционен окръг на 27 септември (14 септември) 1903 г. - Кръстовден. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, кап.Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМК и те с обединени сили действат срещу турския аскер.

Писмо на главния щаб в Битолски революционен окръг до българското правителство от 9 септември 1903 година[8].

Потушаване[редактиране | edit source]

Бежанци от Македония преминават в Княжество България.

Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.

На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.

Жертви[редактиране | edit source]

Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350 хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени, а 176 пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България.[9] Жертвите от турска страна са 5325 войници.[10]

В Битолски окръг стават между 2 август и 23 октомври 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско - 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско - 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители[11]. На 12 септември 1903 година Генералния щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба[12].

Преки последици[редактиране | edit source]

След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година[13].

Мемоар на Вътрешната организация, 1904 година

Вътрешната македоно-одринска организация претърпява сериозни поражения: губи значителна част войводи и четници, по места тайните ѝ комитети са разкрити и разбити. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, за да спечелят благоразположението на обществеността там. Задграничното представителство на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли причините за избухването на въстанието.

Преговорите между ВМОРО и бившите дейци на ВМОК за създаване на общо Благодетелно дружество пропадат и на 16 декември официално се въстановява дейността на Върховния комитет[14]. На Софийски съвещания от януари 1904 година е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и приближените му, и която цели демократизация в организацията[15]. В същия дух за децентрализация протичат Варненския (14 февруари), Струмишкия и Прилепския окръжни конгреси от 1904 година.

През март 1904 година група дейци около Борис Сарафов формират Временен комитет, който извзема част от функциите на Задграничното представителство, но се саморазпуска в началото на 1905 година[16]. С тези действия фактически започва разцеплението на ВМОРО.

През 1904 година се провеждат преговори на две нива между Османската империя и Княжество България и между Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата порта пълна амнистия на политическите затворници, а ВМОРО участва в изготвянето на проект за реформи в Македония и Одринско[17].

Анализ[редактиране | edit source]

Паметник на преображенските войводи Димитър Ташев и Димо Русев в Созопол.

Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжена борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция. Международното положение също не позволява благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос. Русия е заета в Далечния изток, където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване към империята на окупирените през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне ново преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно и ревниво следят борбите на българското население за свобода и са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава застрашаване на интересите им в района, независимо от това колко обосновани са били те. Въпреки поражението, въстанието събужда европейското обществено мнение.

Ето каква равносметка на въстанието дава Христо Силянов, деец на ВМОРО:

Демонстрация в София след края на въстанието.
Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят... Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си - живот, имот и чест - с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода

[18]

На празника през 1943 година в Битоля, тогава в границите на Царство България, по повод 40-та годишнина от Илинденското въстание, Анастас Лозанчев заявява:

ВМРО ще има видно место в историята на Българския народ, но на най-видно место ще бъдат Солунските атентати, едно недостижимо по храброст и самопожертвуване дело на шепа смелчаци и на най-високо стъпало, много високо ще стои Илинденското въстание![5]

Литература[редактиране | edit source]

  • Елдъров, Светлозар, Т. Петров. Офицерите от Българската армия на Княжество България в Илинденско-Преображенското въстание 1903 година, ВИС, 1988, кн. 4, стр. 137-146.
  • Караманджуков, Христо Ив. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание. Спомени и документи, Изд. на Отечествения Фронт, София, 1986, Онлайн-версия
  • Кърджилов, Петър. Светлопис за Илинден. Свидетелства за направени фотографии по време на Илинденското въстание, Издател: Титра, София 2009, ISBN 978-954-92253-2-7

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Manol D. Pandevski:Илинденско востание во Македонjа 1903, Institut za nacionalna istorija, 1978
    Македонска Енциклопедија
  2. Mehmet Hacısalihoğlu: Die Jungtürken und die Mazedonische Frage (1890-1918), в том 116 от Südosteuropäische Arbeiten, из-во Oldenbourg, 2003, стр. 108
    Torsten Szobries: Sprachliche Aspekte des nation-building in Mazedonien: die kommunistische Presse in Vardar-Mazedonien (1940-1943), топ 53 на Studien zur modernen Geschichte, из-во Franz Steiner, 1999, стр. 56
    Ioannis Zelepos: Die Ethnisierung griechischer Identität, 1870-1912: Staat und private Akteure vor dem Hintergrund der "Megali Idea", том 113 от Südosteuropäische Arbeiten, из-во Oldenbourg, 2002, стр. 99
    Hösch/Nehring/Sundhaussen/Clewing: Lexikon zur Geschichte Südosteuropas, из-во UTB, 2004, стр. 293
    Hugh Poulton: Who are the Macedonians?, C. Hurst & Co. Publishers, 2000, стр. 173
    Maria Nikolaeva Todorova: Balkan identities: nation and memory, C. Hurst & Co. Publishers, 2004, стр. 238
    John B. Allcock, Antonia Young: Black Lambs and Grey Falcons: Women Travellers in the Balkans, Berghahn Books, 2001, стр. 179
  3. Общ план на Илинденско-Преображенското въстание, съставен от Хр. Матов, София, май 1903 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.277-282
  4. Писма между ЦК на ВМОРО и Михаил Савов, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.285-286
  5. а б Илюстрация Илинден, 1943, бр.143, стр.1-3
  6. Илинденско-Преображенското въстание на сайта на ВМРО-БНД Варна, посетен на 16 ноември 2011.
  7. Динев, Ангел. Илинденската епопея, т.I, София, 1946, стр.334.
  8. Цялото писмо в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.313
  9. Тзавелла, Христофор, "Дневник на костурския войвода Лазар Киселинчев", стр. 186, изд. "Македония прес", 2003
  10. Спасов, Людмил. 100 неща, които трябва да знаем за историята на България - 1978-1945, Световна библиотека, 2008, стр. 29.
  11. Илюстрация Илинден, бр.126, стр.1
  12. Окръжно писмо на Главния щаб от 12 декември 1903 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.335-336.
  13. Бакалов, Георги, „История на Българите: Военна история на българите от древността до наши дни“, Издателство „Знание“, София, 2007 г., стр.404
  14. Окръжно писмо на ВМОК от 16 декември 1903 г. за въстановяване на дейността си, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.335-336.
  15. Директивата за бъдещи действия отпреди 21 януари 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.342-347.
  16. Протоколи на Временния комитет на Сарафов март-декември 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.353-359
  17. Проект за реформи в Македония и Одринско, съставен по инструкции на ЗП на ТМОРО в София, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.361-363.
  18. 106 години от Илинденско-Преображенското въстание, статия в Дарик Радио от 20 юли 2009


Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.
Портал
Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България.
Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.