Лазарополе

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Лазарополе
Панорама на Лазарополе.
Панорама на Лазарополе.
Лазарополе (Република Македония)
Red pog.png
Лазарополе
Страна Флаг на Република Македония Република Македония
Регион Положки
Община Маврово и Ростуша
Географска област Долна река
Надм. височина 1 350 m
Население (2007) 0 души
Лазарополе в Общомедия

Лазаро̀поле (на македонска литературна норма: Лазарополе) е село в западната част на Република Македония, в Община Маврово и Ростуша, без постоянно население.

География[редактиране | edit source]

Лазарополе се намира на 1350 метра надморска височина в планината Бистра и е едно от най-високо разположените населени места в Република Македония и на Балканите. През селото тече река Лазаровска, която преди да наближи селото изчезва под земята. Лазарополе е разположено сред обширни ливади и е обградено от дъбови и букови гори.

До Лазарополе се стига по път през пролома на река Радика, където се намира манастирът от 11 век „Свети Йоан Бигорски“.

Климат[редактиране | edit source]

През 1948 година в Лазарополе е основана метеорологична станция, която е най-главната синоптична станция в Република Македония. Климатът в Лазарополе е с къси и свежи лета и студени зими. Най-ниска температура е регистрирана през 1954 година -23°C, а най-висока +31,5°C — през 1965 година. Първият мраз се появява в началото на октомври, а истински мразовитите дни са общо 134. Температурите над 5°C започват от средата на април и продължават до началото на ноември. Лазарополе е под снежна покривка средно 92 дни, а има средно 80 слънчеви дни в годината.

Произход на името[редактиране | edit source]

Съществува легендата за възникване на името Лазарополе: след някаква локална война турски еничари опустошават мияшките села. Когато наближават Главино село, стражата, поставена на скалите в местността Соколица, съобщава на селяните за наближаващата опасност. Те се скриват в близката, известна само на тях голяма пещера, където са се криели и преди това. Някой обаче ги издава и еничарите запалват влажно сено на входа, за да задушат селяните. Само един от тях, на име Лазар, се спасил и основал ново село, което носи неговото име — Лазарополе.

Д-р Блаже Смилевски, известен публицист и историограф на Лазарополе, предлага етимологично обяснение: името на селото произлиза от старославянската дума лазоръ, която означава голямо пространство, прочистено от гора. Коренните жители на селото се наричат лазоровци и изговарят името му Лазорополе.

История на селото[редактиране | edit source]

Църквата „Свети Георги“ в Лазарополе

Лазарополе се споменава за пръв път в исторически документ от втората половина на 15 векКондиката (книгата на дарителите) на Слепченския манастир. През 1582 година Лазарополе се среща в документ от преброяване, където е споменато като село на дервенджии с 60 домакинства и 44 неженени християни, което спада към вилаетa Река, Дебърска кааза и носи на своя спахия годишен приход от 3000 акчета. Задачата на дервенджиите била да охраняват близкия път през прохода от Кичево за Дебър от банди, които ограбват керваните и пътниците.

В средата на 19 век в Лазарополе има 250 къщи. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 г. Лазарово поле е посочено като село с 300 домакинства с 1 010 жители българи.[1] През 1889 година населението на селото наброява 1278 жители.[2]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. селото е населявано от 2640 жители, всички българи.[3] През есента на 1900 година албанския разбойник Рамдук със 110 души чета напада Лазарополе в отговор на убийството на Абдураман бей от Дебър от четата на Дуко Тасев. Убити са кмета на селото и шест други души[4].

В началото на 20 век цялото село е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Лазарополе има 3 304 българи екзархисти и в селото функционира българско училище.[5] В 1910 година главен български учител в селото е Дамче Йосифов, а негов помощник Павел Теодосиев,[6] завършил Цариградската българска семинария и по-късно български архиерейски наместник в Галичник.[7]

В 1909 година вестник „Дебърски глас“ пише:

Село Лазарополе (Река), Дебърско е едно от най-големите села подир Галичник в Дебърския край. То е чисто българско. Тук винаги е царувал сговор между селяните. То е водило юначна борба против фанариотството, от това село е трагично загиналият Х. п. Теофил, пръв български екзархийски наместник в гр. Дебър, убит под село Долно Мелничани от собствените сеймени, подкупени от тогавашния гръцки владика Антим.

В последно време и сръбската пропаганда, при всичките си усилия и харчене безогледно на сръбско злато, не можа да успее. Само две-три семейства се подадоха на сръбската съблазан. За честта на лазарополци други не си продадоха честта за пари.[8]

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Лазарополе има 427 български екзархийски и 3 патриаршистки къщи (от 1901 г.). В селото работи сръбско училище с 1 учител и 7 ученици.[9]

В 1912 година по време на Балканската война в Лазарополе влизат сръбски войски. Сръбското преброяване показва 2 435 жители[10]. След Междусъюзническата война селото попада в Сърбия. В 1915 година е освободено от българската армия по време на Първата световна война и според български данни в 1916 година има 1 809 жители.[10] След загубата на Първата световна война от България селото е върнато на Сърбия и влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци.

На етническата си карта на Северозападна Македония в 1929 година Афанасий Селишчев отбелязва Лазарополе като българско село.[11]

Църквата „Свети Георги“ в Лазарополе, интериор.

След разгрома на Югославия от Нацистка Германия през пролетта на 1941 година Лазарополе попада в администрираната от италианците зона на Македония и е присъединено към Албания. През есента на 1943 година въоръжени албански отряди използват като повод комунистическата активност в района и нападат редица мияшки села. При нападението си на 2 октомври 1943 г. те ограбват Лазарополе и поставят ултиматум на населението да се изсели. Въпреки съпротивата на комунистическите активисти, огромната част от жителите на селото — около 300 семейства, се изселва в зоната, администрирана от българските власти — Прилеп, Битоля, Охрид, Скопие и другаде. По-късно част от жителите се връщат, но според преброяването от 1948 година населението на селото е едва 792 жители, през 1953 година — 962 жители, през 1961 година — 720 жители, през 1981 година — 9 жители, през 1991 година — 1, а днес в Лазарополе през зимния период има само двама платени пазачи, които охраняват напълно празно село.

Църквата „Свети Георги“ в Лазарополе.

През 1832 година в Лазарополе започва строеж на църква, чийто ктитор е Гюрчин Кокале. Църквата се строи без разрешение 6 години, до 1838 година, когато Гюрчин Кокале отива на аудиенция при султана, от когото получава ферман за построяване на църквата.[12] През 1841 църквата Свети Георги е завършена и осветена. Стенописите са изработени от много зографи, сред които и зограф Михаил, пазарен и доведен чак от Света Гора, който обаче поради неморално поведение бива заменен от Дичо Зограф от Тресонче. Камбанарията е завършена през 1857 година, като дар от сина на Гюрчин Кокале, Дамян.

През 19 век Лазарополе се включва в църковно-просветните движения в тези краища. Роденият в Лазарополе зографски архимандрит Анатолий през първата половина на 19 в. е изпратен с мисия в Санкт Петербург, където е назначен за възпитател в императорския дворец, а друг духовник от Лазарополе — Иларион, е бил игумен на Киприяновския манастир след 1838 година и на Зографския манастир в Света Гора между 1849-1855 година. Спомосъществовател за „Введение във всеоб. история“ от Ат. Чолаков (1851) и за „Кратко описание за св. православна гора Атонска“ на А. Хилендарец от 1853 година[13].

Първото училище в мияшкия край е изградено в Лазарополе през 1841 година до църквата. Основното училище и гимназията в Лазарополе съществуват до края на 1970-те години.

Поминък в миналото[редактиране | edit source]

Животновъдство[редактиране | edit source]

Улица в Лазарополе.

В Лазарополе основен поминък бил животновъдството. От добитъка мияците произвеждали вълна, месо, мляко и млечни продукти не само за своите нужди, а за продажба. Всяко семейство, дори и най-бедното, разполагало с няколко овце и кон. В началото на 20 век в Бистра планина имало стотици хиляди овце, а само в Лазарополе имало 1400 крави. Най-малко десетима лазарополци имали по 7000 овце.

След Втората световна война в селото е основан кооператив, с който е поставен край на частното животновъдство в Лазарополе. Това ускорява изселването на лазарополци в градовете, най-често в Дебър и Скопие, но и в чужбина.

Печалбарство[редактиране | edit source]

Печалбарството се смятало за специфичен вид поминък. Лазоровци наричали печалбарите тугьоземяни (чуждоземци = гурбетчии), а занаятчиите, които оставали да работят в селото и околността — домашари. На печалбарство заминавали през есента, а се връщали преди Илинден. Печалбарите най-често заминавали на тайфи (дружини), а най-известни тайфи на лазарополците били резбарите, зографите и зидарите.

Лазарополе туристическо селище[редактиране | edit source]

След изселването на жителите на Лазарополе то остава да съществува. Кооперативът продължава да работи, отглежда 7000 овце, за които се грижат наети овчари. Освен това, кооперативът поддържа две почивни станции и хлебопекарна. В Лазарополе има кафене и супермаркет, който обслужва цялото село.

Улица в Лазарополе.

Днес в Лазарополе основни проблеми са отдалечеността от главните магистрални пътища, лошото снабдяване на селището, ретранслатор само за двете програми на македонската телевизия. Обаче в края на 1990 година в Лазарополе е изградена поща с автоматична телефонна централа с около 150 телефонни номера.

През летния сезон Лазарополе е оживено. Сега в него има над 300 обновени къщи, макар че все още се виждат и изоставени и полуразрушени къщи. Обаче повечето лазарополци се връщат и ремонтират или построяват наново къщите си. В Лазарополе се плащат комунални такси и ток, а водата е безплатна.

Природни забележителности[редактиране | edit source]

По течението на река Гарска река, на югозапад от връх Църн връв (1501 м), близо до Лазарополе, е разположена защитена местност с диви кестени (Aesculus hypocastanum) с площ около 2 ха. Защитени са както отделни дървета, така и по-големи и по-малки групи растения.

Личности[редактиране | edit source]

Павел Караасанов
Паметник на Анте Поповски в Струга
Родени в Лазарополе
Македоно-одрински опълченци от Лазарополе
  • България Аврам Алкушев, 1 рота на 9 велешка дружина, ранен на 7 ноември 1912 година[16]
  • България Велю (Веле, Вело, Вельо) Арсов, 20-годишен, бозаджия, основно образование, 1 рота на 1 дебърска дружина, ранен на 9 юли 1913 година, носител на орден „За храброст“ ІV степен[17]
  • България Панайот (Пандил, Пане) Андонов, 30-годишен, търговец, основно образование, 1 рота на 1 дебърска дружина, орден „За храброст“ ІV степен[18]
  • България Софрони Анастасов,1 рота на 9 велешка дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[19]
  • България Тодор Атанасов, 36-годишен, основно образование, 1 рота на 1 дебърска дружина, носител на орден „За храброст“ IV степен[19]
Други
  • Сърбия Голуб Янич (1853 - 1918), сръбски национален деец, по потекло от Лазарополе
  • Сърбия Самуило Янич (1830 - 1899), сръбски търговец, милионер, по потекло от Лазарополе
  • Република Македония България Доста Димовска (1954 - 2011), политик от Република Македония, по произход от Лазарополе

Библиография[редактиране | edit source]

  • Шошкоски, Сотир. Попоски, Васко. „Лазарополе во подалечното и поблиско минато“, Скопие, 2003.
  • Смилевски, Блаже. „Срцепис за Лазарополе“, Куманово, 1995.
  • Смилевски, Блаже. „Црквата „Св. Ѓорѓија“ во Лазарополе“, Куманово, 1997.
  • Трайчев, Георги, „Книга за мияците“, София 1941.
  • Д-р Матковски, Александар. „Ѓурчин Кокалески“, Скопје, 1959
  • Видоески, Божидар. Лазарополе (Общеславянский лингвистический атлас 90). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora ubuhvačenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, стр. 631-638.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. „Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.“ Македонски научен институт, София, 1995, с. 174-175.
  2. Смилевски, Блаже. „Срцепис за Лазарополе“, Куманово, 1995, стр. 28.
  3. Кънчов, Васил. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр.263.
  4. Спомени на Георги Попхристов [1]
  5. Brancoff, D.M. La Macédoine et sa Population Chrétienne, Paris, 1905, рp. 184-185.
  6. Дебърски глас, година 2, брой 26, 20 октомври 1910, стр. 4.
  7. Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 425.
  8. Дебърски глас, година 1, брой 12, 21 юни 1909, стр. 1.
  9. Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.
  10. а б Смилевски, Блаже. „Срцепис за Лазарополе“, Куманово, 1995, стр. 29
  11. Селищев, Афанасий. „Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии“. - София, 1929.
  12. Матковски, Aleskandar. „Ѓурчин Кокалески“, Скопје, 1959, стр. 143-144.
  13. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.285.
  14. Македонците в културно-политическия живот на България. Анкета от Изпълнителния комитет на Македонските братства, Книгоиздателство Ал. Паскалев и с-ие, София, 1918, стр. 103.
  15. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 164
  16. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 20.
  17. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 54.
  18. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 39.
  19. а б „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 23.
Населени места в Община Маврово и Ростуша Flag of Mavrovo and Rostuša Municipality.svg
Ростуша | Аджиевци | Беличица | Бибане (Бибай) | Битуше | Богдево | Болетин | Велебърдо | Видуша | Вълковия | Върбен | Върбяни | Галичник | Грекане (Грекай) | Дуф | Жировница | Жужне | Кичиница | Кракорница | Леуново | Лазарополе | Маврови ханове | Маврово | Нивище | Никифорово | Нистрово | Ничпур | Ново село | Оркюше | Присойница | Росоки | Рибница | Селце | Сенце | Скудрине | Средково | Сушица | Тануше | Требище | Тресонче | Церово | Янче

Исторически села: Търница

Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.