Югославия
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Югославия (Југославија, Jugoslavija, Yugoslavia) е име, което обозначава три различни, но последователни държави, които съществуват през по-голямата част от 20 век на Балканския полуостров, и в чиито рамки влиза западната част на южнославянските земи (между които и голяма част от българското землище включващо Поморавието, Тимошко, Призренско, Вардарска Македония).
Съдържание |
[редактиране] Идея
Идеята за южнославянско обединение се промъква за първи път в 16 век.
Сръбско-българските крамоли в края на 13, и особено през 14 век, довеждат ѝ до сравнително лесното и бързо падане под османска власт до края на 15 век на почти всички християнски земи на Балканите. От своя страна Папската държава преследва основно чрез дипломатически способи постигане на политическа сплотеност между християнските народи в европейския югоизток (и в частност за тези които са родствени, със сходни или близки езици, култура и манталитет). Цели се неутрализиране на османското влияние, възпиране на турското нашествие към сърцето на Европа, и окончателно изтласкване на исляма от Балканите, чрез лансиране и сработване на идеята за южнославянско обединение.
Определена роля и значение по отношение на идеята за южнославянско обединение изиграва ѝ възстановяването на Печката патриаршия в 1557 г.
В 16 и 17 век идеологическата обосновка на тези цели, с оглед съществуващото цивилизационно, религиозно и политическо статукво в европейския християнски контекст, е необходимост. Въз основа на тази доктрина в папската политика, поддържана и прокарвана най-вече от Свещената римска империя, и от Венецианската република, възниква течението на илиризма с най-виден представител Мавро Орбини.
След неуспешната обсада на Виена (1683) и загуба в битката при града за Османската империя, идеята за южнославянско обединение минава на заден план.
През 1766 г. е закрита Печката патриаршия, а следващата 1767 - и Охридската архиепископия. За тези събития допринася през втората половина на 18, и особено на 19 век, ѝ постепенния възход на национализма в Европа.
В периода 1718 - 1739 година Смедеревския санджак, макар и временно, е под австрийско управление. Славяните-християни, и най-вече сърбите като федерати на Дунавската монархия, усещат дъха на свободата. В 1762 година Хилендарския монах Паисий Хилендарски е готов с библията на българското възраждане, послужила като знаме в борбата през 19 век за българска църковна и национална независимост.
[редактиране] Развитие
В началото на 19 век сърбите получават автономия в рамките на Османската империя. Постепенно малкото княжество разположено между две империи (Австрийската и Османската), натрупва самостойно опит и самочувствие, придобивайки амбиция за по-сериозна политическа тежест в европейския югоизток.
Не без значение за модифицирането на идеята за южнославянско обединение изиграва обстоятелството, че в рамките на автономното Сръбско княжество от 1817 г., влиза ѝ значително българско население по река Велика Морава, разположено компактно най-вече източно от нея, ѝ наричано първоначално от сръбските власти с названието сърбиянци [1].
В 1844 г. Илия Гарашанин изготвя своето Начертание. Сръбското правителство, предчувствайки сгодите които би могло да му донесе реализацията на старата идея на илиризма, започва негласно да толерира и покровителства всячески рекрутирането ѝ. Сръбското княжество не щади средства за пропагандиране и налагане в политическия мир на Балканите на идеята за южнославянско обединение под сръбска доминанта. Османската империя е вече "болния човек на Европа".
През 1848 г. е изработен план за създаване на югославянска федерация (без словенците). Планът иницииран от сръбското правителство е съставен от дейците на Тайния белградски кръжок, сред които е имало и лица близки до управляващите кръгове.
[редактиране] Основи
Сърбите и хърватите като най-съзнателните сред югославяните полагат долуизложените основи на своето политическо бъдеще и като ги приемат, обещават, че ще се стремят към тяхното осъществяване в единно направление, доколкото външната обстановка по места позволява това за всеки клон (на югославяните):
- За всички славяни се приема федеративната система.
- Югославяните ще съставят югославянска държава начело с един ръководител.
- Югославяните се разделят на три племена: сръбско, хърватско и българско.
- Всяко племе ще има пълна автономия и свое народно събрание начело с наместника на краля, ще управлява свои фондове, учреждения, църковни дела и т.н. Наместникът ще избира чиновниците сред местното население и ще ги представя за утвърждаване на краля.
- При краля ще има министерство, съставено от най-способните дейци от всички племена. На общото законодателно събрание всичките три племена ще бъдат представени по равно. Въоръжените сили също ще бъдат представени по равно. Въоръжените сили също ще бъдат съсредоточени, а разходите им ще се разпределят по равно.
- На всяко племе ще бъде предоставена възможност да обучава народа си на своето наречие, а за администрацията и литературата ще се приеме сръбския език и кирилицата. Източната и Западната църква ще бъдат равнопоставени.
- Към хърватското племе се отнасят следните области: Хърватско и Славония (с Военната граница), Истрия с областите Крайна, Хорутания (Каринтия) и славянска Щирия, Босна от сухоземната граница до Върбас и Далмация до Цетине, т.е. до Сплитския и Загребския окръг, където по-рано се е намирала столицата на хърватските крале.
- Към сръбското племе се отнасят следните области: Сърбия, Стара Сърбия със София, цяла славянска Македония, Зета с мирдитите, Которски и Дубровнишки окръг в Далмация, заедно с островите в Черна гора, Херцеговина, Босна от Върбас до Дрина и Срем със Сремска Войводина.
- Всички останали области се отнасят към българското племе.
- Племената ще се подпомагат взаимно при освобождаване от чужденците.
- Всяко югославянско племе ще запази етнографското си название, като всички заедно ще се наричат югославяни, а държавата им Югославия. [2]
[редактиране] Реализация
Въпреки неуспеха на Първото сръбско въстание, Второто оглавено от Милош Обренович успява да постигне целта си - извоюване на автономия от 1817 г. за Смедеревския санджак в рамките на Османската империя. Благоприятната международна конюктура след Виенския конгрес, победата на Русия във войната срещу Наполеон, в съчетание с подкрепата и попечителството ѝ на православните християни в Османската империя, спомагат за осъществяване на плана за извоюване на сръбска автономия за санджака. Благодарение на успеха на Русия в поредната ѝ война срещу Османската империя, сръбската власт в санджака успява да разпростре автономията през 1830 - 1833 г. и върху още 6 съседни нахии, включително Тимошко. Сръбският княжески автономен район от 24 440 km² става на 37 740 km², т.е. увеличава се с 13 300 km². Високата порта е принудена от въстанието на Али паша в Египет (застрашил Цариград чрез похода си през Сирия) с два хатишерифа от 1830 и 1833 г. да признае териториалното разширение на автономията. Тези придобивки, колкото лесни, толкова и неочаквани за сърбите, не ги задоволяват. В княжеството вече се замислят за независима държава, поставена на широка плоскост, в пределите на която да влязат Босна, Херцеговина, България, Сирмия и Кроация (Хърватия).
Въпреки отхвърлянето с контрапредложение от Високата порта през 1838 г., на първия органически устав (конституция) от 1835 г. на Княжество Сърбия, сръбската власт постепенно укрепва и заздравява. С подкрепата на Русия младата държава започва да изгражда свои институции и учреждения.
В периода 1848 - 1856 г. (след революциите в Европа и най-вече подир Кримската война) сръбската външна политика се преориентира от проруска към прозападна. Австро-Унгария възползвайки се от този обрат, преследвайки своите имперски интереси, окуражава сърбите към експанзия на югоизток в османските предели. Австро-унгарската дипломация се надява, че чрез южнославянско обединение в рамките на Австро-Унгария, ще неутрализира сръбския национализъм, сдобивайки се чрез Солун и с излаз на Бяло море.
През третата четвъртина на 19 век, княжеството умело лавирайки между интересите на двете големи християнски сили в европейския югоизток (Русия и Австрия), успява да спечели редица подържници и симпатизанти на идеята за създаване на южнославянска или Дунавска федерация между южнославянските или някои от балканските народи. Сръбското правителство като скрит инициатор и модератор на идеята, се стреми при реализацията ѝ, да прокара и осъществи свои тяснонационални интереси в ущърб на съседните народи.
[редактиране] Провали
[редактиране] Успехи
В началото на 20 век югославската идея сред южнославянските народи е чужда на сърбите, близка до хърватите и словенците, и неприемлива за българите, т.к. зад нея за последните прозира Великосръбската доктрина. Българите съзират, през призмата на историческия си опит, нови сърбошовинистични амбиции към българските земи зад емагинерната Югославия. Сърбите не симпатизират на идеята, защото "... тази стъпка може да доведе до завоюването и поглъщането на Сърбия. Към това се стремят някои хървати и словенци. Затова сърбите трябва да са предпазливи към всякакви планове за обединение на южните славяни.". [3] За сърбите, които имат национална държава, тя трябва да се разширява. Затова те гледат по-благосклонно и приемливо на възстановяването на Стара Сърбия в границаите ѝ от времето на Стефан Душан.
Хърватите и словенците бленуват за национална независимост. В югославската идея те съзират "спасителния пояс", който ще ги изведе от австро-унгарското етническо море.
За Хабсбургската и Османската империи, югославската идея е вредна. Следствие от загубата на Централните сили в Първата световна война, последван от естествения разпад на двете империи, реализирането на идеята за обединението на южните славяни в една държава, се явява ѝ логически край за геополитическо влияние на Балканите, ѝ на наследилите империите държави - Австрия, Унгария и Турция.
В края на Първата световна война, при очертаващия се германски разгром, Антантата вече не държи на запазването на Австро-Унгария. Подкрепяно от Франция и Англия, Кралство Сърбия от великосръбски гледни позиции предявява претенции към "балканското наследство" на Хабсбургите, разчитайки за задоволяването им основно на съюзническите си отношения, особени заслуги и принос за извоюване на победата за Антантата. Интегрирането на разнородно в етническо и верско отношение население на две бивши империи в нова и силна държава /каквато е необходима на Франция за запазване на статуквото след Версай/, изисква обединителна идея. Такава обединителна идея концептуално, в исторически, народностен и духовен план, е само югославската. [4]
[редактиране] Държави
[редактиране] Кралство на сърби, хървати и словенци и Кралство Югославия
Първата Югославия (наследник на Кралство Сърбия) е кралство, формирано след Първата световна война, през 1918 г., като Кралство на сърби, хървати и словенци (Кралство СХС), което е преименувано на Кралство Югославия през 1929 г.
Югославия съществува под това име чак до 1941 г., когато е разгромена от силите на Оста, след което се разпада и по-голяма част от територията ѝ е поделена между победителите (включително България) - операция Ауфмарш 25.
[редактиране] Федеративна народна република Югославия и Социалистическа Федеративна Република Югославия
Втората Югославия е социалистическа държава, формирана веднага след Втората световна война, но създадена нелегално през 1943 г. като Демократична федеративна Югославия (ДФЮ, ДФЈ), преименувана на Федеративна народна република Югославия (ФНРЮ, ФНРЈ) през 1945 г. (в чийто състав е новосъздадената Народна република Македония, по-късно преименувана на Социалистическа република Македония, чийто наследник е Република Македония), а след това - на Социалистическа Федеративна Република Югославия (СФРЮ, СФРЈ) през 1963 г.
В тази форма Югославия остава чак до 1992 г., когато четири от шестте републики, които я формират, цялостно се отцепват - Словения, Хърватия (Хърватско), Македония и Босна и Херцеговина.
[редактиране] Съюзна република Югославия
Третата Югославия носи името Съюзна република Югославия (СРЮ, СРЈ) и съществува от 1992 г. до 2003 г. на териториите на съюзните републики Сърбия (включвайки и автономните области Войводина и Косово и Метохия) и Черна гора. През 2003 името Югославия официално е премахнато и страната става хлабава уния, наречена Сърбия и Черна гора (СЦГ, Србија и Црна Гора).
От 3 юни 2006 г. Черна гора е самостоятелна държава.
[редактиране] Крах
[редактиране] Причини
[редактиране] Следствие
[редактиране] Източници
- ↑ Занетов, Гаврил (1914). Българи на Морава.
- ↑ (1999) Трима апосотоли на сръбския шовинизъм. Глобус 91.
- ↑ Агичич, Дамир (1994). Тайната сръбска политика в 19 век. Загреб.
- ↑ Енчев, Велизар (2005, София). Югославия - последната балканска империя. ИК "Ренесанс", ISBN 954-91612-1-8.
