Велика Морава

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Велика Морава
(Морава)
Изглед към река Велика Морава.
Изглед към река Велика Морава.
Местоположение Централна Сърбия
Вид река
Притоци Южна Морава и Западна Морава с Ибър
Отток река Дунав
Дължина 185 km
Площ 37,444 km²
Населени места Парачин, Ягодина, Баточина, Лапово, Свилайнац, Велика Плана, Пожаревац, Смедерево
Велика Морава
(Морава)
в Общомедия
Карта на етносите по река Велика Морава

Велика Морава или само Морава е река в Сърбия, десен приток на Дунав.

Образувана е от сливането на реките Южна Морава и Западна Морава [1].

Дължината на реката от сливането на Южна и Западна Морава (край Сталач) до нейното устие в Дунав (североизточно от Смедерево) е 185 км.

Историческо име[редактиране | edit source]

Историческото средновековно име на цяла Морава от юг на север, т.е. Южна и Велика Морава е Българска Морава. Често се прави убъркване, като Южна Морава се нарича Българска, а Западна - Сръбска. В действителност на всички средновековни карти името на реката е България, а Сръбска Морава се отнася само до Голийска Моравица. Река Ибър, с която Морава е и най-дълга, също така винаги е отделно обозначавана с името си.[2][1][2]

География[редактиране | edit source]

Долината на Велика Морава се поделя на две от Баграданската клисура - Горноморавска и Долноморавска котловина. Горноморавската котловина е най-широка при Ягодинското поле. Дъното на долината в горноморавско (в по-голямата си част припокриващо се с Поморавски окръг) е широко 20 км, а при Свилайнац - 10 км. Долноморавската котловина е част от т.нар. Подунавие и преди 200 хил. години е била дъно на воден басейн, залив на Панонско море.

През Средновековието по протежение на Велика Морава се е простирала Българската гора. [3]

Водосборен басейн[редактиране | edit source]

Водосборният басейн на Велика Морава спада към Дунавската отточна област и е с площ 6,126 km², а заедно с водообразуващите я Българска и Сръбска Морава възлиза общо на 37,444 km².

Дебит[редактиране | edit source]

Средният дебит на реката при устието ѝ на Дунав е 255 m3/s. Около 120 m3/s е приносът на Сръбска Морава, близо 100 m3/s е на Българска Морава, а 35 m3/s - на притоците на Велика Морава.

Притоци[редактиране | edit source]

Като цяло притоците на реката не са пълноводни, нито дълги. Единственият по-дълъг от 50 км приток (ляв) на Велика Морава е Ясеница. Десните ѝ притоци са Йовановска река, Църница, Раваница, Ресава и Ресавица, а леви - Каленичка река, Любомир, Белица, Осаница, Лепеница, Рача и Ясеница. През пролетта при пълноводие, дебита на притоците се увеличава и често реката излиза от коритото ѝ.

Ръкав[редактиране | edit source]

В долноморавско, 47 км преди устието на Велика Морава в Дунав, от нея излиза ляв ръкав, който се слива с река Раля и край Смедерево се влива в Дунав.

Земни форми[редактиране | edit source]

Велика Морава е типична меандърна река. От Сталач до Дунав разстоянието по права линия е 118 км, а дължината на реката по меандрите ѝ е 245 км, което я прави по този показател най-наситената меандърна река в Европа.

Речно корито[редактиране | edit source]

Коритото на реката е с ширина 80-200 м, а дълбочината му е до 10 м. Речното корито е непостоянно и Велика Морава често го изменя. На местата на предходното ѝ протичане се образуват езерца наричани моравища/е, откъдето произлиза и името на реката.

Стопанско значение[редактиране | edit source]

През 1966 година започва изграждането на хидромелиоративни съоръжения по протежение на реката с цел предотвратяване на честите наводнения. В резултат на изградените 18 на брой малки язовири и пресичането на 23 меандърни преминавания, до 1980 година дължината на реката е коригирана (намалена) с 60 км - от 245 на 185 км. Планът за коригиране на речното корито, предвижда дължината на реката да се скъси на 152 км и да стане изцяло плавателна, но икономическата криза в Югославия през 80-те години на 20 век, последвана от започналото разпадане на югославската федерация през 90-те години на века осуетяват тези намерения.

Днес само 3 км от устието на реката са плавателни, а с началото на хидромелиоративните мероприятия през 1966 се е предвиждало цялата ѝ дължина до Сталач да стане плавателна. Историческите сведения съобщават, че реката се е ползвала като плавателна от устието ѝ до Чуприя.

След Баграданската клисура - по горното течение на реката в горноморавската котловина преминава основната пътна инфраструктурна артерия на Сърбия - Автомагистрала А 1. До рухването на Югославия, сръбското държавно ръководство не се е отказвало от плановете си за изграждане на геостратегически коридор свързващ Белград със Солун - плавателен канал Дунав - Морава - Вардар - Бяло море.

Селища[редактиране | edit source]

По протежение течението на реката от юг на север са разположени редица градове в днешна Източна Сърбия - Парачин, Ягодина, Баточина, Лапово, Свилайнац, Велика Плана, Пожаревац и Смедерево.

История[редактиране | edit source]

Население[редактиране | edit source]

До началото на 19 век по долината на река Велика Морава населението е преимуществено българско. То е ново и придошло през 17 и 18 век от по-южните български земи - Косово, Българска Морава, Македония. Наричано от водачите на първото сръбско въстание в Белградския пашалък сърбиянци, то участва активно в борбите за освобождение от османска власт. Постепенно, понякога първоначално и брутално, то е подложено на асимилация и сърбизация. [4]

Античност[редактиране | edit source]

През античността долината на Велика Морава е населявана от тракийски племена - мизи, трибали и др. В територията на областта има келтско проникване след 300 г. пр.н.е. След римската колонизация, областта влиза в границите на римската провинция Горна Мизия. След 3 век областта е жертва на готски опостушения, а след разделянето на Римската провинция на две, долината на Велика Морава е включена в Източната Римска империя. [5]

Средновековие[редактиране | edit source]

След 6 век започва славянското проникване на юг от Дунава. Долината на Велика Морава е основна пътна артерия за проникване на южните славяни към Косово, Македония, Албания, Епир, Тесалия и Пелопонес [6]. В областта се заселва славянското племе от т.нар. българска група моравяни или моравци, а на десния ѝ бряг покрай Дунав се заселват други славянски племена от българската група - браничевци и кучани [7].

По време управлението на хан Крум, областта е административно-политически присъединена към Първата българска държава [8]. От 9 век насетне, населението по долината на река Велика Морава участва във формирането на българската народност [9]. По време на Втората българска държава в долноморавско се образуват две български исторически области - в ляво по течението на реката Белградска с център Белград, а в дясно Браничевска с главен град Браничево (днешен Костолац) [10].

Етническа граница[редактиране | edit source]

След обсадата завършила с превземането на Белград през 1521 от османците, старото българско население от областта /от 1522/ е изселено от Сюлейман Великолепни по Виа Милитарис в Източна Тракия. [11] Спомен от това преселване е село Белград в покрайнините на Цариград [12], където преди е нямало българско население.

Обичайно Морава се сочи от пътешествениците по време на османското робство за етническа граница между българи и сърби [13]. Примерно Джон Бърбъри през 1664-1666 в пътеписа си разказва

От Ягодина по хубав и здрав мост преминахме река Морава, която разделя Сърбия от България

Почти всички исторически сведения на пътешественици по Виа Милитарис в периода 16 - 18 век свидетелстват за това:

Произход на населението в Кралство Сърбия (и по Велика Морава)
  1. розово и светло червено - динарски тип и старо население   2. светло зелено - преселници от Косово, Метохия и Призренско   3. светло жълто - преселници от поречието на Българска Морава и Повардарието   4. синьо - томошко-браничевско население   5. тъмно червено - шопско или торлашко население   6. черни точки - сръбски преселници оттатък Сава и Дунав - от Войводина основно   7. сиво - власи - виж и власи в Сърбия

Гаврил Занетов в книгата си "Населението по долината на Велика Морава" (1918) извежда следните заключения:

  1. В края на 17 век долината на реката е опустяла, като староседелците се изселили в т.нар. Голямо сръбско преселение (в което участват християни, включително българи и албанци [14]) на север към Военната граница;
  2. След 1688 австрийците взели да нахълтват в Моравската долина, а от 1717 до 1738 владеят напълно Белградския пашалък /с малко по различни граници от този в началото на 19 век/, което им позволява да привличат нови заселници по долината на Велика Морава от южните български земи като Косово, Българска Морава и Македония.
  3. В началото на 18 век по долината на Велика Морава се заселват малко сърби от Новопазарско, Черна гора, Босна и Херцеговина, както и малко българи от Тимошко.
  4. Процесът на прииждане на ново население по долината на Велика Морава продължава и през 19 век, но като цяло населението запазва своя преимуществено български облик и бит, предвид и на произхода му. Незначителният сръбски етнически елемент се претопява сред останалото население, образувайки специфичния косовско-моравски говор, който отива на около 20 км западно от Велика Морава. На запад от реката българския език е по-чисто запазен. [15]

В капиталния си труд "Западни български земи и Сърбия", Гаврил Занетов описва подробно българското равностойно участие в първото въстание в Белградския пашалък, както и последвалата го асимилация и сърбизация на населението в т.нар. Подунавие - западно /в средновековната Белградска област/ и източноБраничевска област/ от Велика Морава.

Левият бряг на Велика Морава[редактиране | edit source]

В историографията се е наложило становището, че Морава е етническа граница между българи и сърби [16]. В късното средновековие почти всички пътешественици преминаващи през българското землище по Виа Милитарис сочат Морава за западен предел на българската народност. С няколко изключения, тези пътешественици не са етнографи, а и целта на пътуванията им не е извършването на етнографски изследвания [17]. Обикновено те отразяват в своите записки непосредствените си впечатления от видяното и чутото, без да го подлагат на критичен анализ. Пример в това отношение е Мелхиор Безолт, който пише:

при Ягодина минахме водите на Морава, която на това място разделя Сърбия от България

[18]

Граница между Сърбия и България[редактиране | edit source]

Мелхиор Безолт през 1584 година, отбелязва река Велика Морава като деляща две земи - Сърбия и България. В уточнението си към изложеното, той пише и следното:

както това се приема изобщо

[19] Внимателните и детайлни етнографски проучвания от по-късни периоди, забелязват българското население и по левия (западен) бряг на реката. [20][21][22][23][24]

Българи оттам Морава[редактиране | edit source]

Задълбоченото вникване в етническата картина по долината на Велика Морава на база и други данни, включително специализирани изследвания като тези на Гаврил Занетов, разкриват друго - българската народност се разпростира на около 20-40 км западно от реката, покривайки плодорните равнини земи по долината ѝ [25]. Това обстоятелство се установява по говора, някои исторически сведения и документи. Пътешественика Браун (англ. Brown) на устието на Лепеница в тогавашното село Баточина, сега община Лапово, през 1669 година констатира промяна в женската народна носия:

Тук жените носят един вид високи шапки "конги", и на нея, както и на челото - всякакви пари. Една българка тук ми благодари за една голяма монета, която присъедини към накита на главата си

Авторът прилага и изображението на жената и отдолу забелязва: жена от България. [26]

Изложението на Върховният комитет за състоянието на Западните покрайнини (1930-1931), предназначено за Обществото на народите, сочи:

Тия зони (Западните покрайнини), както това се знае от учените географи и историци, не са днес крайните западни български земи, населени с чисто (изключително) българско население. И днес продължават да са такива Моравско и Тимошко, а някогаш във време зараждането на сръбската държава (близо 300 години преди това е създадена Българската държава на Балканския полуостров) - земите с българско население се простираха на запад от днешната сръбска столица, Белград. Самото име на тоя град говори за българския му произход и характер. Едвам в края на средните векове се простира сръбското влияние на изток от Морава, като все пак учените и пътешествениците от времето на 17 и 18 векове продължават да констатират смесицата от българи и сърби в земите по левия (западен) бряг на Морава

[27]

Говор[редактиране | edit source]

По време на научната си обиколка в Моравската област, Анастас Иширков отбелязва следното:

Доводи исторически и географски за владение над Българоморавско могат да представят приблизително еднакви и Сърбия, и България, но нашата сила в доводи може да ни даде най-вече диалектологията

[28] Населението по долината на Велика Морава комуникира на косовско-моравски говор, наричан още и косово-ресавски диалект. Това обстоятелство е установено от трима български учени езиковеди (Беньо Цонев, Стефан Младенов, Стоян Романски) по време на Научната експедиция в Македония и Поморавието [29]. Всички сръбски учени също сочат специфичния косово-ресавски говор на това население, причислявайки го към т.нар. старощокавски сръбски диалекти (Разпространение на косово-ресавския диалект според сръбската диалектология). Беньо Цонев и Стефан Младенов [30][31][32] в капиталния труд "История на българския език", категорично определят косовско-моравския говор за краен западен диалект на българския език [33][34][35][36]. Кръстьо Мисирков определя българо-сръбската езикова граница така:

С български славяни, след заселването на Балканския полуостров със славяни, беше заселен не само десния, но и левия бряг на река Морава, т.е. целия ѝ басейн на запад до водоразделите на Морава и Колубара и на Сръбска Морава и Ибър

[37]

Езикови данни за този факт съдържа дори името на днешната столица на Шумадия - Крагуевац, което произлиза от прабългарското название на вид ястреб, ползван за лов в тези слабонаселени места по времето на Първата българска държава [38]. Името на големия автомобилен завод "Застава" в Крагуевац, също е показателно в тази историко-етнологическа насока.

След Деветосептемврийския преврат, на българската научна общност по диалектология и е наложено по марксически идеологически съображения названието преходни говори за българските говорни диалекти в Сърбия. За видните български диалектолози от този период, тези български говори стават преходни говори [39] по външнополитически идеологически съобръжения спрямо Югославия [40].

Марксическа историография[редактиране | edit source]

След Деветосептемврийския преврат в България и налагането на народната власт в ФНРЮ, се взема държавен курс и от двете страни по поръка от Коминтерна към създаване на македонска нация и съграждане на южнославянска федерация. На практика въпроса с българския характер на населението по долината на Велика Морава е забравен и е тема табу в двустранните отношения в контекста на братския интернационализъм между пролетариата на южнославянските народи. Едва след разрива между СССР и Югославия през 1948 година настъпва охлаждане в отношенията между България и Югославия, но това не довежда до каквато и да е промяна в българската държавна политика в насока защита на българското население в Югославия, т.к. междудържавните отношения се разглеждат през призмата на междупартийните такива и то в контекста на идеологическите постулати на марксизма в българската марксическа историография. За последната, българи по долината на река Велика Морава никога не са съществували, а информация за книги на тази тема няма за граждани дори в картотеката на Народната библиотека [41]

Значение[редактиране | edit source]

Значението на реката и долината по Велика Морава е многостранно. Освен стопанско, реката и долината имат историко-географско, геополитическо и геостратегическо измерение за Балканите [42].

Историко-географско[редактиране | edit source]

В исторически план долината на Велика Морава през средновековието до началото на 19 век е владение преимуществено на България или Византийската и Османската империя. Сърбия в началото на 19 век постепенно успява да овладее долината на Велика Морава. Това ѝ позволява:

  1. да установи контрол над Тимошко и да го присъедини през 1833 година;
  2. да анексира Поморавието окончателно през 1878 година, последвано от Сръбско-българската война;
  3. в началото на 20 век (1912-1913) да завладее днешно Косово и Вардарска Македония /проникването освен през Поморавието, е и по Поибрието/; [43]

Геополитическо[редактиране | edit source]

Владението и контрола през средновековието от страна на България, Византия и Османската империя на долината на Велика Морава позволява свободен достъп за политическо, културно, търговско и военно взаимодействие на трите държави с Централна Европа [44][45].

По силата на Кючук Кайнарджашкия мирен договор на Руската империя и се удава да стане гарант и застъпник за правата на православните християни на Балканите. Руските външнополитически амбиции нарастват неимоверно, и геополитическа цел № 1 на руската външна политика в този период се превръща установяването на контрол над проливите (Босфор и Дарданели), който да бъде последван от евентуален руски имперски териториален излаз на т.нар. топли морета.

Последвалата руско-турско война установява руско-турската граница на Днепър, с което Руската империя опира о българското землище. С оглед постигане на основната си външнополитическа цел, руската дипломация пристъпва към активизиране на усилията си за привличане на своя страна на едноверните православни славяни на Балканите. Тактиката е граничните райони да се побунват.

Първото въстание в Белградския пашалък е в резултат и на активизиралата се руска външна политика в тази насока. Въстанието е улеснено и подкрепено от руски военни части във Влашко. Инвазията на Наполеон в Русия води до поражение за въстаниците, но последвалото развитие на руско-турските отношения след Виенския конгрес (Акерманска конвенция, Одрински мирен договор) в крайна сметка води до предоставяне на автономен статут на Белградския пашалък през 1830 година. Автономията е за цялата територия на пашалъка, и не отчита етническите различия на населението в западната и източната му половина, и в частност на това по долината на Велика Морава. [46]

През декември 1838 Княжество Сърбия се сдобива с конституция, а от 1844 и с национална външнополитическа доктрина - Начертание. Основната сръбска външнополитическа експанзия е насочена към българските земи в Османската империя. Това направление се споделя от Австрийската империя и Русия, като всяка от великите сили преследва свои си външнополитически цели. Първата желае да ползва Сърбия като таран, за да придобие Солун и излаз на Бяло море, след което да включи сърбите от княжеството в пределите си, обединявайки ги с другите си южнославянски поданици. Русия иска да ползва Сърбия двуяко - за възпиране на австрийската експанзия на Балканите, а същевременно и като съюзник в борбата си за проливите срещу Османската империя [47].

В крайна сметка след серия войни (Сръбско-турска война, Руско-турска освободителна война, Балкански войни), Сърбия благодарение най-вече на транспортно-комуникационния си коридор и контрол над долината на Велика Морава, успява да утрои територията си. Сараевския атентат слага началото на Първата световна война и за двата военно-политически блока (Централни сили и Антанта) въпроса с осъществяването или не, на сухопътен коридор по Виа Милитарис се превръща в жизненоважен и решаващ за крайния изход на войната. Коридорът преминава по долината на Велика Морава. [48]

Централните сили се оказват в по-изгодно положение спрямо България за привличането ѝ за съюзник на своя страна. България има своите етнически и исторически права над района на Поморавието. [49] Тайната българо-германска спогодба урежда съвместния контрол над долината на Велика Морава, като австроунгарско-българската граница минава по реката [50]. Пред българското правителство и премиер Васил Радославов остава да седи задачата по окончателното и трайно уреждане на българския национален въпрос, и в частност този за съдбата на българското население и територия по долината на река Велика Морава. Решението на този въпрос позволява осъществяването на пряк коридор и връзка на България чрез Унгария със страните от Централна и Западна Европа, така както е през средновековието. [51]

Геостратегическо[редактиране | edit source]

Геостратегическото владение и контрол над долината на Велика Морава позволяват на Сърбия освен да утрои територията си в рамките на по-малко от столетие, но и да оглави новата държава наречена Кралство на сърби, хървати и словенци след Първата световна война. След преименуването на кралството на Югославия е въведено ново административно-териториално деление, по силата на което се образуват две административни единици - Моравска и Дунавска бановина, обхващащи територията по долината на Велика Морава. Югославската външна политика като продължение на сръбската такава е откровено и изявено антибългарска и цели възпрепятстване и осуетяване на каквито и да е български претенции към западните български земи (включително и Западните покрайнини) и Вардарска Македония. Своеобразен връх на тази политика е Балканската Антанта. Това довежда до Марсилския атентат. [52]

След Втората световна война, парижките договорености потвърждават статуквото от Първата. Югославия се управлява от комунисти, които продължават по същество предходната сърбошовинистична политика на потискане правото на национално самоопределение на народите в Югославия. Подобно на румънската политика по изграждане на канала Дунав - Черно море и Социалистическа република Сърбия в рамките на Югославската федерация пристъпва към изграждане на подобно съоръжение: канал Дунав - Бяло море (Канала Морава-Вардар) през Македония, целящ задълбочаването на геостратегическата изолация на България. В крайна сметка начинанието е забавено по икономически причини, а след започналия процес на разпадане на бивша Югославия през 90-те години на 20 век и окончателно провалено.

След Косовската криза, последвана от обявяване независимостта на Косово с признаването му от повечето държави в ЕС, присъединяването на Сърбия към съюза остава все така проблематично. Това обстоятелство изостря пречките пред международната търговия и придвижване през Сърбия между страните в ЕС и тези от Ориента и Централна и Западна Европа, осъществявано най-вече по главния международен път преминаващ през долината на Велика Морава. Като алтернатива, България разглежда изграждането на моста Видин - Калафат с пътя през Румъния, както и реализацията на Паневропейски транспортен коридор 8. [53]

Галерия[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Ковачева, Люба. България и нейните съседи. географска христоматия, 1921.
  2. Ковачева, Люба. България и нейните съседи, стр. 271-273 - Морава. географска христоматия, 1921.
  3. Русков, Владимир. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад. ТАНГРА ТанНакРа, ISBN 978-954-378-013-6, 2007.
  4. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  5. Ценов, Ганчо. Русия и завоевателните стремежи на сърбите. Искра, 1915, 2004.
  6. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  7. Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  8. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  9. Ангелов, Димитър. Образуване на българската народност.
  10. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  11. Занетов, Гаврил. Българи на Морава. 1914.
  12. Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  13. Грозданова, Елена. История на българите, том II, дял първи - предели, население, бит и стопанство. Труд.
  14. Малкълм, Ноел. Кратка история на Косово. ЛИК, ISBN 954-607-407-1, 2001, второ издание след 1998.
  15. Занетов, Гаврил. Населението по долината на Велика Морава. Държавна печатница, 1918.
  16. Грозданова, Елена. История на българите, том II, дял първи - предели, население, бит и стопанство. Труд.
  17. Райчевски, Стоян. Нишавските българи. Балкани, ISBN 954-8353-79-2, 2004.
  18. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  19. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  20. Занетов, Гаврил. Българското население в средните векове. Спиро Гулабчевъ, 1902.
  21. Занетов, Гаврил. Българи на Морава. 1914.
  22. Занетов, Гаврил. Западните предели на българската народност. Г. М. Чамоневъ, 1916.
  23. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  24. Занетов, Гаврил. Населението по долината на Велика Морава. Държавна печатница, 1918.
  25. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  26. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  27. Главно управление на архивите. Българите от западните покрайнини. Университетско издадетелство "Св. Кл. Охридски", ISBN 954-9800-45-8, 2005, документ № 220.
  28. Петров, Петър. Научна експедиция в Македония и Поморавието (1916). ВИК "Св. Георги Победоносец" и УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 954-509-105-3 и ISBN 954-07-0255-0, 1993.
  29. Петров, Петър. Научна експедиция в Македония и Поморавието (1916). ВИК "Св. Георги Победоносец" и УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 954-509-105-3 и ISBN 954-07-0255-0, 1993.
  30. Младенов, Стефан. За пограничните говори в Източна Сърбия (1904)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  31. Младенов, Стефан. Сръбски или български се говори между Искър и Морава (1908)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  32. Младенов, Стефан. К вопросу о границе между болгарским и сербским языком. Руский филологический вестник. (1914)/Избрани произведения. Наука и изкуство, София, ISBN 954-02-0026-1, 1992.
  33. Цонев, Беньо. Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 - 1917 година. Държавна печатница, София, 1917/1918.
  34. Цонев, Беньо. Произход, име и език на моравците. Държавна печатница, София, 84 стр., 1918.
  35. Институт, за български език. Единството на българския език в миналото и днес. БАН, 1978.
  36. История на българския език. Том І-III, 1919-1937.
  37. Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г.. Българска сбирка, 1910, 1911.
  38. Спанчев, Емил. Корени. в-к "Македония", 28 април 1999 г., брой 17.
  39. Стойков, Стойко. Българска диалектология. 1949, 1962 и 1968.
  40. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  41. Русков, Владимир. Цариброд, Западните покрайнини и по на запад (предговор от Пламен Павлов със заглавие "Книга, която лекува помрачаването на историческата памет). ТАНГРА ТанНакРа, ISBN 978-954-378-013-6, 2007.
  42. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  43. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  44. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
  45. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  46. Попов, Нил. Россія и Сербія. І и II..
  47. Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Парадигма, ISBN 954-326-033-8, ISBN 978-954-326-033-1, 2006.
  48. Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  49. Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  50. Кесяков, Богдан. Принос към ... дипломатическата история на България, т. І (1878-1925), стр. 73. 1926, София.
  51. Радославов, Васил. България и световната криза (шеста глава). БАН, 1993.
  52. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.
  53. Карастоянов, Стефан. Политическа география, Геополитика, Геостратегия. УИ "Св. Кл. Охридски", ISBN 978-954-07-2756-1, трето основно преработено издание, 2008.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Литература[редактиране | edit source]