Парижки мирен договор (1947)
Парижките мирни договори, подписани на 10 февруари 1947 г. в Париж между държавите от Антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия уреждат статута на петте държави след края на Втората световна война и им дават възможност да се включат в Организацията на обединените нации.
Съдържание |
[редактиране] Договор с България
От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов - подпредседатели на Министерския съвет.
По настояване на западните велики сили в договора е поставен текст с невярно съдържание, а именно, че България е взела участие във войната против хитлеристка Германия едва след подписването на примирието от 28 октомври 1944 г., въпреки че тя се включва в нея още на 8 септември същата година.
Най-важният фактор, допринесъл за това обстоятелство, е реалното участие на страната ни в окончателния разгром на хитлеристка Германия.
Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 г.
[редактиране] Териториални клаузи
Според договора:
- границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от хитлеристката ос;
- искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница.
[редактиране] Финансови клаузи
Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. България се задължава да изплати 70 милиона долара репарации, от които 45 милиона долара на Гърция и 25 милиона долара на Югославия. Изплащането трябва да стане в стоки по цени от 1938 година, завишени само с 10-15%, което увеличава реалната стойност на задължението до 119 милиона долара. Дори тази сума е многократно по-ниска от репарациите, определени с Ньойския договор, но е почти два пъти по-голяма от реално изплатените по него суми. В допълнение към това, репарациите трябва да бъдат изплатени само за 8 години, което прави годишните вноски над 8 пъти по-високи от плащаните по Ньойския договор. Стойността им се равнява на половината от целия годишен износ на страната през 1945-1946 година.[1]
Освен наложените репарации, България се отказва от всички свои вземания от Германия за времето след 1 септември 1939 година, включително от периода преди влизането на България във войната. Стойността им е около 100 милиона долара, главно неизплатени стоки, изнесени в Германия въз основа на клиринговите взаимоотношения между двете страни. На България не е разрешено да компенсира тези вземания с германските активи на българска територия, които са придобити от Съветския съюз, както и самите вземания от Германия.[1]
[редактиране] Политически последствия
Подписването на мирния договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху комунистическия режим в България. Още през лятото на 1947 г. депутатите от опозицията са арестувани, а седмица след влизането на договора в сила е екзекутиран лидерът на опозицията Никола Петков. С изключение на Земеделския съюз, партиите от Отечествения фронт също са закрити, през декември е приета Димитровската конституция. С това се поставя край на фасадната многопартийност от първите години след Деветосептемврийския преврат и окончателно се утвърждава тоталитарният режим.
[редактиране] Договор с Италия
[редактиране] Договор с Румъния
Договорът потвърждава предвидената в Пакта Молотов-Рибентроп анексия на Бесарабия и Северна Буковина от Съветския съюз, както и установеното с Крайовската спогодба връщане на Южна Добруджа на България. За сметка на това, Румъния получава Северна Трансилвания от Унгария. Освен това трябва да плати на Съветския съюз 300 000 000 долара репарации.
[редактиране] Договор с Унгария
Отменя всичките ревизии направени между 1938-1941 гг. и допълнително присъжда три общини на Чехословакия: Оросвар, Хорватуйфалу и Дуначун (днес и трите са райони на гр. Братислава).
[редактиране] Договор с Финландия
[редактиране] Източници
- ↑ а б Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 304-308.