Парижки мирен договор (1947)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Парижките мирни договори, подписани на 10 февруари 1947 г. в Париж между държавите от антихитлеристката коалиция и България, Италия, Румъния, Унгария и Финландия, уреждат статута на петте държави след края на Втората световна война и им дават възможност да се включат в Организацията на обединените нации.

Договор с България[редактиране | редактиране на кода]

От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов — подпредседатели на Министерския съвет.

За начална дата на участието на България във войната против хитлеристка Германия се счита 28 октомври 1944 г., датата на подписване на примирието между България и държавите от антихитлеристката коалиция. Преди тази дата страната е в състояние на война с Великобритания, САЩ и СССР, както и с Германия и Унгария. С примирието е уредено и изтеглянето на българските войски от окупираните територии на съседни държави. Последвалото участие на българската армия в окончателния разгром на хитлеристка Германия е съществен фактор за сравнително благоприятния характер на подписания договор.

Договорът влиза в сила на 15 септември 1947 г.

Териториални клаузи[редактиране | редактиране на кода]

Според договора:

  • границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от Оста;
  • искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница.

Военни клаузи[редактиране | редактиране на кода]

Българската войска е сведена до 65 хил. души, задължителната военна служба за населението е запазена. България няма право да строи укрепления по границата си с Гърция. Разпоредбите за числеността на армията са премахнати през 1955 г. с влизането на България във Варшавския договор.

Финансови клаузи[редактиране | редактиране на кода]

Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. България се задължава да изплати 70 милиона долара репарации, от които 45 милиона долара на Гърция и 25 милиона долара на Югославия. Изплащането трябва да стане в стоки по цени от 1938 г., завишени само с 10-15%, което увеличава реалната стойност на задължението до 119 милиона долара. Тази сума е многократно по-ниска от репарациите, определени с Ньойския договор, но е почти два пъти по-голяма от реално изплатените по него суми. В допълнение към това репарациите трябва да бъдат изплатени само за 8 години, което прави годишните вноски над 8 пъти по-високи от плащаните по Ньойския договор. Стойността им се равнява на половината от целия годишен износ на страната през 1945-1946 г.[1] По-късно Югославия опрощава репарациите на България.

Освен наложените репарации България се отказва от всички свои вземания от Германия за времето след 1 септември 1939 г. Стойността им е около 100 милиона долара, главно неизплатени стоки, изнесени в Германия въз основа на клиринговите взаимоотношения между двете страни. На България не е разрешено да компенсира тези вземания с германските активи на българска територия, които съгласно решение на Съюзната контролна комисия в Германия се дължат на Съветския съюз, както и самите вземания от Германия.[1]

Политически последствия[редактиране | редактиране на кода]

Подписването на мирния договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху отечественофронтовското правителство в България. Комунистическата партия се възползва от това и още през лятото на 1947 г. депутатите от опозицията са арестувани, а седмица след влизането на договора в сила е екзекутиран лидерът на опозицията Никола Петков. С изключение на Земеделския съюз, партиите от Отечествения фронт са закрити. На 4 декември е приета т. нар. Димитровска конституция, която е по образец на съветската от 1936 г.[2] С това се поставя край на фасадната многопартийност от първите години след Деветосептемврийския преврат (1944 г.) и окончателно се утвърждава тоталитарният режим.

Договор с Италия[редактиране | редактиране на кода]

Политически клаузи[редактиране | редактиране на кода]

Според договора Италия е съвоюваща страна, тъй като от септември 1943 г. нейните правителствени войски и войските на Съпротивата вземат активно участие в разгрома на нацистка Германия.

Финансови клаузи[редактиране | редактиране на кода]

Италия трябва да плати репарации на СССР в размер на 100 милиона долара (искането на СССР е за 600 млн., но САЩ и Великобритания убеждават съветското правителство да намали сумата на 100 млн.), на Югославия — 125 млн., на Гърция — 105 млн., на Етиопия — 25 млн. и на Албания — 5 млн.

Военни клаузи[редактиране | редактиране на кода]

Италианската армия е сведена до 185 хил. души, като от тях 60 хил. са карабинери, и 150 военни и транспортни самолети. Италианският флот е реквизиран от съюзниците, като на конференцията САЩ и Великобритания връщат в знак на добра воля корабите на Италия които са взели преди три години. В действителност тази стъпка е изцяло продиктувана от започналата Студена война. Италия няма право да строи укрепления по границите си с Франция, Югославия, по Адриатическото крайбрежие и на островите Сицилия и Сардиния.

Териториални клаузи[редактиране | редактиране на кода]

По предходния спор за Далмация Италия предава територията с градовете Брига и Тенда, както и много други по западната си граница, на Франция. Истрия с град Фиуме на изток е предаден на Югославия и включен в съюзната република Хърватско, докато Югославия окупира през 1945 г. Триест и го разглежда като своя територия. До 1954 г. Триест е международна зона, обаче през същата година Югославия подписва с Италия договор, с който връща града на Италия, а по голямата част от областите източно от него минават към Югославия. Независимостта на Албания е препотвърдена. Италианските колонии Еритрея, Сомалия и Либия преминават под мандата на ООН. По-късно Еритрея е присъединена към Етиопия, а Сомалия се управлява от ООН от Италия до 1961 г., когато е провъзгласена независимостта ѝ. Либия е подмандатна на ООН до независимостта си през 1951 г.

Договор с Румъния[редактиране | редактиране на кода]

Договорът потвърждава предвидената в пакта Молотов-Рибентроп анексия на Бесарабия и Северна Буковина от Съветския съюз, както и установеното с Крайовската спогодба връщане на Южна Добруджа на България. За сметка на това Румъния получава Северна Трансилвания от Унгария. Репарациите ѝ към Съветския съюз възлизат на 300 млн. долара.

Договор с Унгария[редактиране | редактиране на кода]

Отменя всички ревизии, направени между 1938 и 1941 г., и допълнително присъжда три общини на Чехословакия: Оросвар, Хорватуйфалу и Дуначун (днес и трите са райони на гр. Братислава).

Унгария се задължава да изплати общо 300 млн. долара репарации.

Договор с Финландия[редактиране | редактиране на кода]

Финландия, като съюзник на Германия между 1941 и 1944 г., губи придобитите по време на войната територии и се задължава да изплати общо 300 млн. долара репарации.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.I. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-7-8. с. 304-308.
  2. Знеполски, Ив., авторски колектив. История на Народна република България. Режимът и обществото. София 2009 г., с. 115.
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за: