Сюлейман I
Вижте пояснителната страница за други значения на Сюлейман I.
|
||||||||
Сюлейман I (на турски: Süleyman, на османски турски: سليمان), известен още като Сюлейман Великолепни или Сюлейман Законодател (на турски Кануни) е 10-ият султан на Османската империя от 1520 до 1566 г. Наследява Селим I на трона. Роден на 6 ноември 1494 г. в Трабзон.
По време на управлението на Сюлейман Османската империя достига своя зенит и става световна сила. Въпреки че империята продължава да разширява своите владения след смъртта му, периодът е последван от дълги години на упадък. Когато Сюлейман Великолепни умира най-важните мюсюлмански градове (Мека, Медина, Йерусалим, Дамаск и Багдад), много балкански области до днешна Австрия, както и голяма част от Северна Африка, са завладени от Османската империя.
Съдържание |
[редактиране] Биография
[редактиране] Ранни години
Сюлейман е роден в град Трапезунд, на югоизточния бряг на Черно море, вероятно на 6 ноември 1494 година.[1] Той е син на султан Селим I и Айше Хафса, която се ползва с голямо влияние в началото на неговото управление, до смъртта си през 1534 година.
На седемгодишна възраст Сюлейман е изпратен да учи природни науки, история, литература, теология и военно дело в училищата на главния константинополски дворец Топкапъ сарай. Като младеж се сприятелява с Ибрахим, султански роб от албански произход, който ще стане неговият първи велик везир и един от най-доверените му съветници.[2] Седемнадесетгодишен, Сюлейман е назначен за управител на Кафа, за кратко на Одрин, а след това на Сарухан.[3]
След смъртта на баща си през 1520 година Сюлейман се връща в Константинопол и заема трона, като десети османски султан. Няколко седмици след идването му на власт венецианският пратеник Бартоломео Контарини описва новия владетел така: „Той е на възраст двадесет и пет години, висок, но жилав, и с деликатен цвят на кожата. Вратът му е малко дълъг, лицето му е тясно, а носът му е орлов. Има сянка от мустак и малка брада. Все пак има приятна външност, макар че кожата му бледнее. Казват, че е мъдър господар, привързан към учението и всички се надяват на добро при неговото управление. Чалмата му също е извънредно голяма.“[4]
Според някои историци в младостта си Сюлейман се възхищава от Александър Македонски и идеята му да създаде империя, обхващаща Изтока и Запада, която по-късно мотивира военните му кампании в Азия и Европа.[5][6]
[редактиране] Първи войни в Европа
Малко след възкачването си на престола Сюлейман започва редица завоевателни походи, след като първо потушава бунта на управителя на Дамаск през 1521 година. На 29 август същата година той превзема Белград, стратегически важна крепост на южния бряг на река Дунав, контролирана дотогава от Унгария.[7] Падането на Белград предизвиква широк отзвук в Европа, а посланикът на Свещената Римска империя в Константинопол по-късно пише: „Превземането на Белград беше началото на драматичните събития, които погълнаха Унгария. То доведе до смъртта на крал Лайош, до превземането на Буда, до завладяването на Трансилвания, до съсипването на едно процъфтяващо кралство и до страх сред съседните държави, че и те ще бъдат сполетени от същата съдба.“[8]
След успеха в Белград Сюлейман не започва настъпление в Централна Европа, а насочва вниманието си към Средиземноморието. През лятото на 1522 година обсажда остров Родос, основната база на ордена на хоспиталиерите, които извършват пиратски набези по крайбрежието на Мала Азия и Леванта. За тази цел там е прехвърлен голям османски флот от около 400 кораба, Сюлейман лично оглавява стохилядна армия, която се разполага на брега на Мала Азия срещу Родос.[9] На 24 декември 1522 година островът се предава, но хоспиталиерите се споразумяват със султана, който ги оставя да се изтеглят, като по-късно създава нова база на остров Малта.
През следващите години отношенията с Унгария продължават да се изострят и Сюлейман подновява военните действия в Централна Европа. На 29 август 1526 година той разгромява в битката при Мохач крал Лайош II, който е убит в боя. С това той сломява съпротивата на унгарците и превръща Османската империя в доминираща сила в региона.[10]
След смъртта на Лайош II Хабсбургите предявяват претенции към короната на Унгария. Австрийският ерцхерцог Фердинанд, с подкрепата на брат си, император Карл V, завзема част от страната с град Буда, измествайки поддържания от османците нов крал Янош Заполяй. В отговор през 1529 година Сюлейман започва нов поход в Унгария, връща си Буда и през есента обсажда Виена. Този поход се превръща в кулминация на османския военен натиск към Запада. С подсиления шестнадесетхиляден гарнизон[11] защитниците на Виена нанасят първото поражение на Сюлейман, което поставя началото на османско-хабсбургския конфликт, продължил до края на двете империи през 20 век.[12] Нов османски поход към Виена се проваля през 1532 година преди да достигне до града. И при двете кампании османците са засегнати от лошото време и затрудненото снабдяване на отдалечената от базите си армия.[13] През 1533 година Сюлейман сключва договор с Фердинанд, с който Унгария е поделена между Хабсбургите и Ян Заполски.
[редактиране] Война с Иран и надмощие в Средиземно море
След като стабилизира позициите си в Югоизточна Европа, Сюлейман насочва вниманието си на изток, където шиитската династия на Сефевидите в Иран е трайна заплаха за османското надмощие в Близкия Изток. След като шах Тахмасп I убива лоялния към османците управител на Багдад и поставя на негово място свой привърженик, а управителят на Битлис преминава на страната на Сефевидите, напрежението между двете страни преминава в открит конфликт.[14]
През 1533 година Сюлейман изпраща на изток армия, начело с великия везир Паргалъ Ибрахим паша, която си връща Битлис и завзема Тебриз без да срещне съпротива. През следващата година самият Сюлейман се присъединява към армията, която продължава настъплението си, но шах Тахмасп отстъпва без да приема решаващо сражение.[15] През 1535 година управителят на Багдад капитулира пред османците и султанът влиза триумфално в града, затвърждавайки водещата си позиция в Ислямския свят като наследник на Абасидите.[16]
През 1532 година флотът на Хабсбургите завзема крепостта Корони в Пелопонес, което е възприето от Сюлейман като заплаха за османската хегемония в източното Средиземноморие. Осъзнавайки нуждата от засилване на османския военноморски флот, той назначава за негов главнокомандващ Хайредин Барбароса, който се заема с преустройството на флота, така че той да стане по-силен от всички останали средиземноморски флоти взети заедно.[17] През 1535 година император Карл V удържа голяма победа срещу османците при Тунис, която, заедно със започналата война с Венецианската република, кара Сюлейман да приеме предложенията на крал Франсоа I за създаване на Френско-османски съюз, насочен срещу Хабсбургите.[14]
През 1538 година Барбароса нанася поражение на испанския флот в битката при Превеза, което осигурява османското надмощие в източното Средиземноморие за няколко десетилетия на пред, до битката при Лепанто през 1571 година. Към империята са присъединени обширни територии в Северна Африка - т.нар. Варварски бряг, включващ Триполитания, Тунис и Алжир.[18] Те се превръщат в база за нападенията на берберските пирати, нанасящи значителни поражения на хабсбургските владения в западното Средиземноморие.
От края на 30-те години Сюлейман прави няколко опита да ограничи засилващото се влияние на Португалия в Индийския океан, за да подсигури търговските пътища към Индия. През 1538 година е превзет град Аден в Йемен, който се превръща в база за нападения срещу португалските владения в Индия.[19] Изпратеният на изток флот неуспешно обсажда Диу през септември 1538 година, след което се връща в Аден, укрепявайки града със 100 оръдия.[19][20] През следващите години османците навлизат и във вътрешността на Йемен, завземайки Сана,[19] но жителите на Аден се разбунтуват и предават града на португалците.
[редактиране] Конфликти с Хабсбургите и край на войната с Иран
През 1541 година, възползвайки се от смъртта на Янош Заполяй и невръстната възраст на неговия син Янош II Жигмонд, Хабсбургите подновяват претенциите на ерцхерцога Фердинанд за управление в цяла Унгария и правят опит да обсадят Буда. Османците ги отблъскват и завземат някои техни крепости.[21] В резултат на това Фердинанд и император Карл V са принудени да подпишат унизителен мирен договор, с който Фердинанд се отказва от претенциите си за унгарската корона и се задължава да плаща данък за унгарските земи, които на практика контролира. В договора Карл V е наречен не „император“, а „крал на Испания“, с което се подчертава претенцията на Сюлейман да бъде наследник на Римската империя.[22]
През 1542 година французите търсят османска помощ срещу Хабсбургите и Сюлейман изпраща на запад османски флот от 100 галери,[23] воден от Хайредин Барбароса. Той опустошава крайбрежието на Сицилия и Неаполското кралство, след което превръща в своя база френското пристанище Тулон. Година по-късно Барбароса обсажда и превзема Ница. През 1544 година Франсоа I и Карл V сключват мир и френско-османският съюз е временно прекратен.
През 1548-1549 година Сюлейман организира втори голям поход срещу Сефевидите, опитвайки се да завърши войната с тях с победа. Както и при предходния сблъсък, шах Тахмасп избягва решаваща битка с османските войски, а отстъпва, прилагайки тактиката на изгорената земя, като османците са принудени да прекарат тежка зима в Армения.[15] Сюлейман се отказва от похода, който му донася временни придобивки в Тебриз и Урмия и по-трайно присъединяване на областта на Ван и на няколко крепости в Грузия.
През 1548 година османският адмирал Пири Реис отново превзема Аден, с което възстановява османската хегемония в Червено море и активизира търговските връзки с Моголската империя.[24] Пири Реис продължава успешните военни действия в Индийския океан и през 1552 година успява да превземе Маскат на източния бряг на Арабския полуостров, но през 1554 година португалците спират по-нататъшните му завоевания.
През 1553 година Сюлейман започва своя трети и последен поход срещу Иран, повод за който става завземането на Ерзурум от сина на шаха. Османците скоро си връщат този град, пресичат Ефрат и навлизат в иранска територия. Армията на шаха следва обичайната си тактика и избягва решаващ сблъсък, което за пореден път довежда до патова ситуация. През 1554 година двете страни сключват споразумение, което слага край на продължилата повече от две десетилетия война. Османците връщат Тебриз, но запазват Багдад, долната част на Месопотамия с устията на Ефрат и Тигър, както и част от крайбрежието на Персийския залив.[25]
[редактиране] Последни години
През 1562 г. завладява Трансилвания.
През 1564 година при Сюлейман пристига пратеничество от Ачех, мюсюлманска държава на остров Суматра, която моли за помощта му срещу португалците. В резултат на това е организирана османска експедиция до Ачех, която оказва значителна помощ на ачехците.[26]
През 1565 година Сюлейман прави опит да завземе Малта, владение на хоспиталиери, които използват стратегическото положение на острова за да възпрепятстват движението на османски кораби в Средиземно море. Обсадата на Малта продължава от май до септември, когато османците са отблъснати от пристигналите испански подкрепления, давайки около 30 хиляди жертви.
Сюлейман умира на 5 септември 1566 г. — нощта преди победната битка при Сигетвар в Унгария. Погребан е в тюрбе край Сюлейман джамия, заедно със съпругата си Хурем султан.
[редактиране] Борби между наследниците
Сюлейман нарушава установената практика, когато издига двама роби на високо положение. Единият, Ибрахим Паша, е велик везир 13 години. Другият, пленена украинка, дъщеря на руски православен свещеник — Александра Лисовска, или Анастася Лисовска известна още като Роксолана и Хурем — става негова любима жена за изненада на империята и международната общност. От нея има една дъщеря (Михримах) и няколко сина — Мехмет,Селим, Баязид, Абдулаким (умира малко след раждането си) и Джихангир (с физически увреждания)
Поради конфликти за властта, очевидно подкладени от Анастася Лисовска, Сюлейман убива Ибрахим Паша (поддръжник на Мустафа, първородния син на Сюлейман, роден от прогонената му в изгнание кадъна Mahidevran(Гюлбaхар*Пролетна роза*) и го заменя с нейния зет Рустем паша. По-късно, очевидно вярвайки, че популярността му сред армията застрашавала положението му, убива и Мустафа, като по този начин дава път на един от синовете на Хурем.
В очакване на смъртта на Сюлейман, която по ръководещия обичай на братоубийството би довела до смъртта на Селим или Баязид, братята провели редица битки за наследството, които накарали Сюлейман да нареди Баязид да бъде убит на 25 септември 1561 г. Това се случва след като Баязид, избягал в Иран и е върнат на империята от щах Тамапс чрез измама. По този начин Селим наследява Сюлейман, въпреки че той проявява малък интерес към властта. В историята той остава като Селим II Пияницата — алкохолик и женкар. С него започва упадъкът на Османската империя.
[редактиране] Наследство
Докато за останалия свят той изглежда опасен, вътре в империята той има слава на справедлив владетел, който се бори с корупцията и който покровителства художниците и философите. Известен е и като един от големите ислямски поети и като изкусен златар. Получава прозвището Законодател след като преустроява османската правна система. Законите, които съставя, обхващат почти всеки аспект от живота по онова време.
През 1517 г. Османската империя със султан Селим I завладяла земите на древен Израел и Юдея след като победила египетските мамелюци (1250–1517). Османците имали благосклонно отношение към евреите, като приели хиляди еврейски бежанци, изгонени от испанския крал Фердинанд II в 1492 г. Сюлейман наредил издигането на величествена заграждаща крепостна стена около целия град (който не бил толкова голям по това време). Тази стена може да се види и днес.
[редактиране] Бележки
- ↑ Clot 1992, с. 25.
- ↑ Barber 1973, с. 36.
- ↑ Clot 1992, с. 28.
- ↑ Kinross 1979, с. 175.
- ↑ Lamb 1951, с. 14.
- ↑ Barber 1973, с. 23.
- ↑ Imber 2002, с. 49.
- ↑ Clot 1992, с. 39.
- ↑ Kinross 1979, с. 176.
- ↑ Kinross 1979, с. 187.
- ↑ Turnbull 2003, с. 50.
- ↑ Imber 2002, с. 50.
- ↑ Labib 1979, с. 435-451.
- ↑ а б Imber 2002, с. 51.
- ↑ а б Sicker 2000, с. 206.
- ↑ Clot 1992, с. 93.
- ↑ Clot 1992, с. 87.
- ↑ Kinross 1979, с. 227.
- ↑ а б в Kour 1981, с. 2.
- ↑ İnalcik 1997, с. 326.
- ↑ Imber 2002, с. 53.
- ↑ Imber 2002, с. 54.
- ↑ Kinross 1979, с. 53.
- ↑ Shaw 1976, с. 107.
- ↑ Kinross 1979, с. 236.
- ↑ Black 1996, с. 17.
- Цитирани източници
- ((en)) Barber, Noel. The Sultans. New York, Simon & Schuster, 1973.
- ((en)) Black, Jeremy. Cambridge illustrated atlas, warfare: Renaissance to revolution, 1492-1792. Cambridge University Press, 1996. ISBN 9780521470339.
- ((en)) Clot, André. Suleiman the Magnificent : The Man, His Life, His Epoch. London, Saqi Books, 1992. ISBN 978-0863561269.
- ((en)) Imber, Colin. The Ottoman Empire, 1300–1650 : The Structure of Power. New York, Palgrave Macmillan, 2002. ISBN 978-0333613863.
- ((en)) İnalcik, Halil. An economic and social history of the Ottoman Empire. Cambridge University Press, 1997. ISBN 9780521574563.
- ((en)) Kinross, Patrick. The Ottoman centuries : The Rise and Fall of the Turkish Empire. New York, Morrow, 1979. ISBN 978-0688080938.
- ((en)) Kour, Zaka Hanna. The history of Aden, 1839-72. Cass, 1981. ISBN 9780714631011.
- ((en)) Labib, Subhi. The Era of Suleyman the Magnificent: Crisis of Orientation. // International journal of Middle East studies 10 (4). London, Cambridge University Press, November 1979. с. 435–451.
- ((en)) Lamb, Harold. Suleiman, the Magnificent, Sultan of the East. Garden City, N.Y., Doubleday, 1951. OCLC 397000.
- ((en)) Shaw, Stanford J. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey, Volume 1. Cambridge University Press, 1976. ISBN 9780521291637.
- ((en)) Sicker, Martin. The Islamic World In Ascendancy : From the Arab Conquests to the Siege of Vienna. Westport, Connecticut, Praeger, 2000. ISBN 978-0275968922.
- ((en)) Turnbull, Stephen. The Ottoman Empire 1326 – 1699. New York, Osprey Publishing, 2003.
[редактиране] Външни препратки
|
|||||||
