Преходни говори

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
((ru)) Съвременни говори на територията на бивша Югославия.
Географско разпределение на призренско-тимошките говори.
Част от серията статии
за българите
Coat of arms of Bulgaria.svg

Българска култура
Литература · Музика · Изкуство
Кино · Имена · Кухня
Хора · Носии · Спорт

По региони и страни
(включително диаспората)

Република Македония
Сърбия
Румъния · САЩ · Унгария
Гърция · Източна Тракия
Малоазийски българи
Банатски българи
Бесарабски българи
Карашовени
Българи-мюсюлмани (Помаци)
Горани · Гагаузи

Религия
Православие · Ислям
Католицизъм · Протестантство

Диалекти
на българския език

източни (рупски) · западни
(торлашки · шопски · македонски)
банатски

История · Владетели

Преходните у-говори или само Преходни говори, класифицирани понякога не съвсем точно за Торлашки диалекти или Торлашки диалект (на сръбски: Торлачки дијалект, Torlački dijalekt) е общо наименование, използвано от езиковедите и диалектолозите за обозначение на аналитичните диалекти в Източна Сърбия /два вида според сръбските езиковеди - косовско-моравски говор и призренско-тимошки/ (включително в някои части на Косово), североизточната част на Република Македония (Кратово-Куманово), Западна и Северозападна България (Трън, Брезник, Белоградчик), както и на говора на малките общности на карашовените в Румъния и гораните в Косово и Албания (вижте нашински).

Произход[редактиране | edit source]

Терминът "преходни говори" е по-скоро политически коректен, отколкото научно обоснован. Предвид загубата за България на т.нар. западни български земи, за останалите на територията на Княжество Сърбия, а впоследствие и Кралство Сърбия, исторически български говори, започва да се използва това наименование в смисъл, че те са посърбени след т.нар. вукова реформа стари западни български говори. Следва да се отбележи и техния южен произход от времето на т.нар. от сръбската историография - голямо сръбско преселение на север, което е изцяло клерикално и е в рамките на българо-сръбската Печка патриаршиядиоцеза и през цялото османско време на възобновяването ѝ е бил Рилския манастир). Предходното, т.нар. старо българско население в Поморавието е изцяло преселено в Истанбул след османското превземане на Белград (1521). Султан Сюлейман Великолепни нарежда на 9 септември 1521 г. изселването му с войската от Белград - към Цариград. След откупуване от Цариградския патриарх на пленените християнски светини от султана, на българите е разрешено да вземат със себе си християнските реликви от Белград - мощите на Света Петка Българска и на императрица Теофано, както и иконата на Света Богородица, и на 10 септември т.г. започва преселението им. Няма точни сведения за броя на депортираните българи, но във всички случаи те не са били малко. Една порта на Теодосиевата стена в Константинопол е наречена по тяхно име Белградска, както и една градска капия станала известна като Белградска. Тъй като българите били прочути дюлгери в Османската империя, една цариградска легенда говори, че султан Сюлейман Великолепни посредством Синан, използвал белградчани за изправата на занемарената столична водоснабдителна мрежа за питейна вода по подобие тази на превзетия Белград. [1]

На основата на тези стари български говори (коректното им име предвид миграциите в посока от юг на север е косовско-моравски, а не примерно белградски) и църковнославянския, при смесването им с източнохерцеговинския сръбски говор на т.нар. Ерци по военната граница води до конюктурното възникване на т.нар. славяносръбски език. От българска страна, на изцяло българска основа, се формира измежду тези изселници Банатска българска книжовна норма.

В този чисто научен и езиковедски смисъл, коректното наименование на преходните говори следва да се отнася към съвременния Шумадийско-войводински говор, а не към останалите и източни нему наречия - Смедеревско-вършецки говор и Косовско-моравски говор. В подкрепа на този обобщаващ извод, като заключение, е твърдението на самия кодификатор на сръбския език Вук Караджич, от 40-те години на 19 век, който твърди дословно:

В източните краища (на тогавашното Княжество Сърбия) има много българизми, които особено в градовете са допрели през изминалите 40 години до Белград и Крагуевац.

[2]

В 1835 г. в Крагуевац излиза първата Болгарска граматика, а в началото на 70-те години на 20 век, видният сръбски филолог Павле Ивич съвсем коректно отнася косовско-моравския говор досамите Белград и Крагуевац. (виж картата [1])

Класификация[редактиране | edit source]

Класификацията на у-говорите към български, или по-рано сърбохърватски (сърбохърватскословенски), а сега сръбски език, е не само научен, но и политически въпрос.

Според българската диалектология, тези говори за български и част от българското езиково пространство или територия. Те са се оформили динамично по време на развитието си в историята на българския език.

Сръбски лингвисти[редактиране | edit source]

Още кодификаторът на модерния сръбски език Вук Караджич в началото на 19 век обръща внимание на торлашкия говор (без никога да е посещавал българските земи в живота си) и пише в своя „Сръбски речник“: „Торлак - човјек који нити говори чисто Српски ни Бугарски“.[3]

По-рано някои лингвисти в Сърбия класифицират у-говорите за четвърти диалект на сърбохърватския език (заедно със щокавския, чакавския и кайкавския), а сега - като втори (заедно със щокавския) диалект на сръбския език. Други лингвисти (като Милан Решетар, Павле Ивич и Далибор Брозович - само косовско-ресавския говор) класифицират у-говорите като стар щокавски диалект, под имената Косовско-Ресавски диалект и Призренско-Тимошки диалект, защото някои поддиалекти използват думата що за какво (но това е характерно също и за диалектния континуум в днешна България и Република Македония). От друга страна някои групи у-говорни поддиалекти използват думата кво, кикво или ко (сравни книжовно българско какво).

Български лингвисти[редактиране | edit source]

Непосредствено след края на Първата световна война, и въз основа на научните изследвания по време на научната експедиция в Македония и Моравско, Беньо Цонев в своя фундаментален пионерски труд озаглавен "История на българския език" /стр. 330-360/ пише:

Това косовско-моравско наречие, макар да го наричаме преходно, всъщност принадлежи предимно към българския език, а не към сръбския език, и то на основата на изследването му от Александър Белич (Дијалекти источне и јужне Србије, Београд, 1905)

Българските лингвисти, фокусирайки се само върху разпространението на у-говорите на територията на България и Западните покрайнини, го класифицират като западнобългарски говор под името Белоградчишко-Трънски (Рангел Божков и други). На територията на България са обособени Белоградчишки, Годечки, Трънски и други подговори. Като наименование, обхващащо у-говорната територия в Сърбия и Косово, се използват термините Призренско-Тимошки диалект и Косовско-моравски говор.

Стефан Младенов определя тези говори като Преходни у-говори, които представляват преход от български към сръбски език, но все пак български по отношение на по-голямата част от своите характеристики.

Кръсте Мисирков определя западната граница на тези у-говори така : "Това е линията, която захваща от десния бряг на река Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Шкодра и Адриатическо море".

Според професор Беньо Цонев и Гаврил Занетов, които изследват тези говори по време на Първата световна война, когато почти цялото Поморавие е част от България, в границите на диалектния континуум влиза и районът на Пожаревац (Пожаревъц) с цялото поречие на река Велика Морава (Обща Морава), включително Крушевац (Крушевъц), Смедерево, региона на Левоч, и другите леви притоци на Велика Морава (само по долните течения в долноморавската котловина). Поради това по-старите сръбски автори наричат Косовско-моравското наречие - левачки говор.

Стойко Стойков нарича диалектите "преходни говори" и смята, че те оформят „постепенен преход от български към сръбски език“, като границата между езиците е държавната граница отпреди 1918 година - т.е. подговорите Трънски, Брезнишки, Белоградчишки, Западно Берковски, Царибродски и Босилеградски са български, а Княжевацкият, Пиротският, Лесковацкият и Вранският - сръбски[4], но професор Стойков при това си определяне работи в условията на тоталитарен комунистически режим с цензура в България (9 септември 1944 - 10 ноември 1989). Според Стойков :

Говорите по западната българска граница, които ние наричаме „преходни”, през последните няколко десетилетия бяха обект на великобългарския и великосръбския шовинизъм. Българските и сръбските политици се стараеха с помощта на диалектологията да доказват, че говорите в пограничните области са чисто български или чисто сръбски. При това българските езиковеди поставяха границите на българския език далеч на запад — от устието на р. Тимок през Зайчар, Болевац, Сталац, Прищина до Призрен. А сръбските езиковеди смятаха за източна граница на сръбски език р. Искър и дори ятовата граница.

[2]

След 10 ноември 1989 г., българската диалектология в лицето на БАН отново отстоява старите позиции на Беню Цонев за изцяло българския характер на преходните говори, но не е докрай последователна спрямо всички т.нар. сръбски диалекти (виж картата [3])

Историко-лингвистичен контекст[редактиране | edit source]

Старото население на Моравската долина (т.нар. моравци) мигрира по военната граница в Австрийската империя още до 17-18 век, а голяма част от старото българско население е изселено от Белградската област след превземането на Белград през 1521 година. Районите на Поморавието и Подунавието остават много рядко населени след османското завоевание през 15-16 век. След Карпошовото и Чипровското въстание, тези райони са отново заселени преимуществено от българи, но от по-южните и източни райони. В северните части, по поречията на Млава и Пек, както и в Кладово се заселват власи. Руският лингвист Афанасий Селишчев забелязва, че тимошките власи в Браничевската област запазват старата топонимия на района, която е от български, а не от сръбски произход.

Особености[редактиране | edit source]

Основните характеристики на у-говорните диалекти ясно показват по какъв начин диалектите от територията на Република Македония се свързват с тези на територията на България, и как те на свой ред преминават в сръбски през тази у-преходна област.

Основни характеристики[редактиране | edit source]

Косовско-моравското наречие (наричано и само Моравско наречие) притежава следните собствени особености:

  1. Разнебитено склонение
  2. Старо или старинско ударение
  3. Липса на квантитет
  4. Отсъствие на инфинитив и на стара сравнителна степен
  5. Запазено старо междусъгласно и краесрично л
  6. Честа употреба на определителни глаголни форми

Отпадане на падежните окончания[редактиране | edit source]

Книжовният български и литературният македонски (македонска българска книжовна норма) са единствените два съвременни кодифицирани славянски езика (езикови норми), при които изцяло е отпаднала падежната система и почти всички съществителни се употребяват в един падеж. Така стоят нещата и с у-говорите (наричани от сърбохърватските югославски учени старощокавски диалекти) - в северозападните райони творителният падеж преминава в родителен, местният падеж и родителният на свой ред преминават в именителен. Още по на юг всички падежни окончания изчезват и значението се определя единствено от предлози.

Отсъствие на фонемата /х/[редактиране | edit source]

Отличителна черта на у-говорите, включително тези на територията на България и Република Македония, е отсъствието на /х/.

Сричкотворно /л/ и /р/[редактиране | edit source]

У-говорните диалекти са запазили до голяма степен старото сонорно /л/, което както и /р/ може да служи като сричково ядро. Това е все още характерно и за чешкия и словашкия език. В официалните форми на сръбски, хърватски и босненски език сричкотворното /л/ е преобразувано в /у/ или /о/, докато в книжовния български език се предхожда от гласната /ъ/, която служи като сепаратор между съгласните. Не всички преходни поддиалекти са съхранили напълно сричкотворното /л/, но то е отразено или като пълна сричка или в различни комбинации с /ъ/, /у/, /о/ или /а/.


У-говори
Карашовенски (Карашова) влк пекъл сълза жлт
Северен (Свърлиг) вук пекал суза жлът
Централен (Лужница) вук пекъл слъза жлът
Централен (Враня) вълк пекал солза жълт
Западен (Призрен) вук пекл слуза жлт
Източен (Трън, Брезник) вук пекл слза жлт[5]
Североизточен (Белоградчик) влк пекл слза жлт[6]
Югоизточен (Куманово) вук пекъл слъза жут
Книжовен сръбски вук пекао суза жут
Книжовен български вълк пекъл сълза жълт
Книжовен македонски волк пекол солза жолт

Наличие на определителен член[редактиране | edit source]

Подобно на македонската и българската книжовна норма, част от у-говорите познават категорията определеност на имената, като използва члена -ът за мъжки род, -та за женски и -то за среден. Трънският говор има и тройна членна форма за отдалеченост -ът, -та, -то за обща определеност, -ъв, -ва, -во за близка определеност и -ън, -на, -но за далечна определеност.

Общи черти със сръбския и българския литературни езици[редактиране | edit source]

Професор Беньо Цонев когато изследва Моравския и Призренско-Тимошкия говор, констатира следните езикови особености :

  • 1. Липса на сръбска падежна система, използват се само винителен падеж: „главу, руку”; или определителен член: „главуту, рукуту”,
  • 2. Дателният падеж се изказва като в български посредством частицата „на” – „он йе на мою жену брат”,
  • 3. Средно- и краесричното „л” не преминава в „о” както е в сръбски → длъго, а не дуго; пепело, а не пепео; сулза, а не суза,
  • 4. Отсъства лабиалното меко „л”, напр. „здравье, гробье, снопье” вместо сръбското „здравље, гробље, снопље” (б.а. ср. българското Прокоп, Прокопие, „градът на Св.Прокопий”, със сръбската форма Прокупле, Поморавие вместо сръбското Поморавље),
  • 5. Сравнителната степен се образува по български с частицата „по”, например „убав, по-убав” а не „леп, леп-ше”,
  • 6. Липсва инфинитивната глаголна форма и неопределителното наклонение, напр. „немой да лъжеш”,
  • 7. Словното богатство е българско и идентично с това на другите западни български говори,
  • 8. Употребата на определителен член (използва се и в западната половина на територията на преходните говори),
  • 9. Изговорът на „ъ” (произлизащ от старите ерове) се среща в цялата територия, вкл. и в северозападните райони, като отсъства в сръбски, където еквивалентът е "а" - Лесковъц, Княжевъц,
  • 10. Липса на тонално ударение, характерно за сръбски.

Общи черти със сръбския книжовен език:

  • 1. Преминаването на големия юс в „у” (бълг. "ъ") - мука, муж,
  • 2. В мн.ч. има родово различие, „добри човеци”, „добре жене”, „добра села”,
  • 3. Личното местоимение се изговаря „га” вместо „го”,
  • 4. в 1 лице мн.ч. глаголите завършват на „мо” вместо на „ме”, както е в български,
  • 5. Наличие на "ч" и "дж" на мястото на българските "щ" и "жд" (ноч-нощ, меджа-межда и т.н.),
  • 6. Наличие на падежи (макар и в по-опростен и мек вид от стандартния сръбски) - за северозападните говорни райони,
  • 7. Местоимението в 1 лице, мн.ч. е "ми" (бълг. "ние"), а в ед. ч. е "я" (бълг. "аз") - но последното е характерно за всички западни български говори,
  • 8. Преминаване на "чр-" в "цр" - црвен, црво,
  • 9. Преминавене на "въ" в "у" - уже (бълг. "въже"),
  • 10. Наличие на метатеза на "вс" - "све" (бълг. "все", "всички"),

В заключение Беньо Цонев обобщава, че Косово-Тимошкото и Моравското наречие е два пъти повече българско, отколкото сръбско. Според него западната граница на Българската езикова територия върви по западния бряг на река Велика Морава, достига западно от Крушевац, пресича планините Ястребац и Копалник (Копаоник) и отива към Прищина и Призрен. На юг от Призрен „захваща” македонския говор на т.нар. „торбеши” или Призренски помаци (т.е. гораните). Областите Люма и Дебър са изцяло албански, въпреки че селищата носят български имена, но на запад от Дебър остават българските помашки села Търново, Себище, Борово, Стеблево (в областта Голо Бърдо). От планината Ябланица (до Голо Бърдо) на юг границата върви почти по западния бряг на Охридското езеро където продължава по западния склон на планината Грамос, като завива към Хрупища, Костенарията (Костурско), достига Кожани и оттук по река Бистрица, през Бер, достига до Солунския залив.[7] Също така се забелязва, че за Моравското наречие са характерни турцизми използвани и в останалите български говори, но нетипични за сръбски и обратно, липсват сръбските „турцизми” като: „пиринач” – ориз, „басамак” – перила (от тур. basamak - стъпало, стълба), „мердевен” – стълба, „кашика” – лъжица, „ястук” – възглавница, „сирка” – оцет.

В Моравското наречие има чуждици, типични за останалите българските говори, но нехарактерни за сръбските: порта, дисаги, фтаса, балдисал, ерген, серкме, (х)атър, бозгун, нишан, саба(х)ле, башкá, борч, и др. Също се употребяват и турцизми, с прибавен суфикс „-лък” отсъстващ в сръбски, напр. касаплък, комшилък, ра(х)атлък, кованлък, както и български думи със същия суфикс: дечурлък, рибарлък, юнаклък, патлък (патило), кожарлък.[8]

Литература на преходни говори[редактиране | edit source]

Един от най-ранните извори, написани на един диалектите, определяни като преходни говори, е Темският ръкопис от 1764 г., в който авторът Кирил Живкович от Пирот определя езика си като „прост български“.[9]

Сръбският писател Борислав Станкович, който е роден във Враня, използва често тези диалекти в новелите си, като "Кощана" и "Наш Божич", които описват живота на хората в Вранско в началото на 20 век.

Писателят-хуморист Стефан Сремац, въпреки че е роден във Войводина, прекарва част от живота си в Ниш и неговите новели „Зона Замфирова“ и „Ивкова Слава“ отразяват манталитета и езика на хората в този регион. Филмовата версия на „Зона Замфирова“ от 2002 година, създадена от режисьора Здравко Шотра, придобива голяма популярност в Сърбия.

Един от съвременните автори с най-обилна книжовна продукция на т.нар. торлашки диалект (тимошко-лужнишки вариант), т.е. темски, е Драгослав Манич-Форски от село Радошевъц, Бабушнишка община, член на Съюза на писателите на Сърбия.

На варианти на тези диалекти се списват рубрики в някои местни вестници в Сърбия - в Ниш вестник „Братство“, рубриката „Манчин рабуш“ и в Пирот вестник „Свобода“ рубриката на Миялко Раснички и други.

През 2007 година е издаден Горанско-албански речник с около 43 000 думи и изрази, в който диалектът в албанската част на Гора е определен като български, принадлежащ към крайните български говори в Северозападна Македония[10].

Литература[редактиране | edit source]

  • Беньо Цонев. "Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916 - 1917 г.", София, Държавна печатница 1917 и 1918 г.
  • Беньо Цонев. "Произход, име и език на моравците", София, 1918 г., 84 стр.
  • Кръсте Мисирков. „Български преглед”, 1898 г., кн. I, „Значението на моравското или ресавско наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров". Български преглед, V, кн. I, септември 1898, стр. 121-127.
  • Кръсте Мисирков. „Българска сбирка”, 1910 г. и 1911 г., „Бележки по южнославянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи)”, Одеса, 30.XII.1909 г.
  • Видоески, Божидар. Северните македонски говори. I: Кумановско-кратовската група говори. II: Говорот на Скопска Црногорија: Македонски Јазик, 1954, V, 1, стр.1-30; 2, стр. 109-196.
  • Рангел Божков "Димитровградският (царибродксият) говор" - Издателство на БАН, София, 1984 г.
  • Dijalekti istočne i južne Srbije, Aleksandar Belić, Srpski dijalektološki zbornik, 1, 1905.
  • Encyclopedia of the Languages of Europe, Glanville Price, Blackwell Publishing, p. 423.
  • Language and Conflict: A Neglected Relationship, Dan Smith, Paul A Chilton - Language Arts & Disciplines, 1998, Page 59
  • South Slavic and Balkan Linguistics, A. Barentsen, Rodopi, 1982
  • Sprachatlas Ostserbiens und Westbulgariens, Andrej N. Sobolev – Bd. I. Problemstellung, Materialien und Kommentare, Kartenanalyse. Bd. II. Karten. Bd. III. Texte. Marburg: Biblion Verlag, 1998.
  • Hrvatska dijalektologija 1, Josip Lisac, Golden marketing – Tehnička knjiga, Zagreb, 2003.
  • The Slavonic Languages, Bernard Comrie, Greville G Corbett — Foreign Language Study, 2002, pp 382-384.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
  2. Конев, Илия. Вук Караджич за българите и европейската българистика, стр. 20. Пропилер., 2007.
  3. „Српски рјечник истумачен њемачкијем и латинскијем ријечима“, У Бечу, 1852. стр. 768.
  4. Стойко Стойков. „Българска диалектология“, София, 1993, стр.163.
  5. Български диалектен атлас. Том 3. Югозападна България : Ч.1. Карти и Ч. 2. Статии, коментари, показалци / Под общата редакция на Стойко Стойков ; Отговорен редактор Кирил Мирчев. София, Издателство на БАН, 1974.
  6. Български диалектен атлас. Том 4. Северозападна България :Ч. 1. Карти и Ч. 2. Статии, коментари, показалци / Под общата редакция на Стойко Стойков ; Отговорен редедактор Иван Кочев. София, Издателство на БАН, 1980 (част 1); 1981 (част 2).
  7. Б. Цонев,„ История на българския език“, т. 1, стр. 330-331
  8. БЦ-ИБЕ-1, стр. 356
  9. Василев, В.П. За диалектната основа на един ръкопис от 18 век, в: Българският език през ХХ век, София 2001, с. 280-283.
  10. Dokle, Nazif. Reçnik Goransko (Nashinski) - Albanski, Sofia 2007, Peçatnica Naukini akademiji "Prof. Marin Drinov", s. 5, 11

Външни препратки[редактиране | edit source]


Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.