Вук Караджич

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вук Караджич
кодификатор на сръбския език
Вук Караджич 
Роден: 7 ноември 1787
Тършич, днес Сърбия
Починал: 7 февруари 1864
Виена, Австрия

Вук Стефанович Караджич (на сръбски: Вук Стефановић Караџић или Vuk Stefanović Karadžić) (7 ноември 1787 - 7 февруари 1864) е сръбски езиковед, реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език.

Заслугата му към сръбската кауза се заключава в това, че въпреки съпротивата на видни по негово време сръбски просветни дейци, успява да наложи за официална езикова норма в Княжество Сърбия типичното и характеризиращо сръбското херцеговинско наречие на т.нар. ерци, разпростряло се от края на 17 век по време на военните действия в сръбските земи през Голямата турска война в днешна Западна Сърбия (ужички говор), и което по времето първото хабсбургско управление на Смедеревския санджак става преобладаващо и в Шумадия[1], а посредством нея и в Белградския пашалък през 18 век.

С цел успешното въвеждане на (източно)херцеговинското наречие за официална езикова и литературна норма във възникналото от територията на Белградския пашалък Княжество Сърбия, Вук Караджич изобретява и специална собствена азбука за употребата му, наречена сръбска кирилица, а впоследствие и аналогичната ѝ сръбска латиница.

Биография[редактиране | edit source]

Вук Караджич е роден в село Тършич, близо до Лозница в Сърбия. Понеже в семейството му децата измирали родителите му дали име, което значи на сръбски „вълк”, което, според народното поверие, предпазва от зли вещици.

Вук Караджич се научил да чете и пише от свой роднина, който бил единственият грамотен човек в района. Образованието си продължил в Лозница, а по-късно в манастира Троноша. Понеже в манастира не го учели, а го карали да пасе добитъка, баща му го върнал у дома. Не успява да се запише в гимназията в Карловац, затова учи в Петрине. По-късно заминава за Белград, за да се срещне с просветителя Доситей Обрадович, когото много почитал. Обаче той не го посреща добре и Вук, разочарован, заминава за Ядар и започва да работи като писар. Когато в Белград бива открита т.нар Велика школа, Вук Караджич се записва в нея. Скоро след това обаче се разболява и заминава за Пеща на лечение. По-късно става начален учител в Белград и служител в администрацията, изградена от въстаниците.

След неуспеха на Първото сръбско въстание Вук Караджич емигрира във Виена. Там се запознава с Ерней Копитар, който го насочва към написването на речник и граматика на сръбския език и към събиране на народни умотворения. Вук Караджич започва своята работа върху реформата на сръбския език и правопис и за въвеждане на народния език в литературата. Обаче сръбският княз Милош Обренович забранява на Вук Караджич да издава книги в Сърбия, поради което е принуден да прави това в Австрия. Въпреки големите затруднения, Вук Караджич успява да си издейства помощ от Русия, откъдето през 1826 г. получава и постоянна пенсия.

От децата на Вук Караджич остава жива само дъщеря му Мина Караджич. Вук почива във Виена, но теленните му останки са пренесени през 1897 г. в съборната църква в Белград и са погребани до тези на Доситей Обрадович.

Делото на Вук Караджич[редактиране | edit source]

Вук Караджич реформира сръбския книжовен език и въвежда съвременната сръбска азбука, като следва стриктно фонематичния принцип (често наричан разговорно фонетичен).

Езикова реформа[редактиране | edit source]

До началото на 19 век сърбите използват като книжовен език различни редакции на църковнославянския език, като през 18 век се налага руският църковнославянски, изместен в началото на 19 век от т.нар. славяносръбски език, който представлява смесица от руски църковнославянски, западнобългарско наречие и народен сръбски.

Още през 18 век на т.нар. народен сръбски пише проповедникът Гаврил Стефанович Венцлович, чиито беседи, проповеди и преводи обаче не са печатани, поради което приносът му не става популярен.

Вук Караджич пръв издава печатни книги на народен сръбски (т.е. на ерцеговински говор), без църковнославянски примеси. Той възприема за основа на новия книжовен сръбски език източнохерцеговския щокавски диалект. През 1814 г. Издава първата граматика на сръбския народен език, озаглавена Писменица сербскога іезика. Тогава Вук Караджич все още използва азбуката на Сава Мъркаль, която представлява революционно опростена за времето си сръбска кирилица, от която са изхвърлени от употреба всички букви, означаващи звукове, несъществуващи в сръбския език.

За потвърждение на своите схващания, отразени в Писменицата, Вук Караджич събира и издава сборник с народни песни. Същевременно работи и над своя речник на народния сръбски език, като затова много му помага и Йерней Копитар. През 1818 г. Вук Караджич издава Српски рјечник, съдържащ 27 000 народни думи, преведени на немски и латински с помощта на Копитар. В предговора към речника е поместена редактираната граматика на сръбския език. Речникът на Вук Караджич е първата книга, отпечатана с реформираната сръбска кирилица.

Усилията на Вук Караджич за езикова и правописна реформа обаче срещат силна съпротива в лицето на сръбската църква, начело с митрополит Стеван Стратимирович, както и почти всички сръбски книжовници, от които най-отявлен противник на Вук Караджич е Милован Видакович, който използвал в своя защита дори помощта на чешкия славист Йозеф Добровски, който не познава добре сръбския език. От 1837 до 1847 Вук Караджич води остра полемика с научните кръгове около Сръбската академия, най-вече с Йован Хаджич, известен като Милош Светич, един от основателите на Сръбската академия. През 1847 г. спорът завършва в полза на Вук, след като се намесва неговият млад привърженик Джуро Даничич с научния си труд Войната за сръбския език и правопис.

Независимо от отношението на сръбските книжовници към Вук Караджич, той печели признание в различни страни: приет е за член на няколко научни дружества в Русия, Полша и Германия, защитава докторска титла по философия в Йена.

Книжовна дейност[редактиране | edit source]

Един от най-значителните приноси на Вук Караджич към утвърждаването на народния сръбски като книжовен език, е преводът му на Новия завет, чието първо издание излиза през 1824 г.

Освен това, Вук Караджич издава сборници с народни песни – първите четири големи тома са издадени през 1823-1824 и през 1833 г. През 1836 г. издава сборник с народни пословици. Издава и няколко тома с народни приказки.

По принцип, Вук Караджич не бил добре настроен, а отсреща и приет в църковните кръгове, понеже целял всячески да наложи за книжовна норма херцеговинския говор, който бил в тогавашното разнолико море от народни говори, най-далеч от българската езикова територия. По тази причина, се ненавиждал с българските просветители на служба при тогавашния сръбски княз (под властта на който имало много моравски българи) - Михаил Герман и Марко Теодорович.

Виенски договор[редактиране | edit source]

През първата половина на 19 век сред хърватите е популярно илирийското движение, начело на което е Людевит Гай. Една от целите на това движение е, освен обединение на южните славяни - сближаване на техните езици. През 1836 г. кайкавският хърватски език бива заменен с щокавски, който го сближава със сръбския. В резултат на общия стремеж на последователите на Людевит Гай и Вук Караджич през 1850 г. бива съставен т.нар. Виенски договор, който поставя началото на по-късното обединение на сръбски и хърватски в сърбохърватски език. Вук Караджич и Джуро Даничич са двамата сърби подписали Виенския договор.

Основни трудове[редактиране | edit source]

Цитат[редактиране | edit source]

Пиши, както говориш, чети, както е написано [Същността на съвременния сръбски правопис]

На сръбски: Пиши као што говориш и читај како је написано (Piši kao što govoriš i čitaj kako je napisano)

Литература[редактиране | edit source]

  • Михаило Стевановић Рад Вука Караџића на реформи књижевног језика и правописа и т.н. (в Граматика српскохрватског језика, Цетиње, 1971, с. 18-27)
  • Илия Конев. Вук Караджич за българите и европейската българистика. С., 2007.

Източници[редактиране | edit source]

  1. В историческите източници първата засвидетелсвувана употреба на името "Шумадия" е от 1713 г. От времето на първото австрийско управление на Смедеревския санджак (1718-1738) насетне се употребява това название като обозначение на историко-географска област или по-точно сръбски край. Предходно османският пътешественик от абхазки произход Евлия Челеби отбелязва през 1664 г., че християнското население на Ужичкия край нарича своя говор сръбски език, а мюсюлманското - босненски език. Интересно обстоятелство е, че ръкописен превод на Паисиевата история, съхраняван в Народната библиотека , слага в 4-та западна страна на българите (Дардания) днешния западносръбски град, явно по предания от времето преди завладяването на Смедеревското деспотство от османците през 1459 г., чиято територия е обхващала и Ужичкия край - сбирка на Етнографски музей при БАН, № 583, лист 61. Савов, Ганчо. Южнославянските страни. УИ "Св. св. Кирил и Методий", Велико Търново, ISBN 954-524-402-X, 2004.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Допълнителна литература[редактиране | edit source]

  • Вук Караджич и неговата историческа среща с българите от Разлог в: Емил Георгиев Люлка на старата и новата българска писменост, С. 1980, стр. 259 - 269.