Езикознание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Езикознанието (или още „лингвистиката“) е наука [1][2], изучаваща естествените езици.[3][4] Тя обхваща няколко подобласти, най-общо разделяни на изследване на структурата на езика (граматика) и на смисъла (семантика и прагматика).

Граматиката включва морфологията (образуването и състава на думите), синтаксиса (правилата, по които думите се съчетават в изрази и изречения) и фонологията (звуковите системи и абстрактните звукови елементи). Фонетиката е свързана с фонологията, клон на езикознанието, занимаващ се със свойствата на говорните звуци (фонеми), неговорните звуци и механизмът, по който те се създават и възприемат.

Други подобласти на езикознанието са еволюционната лингвистика (изучава произхода на езиците), историческата лингвистика (промените в езиците), социолингвистиката (връзката между вариантите на езика и структурата на обществото), психолингвистиката (психологическото интерпретиране на езика), невролингвистиката (физиологичното интерпретиране на езика в мозъка) и други.

Историческо развитие и школи[редактиране | edit source]

Макар че изучаване на езика имаме още от времето на Аристотел, съвременната наука за езика се развива от ренесансовия бум на хуманитарните науки, като тогава названието е било филология, което у нас днес е придобило по-общ смисъл на университетска дисциплина на изучаване на език и литература. Първото текстово споменаване на думата филология датира от 1716, а лингвист, като някой, който изучава езика датира от 1641, а първо споменаване на лингвистика има от 1847.

Основните принципи на съвременното езикознание започват да се изясняват още през 19 в. Ян Бодуен дьо Куртене изгражда първата теория за фонемата. Смята се, че Фердинанд дьо Сосюр е основател на системно-структурния подход и синхронизма в езикознанието. В първата половина на 20 в. е оформен сбор от много школи, представящи структурното езикознание, което разчленява езика на слоеве, всеки от които се изучава от дадена дисциплина. Едно от основните негови направления е Функционалната лингвистика (Пражки лингвистичен кръжок, Вилем Матезиус, Андре Мартине, Роман Осипович Якобсон, княз Николай Сергеевич Трубецкой), която разглежда езиковите явления от гледна точка на функцията, която изпълняват, без да се пренебрегва смисловата им страна. Глосематиката (Копенхагенска школа) разглежда езика като система на „чисти отношения“, без оглед на материалната субстанция. Трето голямо направление е американският структурализъм, насочен утилитарно в своите езиковедски изследвания — дескриптивна лингвистика (Леонард Блумфийлд), генеративна граматика и транформационен анализ (Ноам Чомски). Лондонска лингвистична школа признава за функционално значимо само това, което има формално изразяване.

Общо и частно езикознание[редактиране | edit source]

Виж още Теоретична лингвистика.

В езикознанието се изучават общите особености на езика. „Общото езикознание“ изследва „същността и природата на езика“ (понятия като същност и природа на каквото и да е било са отхвърлени от модерната философия — виж деконструкция и Дерида в частност по въпроса същност и природа на езика); „проблема за произхода“ (Шлайхер); общите закони на „развитие и функциониране на езика“; проблема за „връзката между език и общество“, „език и мислене“ (виж статията за Език); „произход и развитие на писмото“ (Писменост); „езика като знакова система“; намира мястото на езика сред останалите знакови системи (виж семиотика); изучава елементите, от които се изгражда знаковата система; правилата, според които се установяват връзките между елементите на системата, методите за използване и определяне границите на тяхното приложение.

Частното езикознание изучава конкретен отделен език или още група от близкородствени езици. Например руски или съответно славянски езици. Начините на изучаване са:

  • „диахронно“ (историческо) - проследява развитието на езика през по-продължителен период от време. В неговите рамки се обособява сравнително-историческото езикознание, което разкрива историческото минало на близкородствените езици по пътя на съпоставянето им. Диахронното изучаване на езика става особено значимо около работите на младограматиците. Тъй като езикознанието или науката въобще за езика съществува още от древността, например - тогава езикът се е изучавал само синхронно.
  • „сравнително“ - обикновено се има предвид сравнително-историческо, но има и сравнително-синхронно

Деление[редактиране | edit source]

Основна статия: Езикова систематика.
  • Изследване на „езика в същността му“ като език-явление и разкриване на началната му природа, разбирана като негова иманентна същност — лингвофилософия, или може също от страна на философията като Философия на езика (менталингвистика — език и съзнание, език и мислене; по-модерният и по-специфичен вариант на менталингвистиката е невросемантиката, която се занимава със структурите на езика и влиянието им върху съзнанието, лингвосемиотика — език и действителност, език и материален свят, дума и предмет), лингвономинация (изследва проблемите на означаването; ономасиология), лингвоакустика.
Според различните течения в езикознанието семантика или се поставя извън от или се интегрира в другите големи категории — лексикология, морфология, синтаксис. По същия начин някои лингвисти предпочитат да говорят за морфосинтаксис, отколкото напълно да разделят областите морфология и синтаксис, на базата на които се правят училищните граматики.

Класически се говори за нива на езика — лексикално, морфологично и т.н. И тези нива се изучават от съответните дисциплини.

  • Стилистика — изследва „езиковите единици във функционален план“ (начин на използване и разслояване) и реализацията им на речеви единици (като резултат на подбор) — функционална стилистика (изследва и описва системата от стилове на езика), лингвостилистика (стилистика на езиковите единици), текстостилистика, стилистика на художествената реч.

Методи и приложения[редактиране | edit source]

  • Лингвистична систематика — определя езика като предмет на езикознанието, възможните аспекти на неговото изследване като обект, изяснява съотношението между лингвистичните дисциплини и въз основа на определени критерии ги обединява в раздели и клонове.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Fromkin, Victoria и др. Linguistics: An Introduction to Linguistic Theory. Oxford, Blackwell, 2000. ISBN 0631197117. с. 3.
  2. ((en)) Martinet, André. Elements of General Linguistics. London, Faber, 1960. с. 15.
  3. ((en)) Halliday, Michael A. K. и др. On Language and Linguistics. Continuum International Publishing Group, 2006. ISBN 0826488242. с. vii.
  4. ((en)) Greenberg, Joseph. Linguistics and ethnology. // Southwestern Journal of Anthropology 4. 1948. с. 140–47.

Литература[редактиране | edit source]

  • Владимир Георгиев, Иван Дуриданов. Езикознание: Учебник за университетите. – София: Наука и изкуство, 1959. – 354 с. (първо издание)
  • Victoria Fromkin, Robert Rodman, Nina Hyams. An Introduction to Language. 9th Edition. Cengage Learning, 2010. ISBN 9781428263925.
  • Мария Попова, Борислав Попов, Екатерина Петкова, Кристияна Симеонова, Адриана Христова. Терминологичен речник по хуманитарни науки.Издателство “Наука и изкуство”. С., 2007, 497 стр.
  • Лилия Илиева. Увод в общото езикознание. Благоевград, Университетско издателство "Неофит Рилски", 2000 г.

Виж още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]