Бесарабски българи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Част от серията статии
за българите
Coat of arms of Bulgaria.svg

Българска култура
Литература · Музика · Изкуство
Кино · Имена · Кухня
Хора · Носии · Спорт

По региони и страни
(включително диаспората)

Република Македония
Сърбия
Румъния · САЩ · Унгария
Гърция · Източна Тракия
Малоазийски българи
Банатски българи
Бесарабски българи
Карашовени
Българи-мюсюлмани (Помаци)
Горани · Гагаузи

Религия
Православие · Ислям
Католицизъм · Протестантство

Диалекти
на българския език

източни (рупски) · западни
(торлашки · шопски · македонски)
банатски

История · Владетели

Бесарабски българи са българите, живеещи в областта Бесарабия, разделена между днешна Молдова и днешна Украйна (Одеска област).

Географско разпространение и брой[редактиране | edit source]

Етническа карта на Буджак

Общият брой на бесарабските българи в Република Молдова и Република Украйна по официални данни е около 230 000 души.

По официални данни в Република Молдова бесарабските българи през 1989 г. са 88 419 души. Според преоброяването от октомври 2005 г. В Молдова живеят 65 072 души, но в този брой не са включени българите в Приднестровието. Въпреки че българите населяват най-различни селища в Молдова, включително и столицата Кишинев, където са чести смесените бракове, тяхната най-голяма концентрация е в южните части на Молдова — предимно в Тараклийски район (28 500 д. или 66%), но също така и други райони (Кагулски, Леовски, Кантемирски), както и в Гагаузия. В Гагаузия живеят близо 8 000 българи — малко над 5% от населението.

В украинската част на Бесарабия българите са по-многобройни — над 140 000 души. Те преобладават в Болградския район. Немалко българи живеят и в Тарутински, Арцизки, Саратски, Измаилски и Татарбунарски район. Те са незначително малцинство в Килийски и Белгород Днестровски район. Макар че областният център Одеса се намира извън границите на географската област Бесарабия, немалко бесарабски българи са се преселили в този град.

История[редактиране | edit source]

Българското етническо присъствие в Бесарабия датира от ранното Средновековие. Начало на значително българско присъствие в този район обаче е поставено в края на 18 и началото на 19 век. Така по време на Руско-турската война от 1768-1774 година, особено при оттеглянето на руските войски, няколко хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Украйна.[1] Българско население се преселва в Бесарабия по време на кърджалийството в Османската империя.

В административно отношение българските и другите чужди колонии в Бесарабия се ползват с автономия спрямо местната администрация и са пряко подчинени на Обща канцелария за опекунство на чужденците. Първоначално тя е със седалище в Санкт Петербург, а през 1800 година е преместена в Екатеринослав. През годините тя има различни местни подразделения, като най-трайно и активно е това за Бесарабия.[2]

Масовите заселвания на българи в Буджак, където днес е концентрирана основната част от бесарабските българи, започва през Руско-турската война от 1806-1812 година. Непосредствено преди нея руското правителство изселва местните татари с намерението да укрепи границата си, заселвайки там християнско население. Първоначално заселниците са главно румънци, но с прехвърлянето на военните действия на Балканите през 1809 година и с оттеглянето на руснаците от Добруджа и североизточна България през следващата година няколко хиляди българи се преселват в областта.[3]

Заселването на българи в Бесарабия продължава и след края на войната, когато цялата област е присъединена към Руската империя. Клауза на Букурещкия договор дава възможност на османските поданици свободно да се изселват от страната в продължение на 18 месеца след подписването му. През този период много българи се преселват в Буджак, а също и в по-големи градове като Кишинев. Сред тях има и хора, установили се първоначално в Молдова, където са заплашени от закрепостяване от местните земевладелци. Към 1818 година броят на българите в Бесарабия вече е около 30 хиляди души.[4]

През 1818 година Общата канцелария за опекунство на чужденците е преобразувана в Попечителен комитет за чуждите поселници и е преместена в Одеса. Пръв главен попечител става генерал Иван Инзов, който развива активна дейност за организирането на колониите в Южна Бесарабия.[5]

Особено големи са преселническите вълни през Руско-турската война от 1828-1829 г. Тя се отразява изключително тежко на мирното население в Източна България - принудителни изселвания, реквизиции и масова мобилизация на цивилно население за обслужване на двете армии предизвикват икономическа катастрофа, а към това се добавя и епидемия от чума, която по някои оценки унищожава 1/3 от населението на източна Тракия. Това предизвиква вълна от български бежанци, известна част от които преминава в Новорусия, главно в Бесарабия - броят на преселилите се по време на самата война се оценява на 2-3 хиляди души.[6]

През септември 1829 година е сключен Одринският мирен договор, който отново дава възможност за изселване от Османската империя и поставя началото масова изселническа вълна, достигнала своята кулминация в края на руската окупация на източна България през април 1830 година. Общият брой на изселниците е 140-150 хиляди души, като към 3/4 от тях заминават за Бесарабия.[7]

Въпреки че българските преселници са най-вече от Източна България, сред тях има и западни българи - македонци и шопи, заселили се в Източна България през 18 век и преди това. Заедно с българите в Бесарабия се заселват дори и няколко албански села, също преселили се от Източна България — до днес част от възрастните жители на село Жовтневое (Каракурт), Болградски район говорят албански език.

След заселването си на новото място българските колонисти основават свои градове, между които Болград и Комрат, а също и много села, наричани и колонии. През 1856 година, по силата на Парижкия мирен договор Бесарабия е разделена на две — югозападните части с Болград, Измаил и Килия са включени в състава на Молдова (от 1861 г. - Румъния), а североизточните с център Комрат остават в Руската империя. През 1858 г. с разрешението на молдовския владетел, българина Никола Богориди, е основана Болградската гимназия, която има значително място в развитието на българското образование и култура през Възраждането.

В края на 1860 година възниква напрежение между българите в района на Болград и румънската администрация, при което местен чиновник е пребит. На 8 ноември полицията разпръсква събрание на българи, след което започват произволни насилия - загиват 10 души, а около 200 са ранени. Тези събития предизвикват вълна от преселвания на руска територия, при която над 21 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Руската империя. Част от тях се установяват в българските колонии от другата страна на границата, но много други получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци, поставяйки началото на друга българска общност - таврийските българи.[8]

През 1871 година е премахнат особения статут на българските колонии в руската част на Бесарабия, дотогава подчинени на Попечителния комитет за чуждите преселници, и те са присъединени към създадените малко по-рано общи земски управи.[9]

След като през 1878 година Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя, там се засилват процесите на русификация. За това спомага и преселването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати и Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение.

След 1918 г. и краха на Руската империя Румъния завладява цяла Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление, всички културни-просветни права на българите са изцяло отнети. Това води дори до случаи на въоръжена съпротива от страна на българите и през 1924 г. избухва подкрепяното от съветска страна Татарбунарското въстание, потушено с кръв от страна на румънските власти. Междувременно, се засилват тенденциите на откъсване от българите на гагаузите, които до този момент се приемат за говорещи на турски език българи.

През лятото на 1940 година, след спогодбата Рибентроп-Молотов от предишната година, съветските войски навлизат в Бесарабия и я включват в състава на СССР. Българите преживяват колективизацията, Втората световна война, румънската окупация 1941-1944 и последвалия войната небивал глад и масова смъртност.

Въпреки че са признати официално, в СССР част от бесарабските българи губят някои черти от своята културна идентичност — език и други.

Бесарабските българи в Украйна[редактиране | edit source]

Карта на българите в Украйна

В края на 80-те години сред българите в СССР се заражда движение на национално възраждане. Издават се български вестници, създават се културно-просветни дружества, в много училища започва да се изучава български език — в началото като факултативен предмет, а впоследствие и като задължителна част от учебната програма. След разпадането на Съветския съюз през 1991 г. в някои места в Бесарабия (в Болградската гимназия, в Тараклийския колеж, в село Чийшия (Огородное, Городное, Украйна) и на други места на български език се изучават голяма част от учебните предмети. През 1993 г. в Украйна се създава Асоциация на българите в Украйна, чийто председател Антон Киссе е депутат в парламента на Украйна. През 1995 г. в Кишинев се създава Български теоретичен лицей „Васил Левски“. През 2007 г. в Одеса е създадена организацията Конгрес на българите в Украйна с председател Юрий Граматик. Основната цел на организацията е съхраняване на правата на българите в Украйна в съответствие със законите на страната[10].

Бесарабските българи в Молдова[редактиране | edit source]

През есента на 2004 г. в центъра на българите в Молдова, град Тараклия се открива Тараклийският държавен университет, в който официалните езици на обучение са български и молдовски (румънски). Този университет се съфинансира от българската държава.

Личности[редактиране | edit source]

Език[редактиране | edit source]

Езикът на бесарабски българи - (Бесарабски български) е запазил някои старобългарски и диалектни думи и има още няколко разлики със съвременния български език

Литература[редактиране | edit source]

  • Грек, Иван и Николай Червенков. Българите в Украйна и Молдова. Минало и настояще, София 1993
  • Киссе, Антон. Возрождение болгар Украины. Очерки, Одесса 2006, 288 с.
  • Новаков, Савелий З. Социально-экономическое развитие болгарских и гагаузких сел Южной Бесарабиии (1857-1918), Кишинеу 2004
  • Алманах "Родолюбец", т.I — т. VII, (София 1994, 1996, 1998, 2000, 2002, 2004, 2006)
  • проф. Михаил Станчев. Болгары в Российской империи, СССР, странах Балтии и СНГ. 1711 - 2006 гг. Т. 1. - Статистический сборник.София: академическое изд-во им. М. Дринова, София, 2009. - 619 с.

„Съвременната поезия на бесарабските българи“[редактиране | edit source]

Книгата „Съвременната поезия на бесарабските българи“ (автор Светлозар Василев, редактор Елена Налбантова, изд. Хера — гр. Ямбол 1999 г.) има претенциите да бъде първото научно изследване на литературата на бесарабските българи, периодизация, очертава въпросите, които стоят пред бъдещите изследователи, проследява творчеството им до съвременността, предлага модел за четене на поезията на бесарабските българи. Проектът е изпълнен през 1999 г. от Светлозар Василев и е редактиран от асистента по Възрожденска литература Елена Налбантова от Великотърновския университет.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Дойнов 2005, с. 57-58.
  2. Дойнов 2005, с. 174.
  3. Дойнов 2005, с. 74-82.
  4. Дойнов 2005, с. 82-83.
  5. Дойнов 2005, с. 174-175.
  6. Дойнов 2005, с. 84-87, 92.
  7. Дойнов 2005, с. 110-111.
  8. Дойнов 2005, с. 132-137.
  9. Дойнов 2005, с. 175.
  10. КБУ на сайта на Агенцията за българите в чужбина
Цитирани източници
  • Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751-1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 57-58.

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]