Буджак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за частта от Бесарабия. За селото в Северна Добруджа вижте Буджак (Окръг Кюстенджа).

С названието Буджак се означава южната част на историческата област Бесарабия, сега най-югозападната част на Украйна, включена в състава на Одеска област, и южния край от Република Молдова. Районът е заключен между Черно море и реките Дунав, Прут и Днестър.

Название и география[редактиране | edit source]

Името Буджак е дадено на тази част от Бесарабия по време на османското владичество в периода 1484-1812 и произлиза от турската дума "bucak", която се превежда като "ъгъл", "кът", "тихо място", тъй като районът е затворен географски между Черно море, Дунав, Прут и хълмистата част на север.

Всъщност той рядко е наричан с названието Буджак. Вместо него се среща друг термин - "Южна Бесарабия", а Буджак се среща предимно в румънски и турски източници.

От друга страна Бесарабия е термин, наложил се, за да отбележи източната част на друга историческа област - Молдавия.

История[редактиране | edit source]

Крепост от XVI век, намираща се в близост до град Белгород Днестровски (Акерман, Четатя Алба)
България при цар Самуил
България при Цар Тодор Светослав

В античните времена Буджак е обитаван от голямото тракийско племе даки и отчасти от скитите. В VII и съответно VI век пр.хр. древни гръцки колонизатори основават два пристанищни града при устието на реките Дунав и Днепър, известни като Ликостомо и Тирас[1]. По това време районите около бреговете на Черно море са под властта на древните гръцки градове-държави, скитите и държавата на даките. През II век пр.хр. в Южна Бесарабия се заселват и келтите.

През I век от н.е. римляните завладяват областта, като възстановяват и заселват градовете Тирас и Алиобрикс. След разделянето на Римската империя през 395 година, провинцията е включена в състава на Византия. От I век от н.е. до инвазията на аварите в 558 г. римляните създават множество градове, военни лагери и почивни станции за ветераните, изпращани там от императорите[2].

Поради местоположението си областта се оказва един от основните пътища през които преминават народите от Великото преселение. Идвайки от районите на Монголия, те се заселват в Панония, като част от тях опустошават днешна Бесарабия. В годините на ранното средновековие Буджак е под властта на различни държавни и племенни обединения. От 387 г. е контролиран де факто от хуните. В периода от 558 г. до 567 г. е под властта на аварите, а след това славяните заселват областта до 679 година, когато българският хан Аспарух се установява в местността, наричана от българите Онгъл. От 681 г. районът влиза в състава на славянобългарската държава и остава такъв до падането му под византийско владичество в началото на на XI век, когато при Цар Самуил българските болари Петър и Боян [3] тук атакуват империята. За победите на българите над византийците свидетелстват "Записките на Готския топарх" от 1003г. описание на събития от византийският началник на областта Готия в Северното Причерноморие, между Крим и днешна Одеса, който след като споделя, “че поради справедливостта и законността, която българите най-много почитали, народите се присъединявали доброволно към тях” също пише за българската армия преминала Дунав и настъпила във владяната от византийците част на Отвъддунавска причерноморска България.[4]

През XI век Буджак е заселен от печенегите, а след това, в XII век - и от куманите. След възстановяването на България през 1185 г. областта отново влиза в рамките на Второто българско царство до 1241 г. когато бива завладянο от Монголската империя. По времето на монголците наново са построени крайбрежните градове Маурокастрон и Ликостомо, които де факто били под властта на средиземноморската град-държава Генуа. Българското управление над областта е възстановено към 1300 г. при цар Тодор Светослав. От 30-те години на XIV век Буджак е управляван от влашкия владетел Бесараб I, откъдето произлиза и прозвището на областта.

Българското етническо и политическо присъствие в земите на север от Дунава е засвидетелствано и през първата третина на XIV в. от арабския географ Абуфеда (1273–1331 г.). Когато описва река Днепър, той сочи, че: „край нейните брегове се намират множество селища на българи и тюрки“. Важни са и неговите сведения за третия български град носещ името Белград - този на река Днестър: „Акерман е град в земята на българите и тюрките, в седмия климат. Той е малък и е разположен край Черно море… Намира се в равнина. Едни от неговите жители са мюсюлмани, а другите — неверници [християни]. Недалеч от града в морето се влива реката Торлу [Днестър]“.[5]

През 1484 г. молдовският княз Стефан Велики е принуден да предаде крепостите Килия и Белгород Днестровски (Акерман) на Османската империя, а в 1538 г. войводата Петру Рареш е насилствено задължен да даде крепостта Бендери, като по този начин Молдова, и в частност Буджак, на практика става васално войводство на Отоманската империя, което запазва сравнително голяма вътрешна автономия. В Буджака се установяват ногайци.

В периода на Руско-турската война от 1806-1812 Буджак е опустошен от Русия. Според мирния договор, подписан през 1812 година в Букурещ, територията източно от реката Прут, в това число и Южна Бесарабия, се дава на Руската империя. След анексирането на тази област, името Бесарабия започва да се използва много често за различаване на Източна Молдова, която става част от Русия, от Западна Молдова, която през 1859 г. се обединява с Влашко.

След провала на Русия в Кримската война от 1856 година, бесарабските градове Рени, Измаил, Болград и Килия са отстъпени от Руската империя на Княжество Молдова. След обединението през 1859 г. с Влашко, на 24 декември 1861 г. Александру Куза обявява независимостта на новата държава Румъния. Последвалата нова Руско-турска от 1877-1878 г. и подписаните Санстефански и Берлински мирен договор признават пълната независимост на Румъния от Османската империя, но тя е принудена да върне териториалните придобивки от 1856 г. на Русия.

През 1918 година, в края на Първата световна война, Бесарабия се обявява за независима и се присъединява към Румъния. Обединението на Източна Молдова с Кралство Румъния е подкрепено от Парижкия договор от 1920 година, но това не е признато от Съветския съюз. Тя е анексирана от СССР през 1939 г. след Пакта Молотов-Рибентроп, но Румъния възвръща територията ѝ през 1941 г. В 1944 г. тя отново е окупирана от СССР и е преобразувана в Молдавска Съветска Социалистическа Република, която през 1991 г. обявява своята независимост. По-голямата част от Южна Бесарабия, т.е. от Буджака, е присъединена към Украинската ССР, от 1991 г. - Република Украйна. Днес тази мултиетническа провинция е част от Одеска област.

Украински Буджак[редактиране | edit source]

Административно деление[редактиране | edit source]

Териториално разделение на Буджак

Буджак е разделен на 2 града с областно значение (Измаил и Белгород Днестровски) и 9 района:

Население[редактиране | edit source]

Етническа карта на Буджак

Украинската част от областта е многонационална, като основните етнически групи в нея са украинците, българите, руснаците, молдованите (румънците) и гагаузите. Най-много българи има в районите Болград (61%), Арциз (39%) и Татарбунар (38%). Руснаците са съсредоточени в град Измаил (44%), а молдованите (румънците) - в район Рени (49%). Населението на останалите окръзи е главно украинско.

Според последното преброяване на населението в Украйна през 2001 г. в Буджак живеят 617 200 души[6].

Етнически групи Население Процент
украинци 248 000 40.2%
българи 129 000 21%
руснаци 124 500 20%
румънци 78 300 12.7%
гагаузи 24 700 4%
Общо 617 200 100%

Молдовски Буджак[редактиране | edit source]

Вижте още[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((ro)) Viata Basarabiei, посетен на 24.02.2007
  2. ((en)) Toponymy and ethnic Realities at the Lower Danube in the 10th Century, посетен на 24.02.2007
  3. П. Хр. Петров, Восстание Петра и Бояна в 976 г. и борьба комитопулов с Византией, Byzantinobulgarica, I, Sofia, 1962, стр. 121—144.
  4. Записка на готския топарх // Гръцки извори за българската история. — София: Българската Академия на науките, 1964. — Т. V. — С. 296—302.
  5. [http://chitanka.info/text/30003/50#ref_3-4 Иван Божилов, Васил Гюзелев История на България в три тома, том 1, § 2. Стабилизиране на Българското царство след кризата: Тодор Светослав (1300–1322 г.) и Георги ІІ Тертер (1322–1323 г.)]
  6. ((uk)) Про кількість та склад населення Одеської області за підсумками Всеукраїнського перепису населення 2001 року, посетен на 23.02.2007

Литература[редактиране | edit source]