Аспарух
За българското име вижте Аспарух (име). За улицата в София вижте Хан Аспарух (улица в София).
| Аспарух | ||
|---|---|---|
| владетел и създател на Дунавска България | ||
 |
||
| Паметник на Аспарух в Добрич, България | ||
| Управление | 681–701 | |
| Роден | ок. 640 | |
| Починал | 701 | |
| край Днепър, днес Украйна | ||
| Предшественик | Кубрат | |
| Наследник | Тервел | |
| Потомци | Тервел Айар |
|
| Династия | Дуло | |
| Баща | Кубрат | |
Хан Аспару̀х (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук[1], Батий[2], Атил-Кесе[3]) е прабългарски владетел, основател на Дунавска България. Той е третият син на хан Кубрат, основателя на Велика България.
Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата хан. В Именника на българските ханове Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.
|
||
Съдържание |
[редактиране] Произход и дейност до 671 г.
Аспарух произхожда от рода Дуло, който е управляващ род във Велика България от 628 г. Не е известна точната година на неговото раждане, но се предполага че е загинал ок. 700 г. в битка с хазарите. В Именника на българските ханове се казва че е живял 61 години т.е. Аспарух трябва да е роден ок. 639-40 г. Малко е известно за живота на Аспарух до 671 г. Според историята на волжките българи - Джагфар тарихъ,чиято автентичност се оспорва, той е поставен от баща си начело на племето оногури (уногондури), които живеели на североизток от Азовско море и отбранявали Стара Велика България срещу хазарите. При поредното нахлуване на хазарите през 671 г. силите на Аспарух и на брат му Котраг са разгромени. Джагфар тарихъ разказва, че след смъртта на Кубрат, Аспарух заедно с чичо си Шамбат, се опитва да заеме престола на Велика България, но е разбит от Бат Баян с подкрепата на хазарите, и заедно със своите прабългари се оттегля към град Бащу (сега Киев). Около 670 г. Аспарух преминава река Дунав с около 30-50,000 прабългари.[4][5][6] Вероятно част от хората му остават северно от реката, като щит срещу хазарите.
[редактиране] Дейност от 671 до 680 г.
Предвид постоянната заплаха от хазарски атаки от изток към 671 г. Аспарух се преселва при устието на р. Дунав. Някаква първоначална враждебност от страна на Аспарух спрямо Византия на чиито граници се заселил не може да се предполага. Преследван от хазарите и чувствайки се, от една страна, недостатъчно гарантиран с безопасност в новото си местоживелище, а от друга — слаб поради малобройността на ордата си, той се видял принуден да търси съюз с византийците. Последвалото преминаване на Дунав е станало със съгласието на византийското правителство, което е определило място за поселението в зоната около устието на Дунав, като възлага на прабългарите охранителни функции. Ползвайки се обаче от критичното положение на Империята в този период, Аспарух постепенно започнал да разширява владенията си в Малка Скития. Така той по-късно достигнал до най-тясното място между Дунав и Черно море (днешния Канал Дунав - Черно море), където бил спрян от византийско укрепление - земен вал и ров. Това обстоятелство, както и тревогата от евентуално подчинение и включване на дунавските славяни в нов племенен съюз провокира и похода на император Константин IV Погонат срещу прабългарите през 680 г.
Реално тази война е провокирана през 672 г., със завладяването от прабългарите на част от Северна Добруджа, но до 679 г. Византия е ангажирана с тежкия конфликт с Арабския халифат, достигнал върха си с обсадата на Константинопол между 674 и 678. Византийските хронисти указват за неколкократни грабителски походи на прабългарите в пределите на Византия,но ангажираността на империята на юг не ѝ позволявала нищо освен чисто пасивни, отбранителни действия. Разгромът на арабите дава възможност на способния и енергичен император Константин IV да насочи вече активно вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската заплаха.
[редактиране] Битка при Онгъла
През пролетта на 680 г.преди решаващата Битка при Онгъла византийска армия се придвижва по суша и море до делтата на Дунав. Стресната от многобройния противник прабългарската армия се оттегля в укрепление, издигнато на остров Певки. Отдалечеността и откъснатостта на военните действия в периферията на империята води до трудно снабдяване на византийската армия. От друга страна е налице практическа невъзможност да бъде щурмувано укреплението на острова. Започва обсада, но отпътуването на императора за Месемврия, за лечение на подаграта от която страдал, понижава бойния дух допълнително. Със заминаването на императора се пръснал слух, че той бяга. Това било достатъчно да накара армията да започне отстъпление. Такива били и инструкциите на императора, за лъжлива маневра с цел да бъде накаран врага да напусне острова, за да го атакуват. В тази обстановка българската армия се възползвала от създалата се психологическа ситуация и неочаквано атакувала превъзхождащата я в пъти византийска войска, като ѝ нанесла поражение.
След отстъплението на византийците на практика по-голямата част от Мизия оставала извън контрола на империята. Като сключил военно-племенен съюз със седемте славянски племена и си осигурил съюзници наоколо, Аспарух се укрепил отново в Малка Скития. Той, обаче започнал поетапно да напада близките византийски области на юг от Стара планина, използвайки умело политическата и военна ситуация. Развоят на събитията принуждава визнатийското правителство да поиска мир и през пролетта на 681 г. в Константинопол е сключен договор. С него Византия отстъпва на България областта Мизия до р. Искър, но без гр. Одесос и околното крайбрежие. Това всъщност било формално, тъй като византийска власт над тези земи фактически липсвала поради непрекъснатите варварски нахлувания и перманентните вълни от славянските заселвания. България същевременно се съгласява да преустанови набезите отвъд Стара планина. Уредени са и търговските отношения между двете страни. След като сключил мир с Константин IV Погонат, Исперих повидимому се задоволил от условията и не тревожил Византия до смъртта на този император (686).
[редактиране] Дейност от 681 до 701 г.
След 681 България води активна външнополитическа и военна дейност практически по всички стратегически направления.
На юг – договорът от 681 г. изглежда само временно възпира българските армии от по-нататъшни нахлувания и грабежи във византийска Тракия, действия, впрочем, съвсем характерни за номадските конни народи тогава. Източниците свидетелстват за едно по-значително навлизане през 688 г., когато българските войски нападат византийските при устието на р. Марица, при връщането им от поход в Южна Македония (походът на Юстиниан II срещу македонските славяни). Възможно е в случая да става дума за Куберови българи действащи в синхрон с Аспаруховите или самостоятелно. Не е уточнено дали става въпрос за Мизийски или за Македонски българи или за общи техни действия. Сведенията за изхода от сражението са неясни, и явно то е без категорична победа за българите или за ромеите, но Византия успява да пресели значителни славянски маси в Мала Азия, каквато е една от целите на нейните действия. Други източници обаче сочат инициативата у Византия, в опит за реванш за 680 г. и независимо от похода срещу македонските славяни. Според тях, военните действия започват през 688 и продължават до 689-690 г. и първоначално щастието е на византийска страна, но на връщане Юстиниановите войски са издебнати от българите някъде в Тракия и претърпяват тежко поражение. Впрочем, конфликтът няма трайни последици за нито една от страните.
На северозапад съществува напрежение между българи и авари още от времето на Кубрат. При Аспарух са спорни земите между река Искър, Стара планина, река Олт и Карпатите. Известен е конфликт между България и Аварския хаганат през 691-693. Макар изходът от него да е неясен, несъмненото присъствие в територията на България занапред на горепосочените земи подсказва за успешният му за България изход.
На североизток от Дунава, откъм Хазарския хаганат идва през този период главната заплаха за българската териториална цялост. Няма съмнение, че отстояването на границата по р. Днепър(според някои изследователи - Днестър) е била най-важната външнополитическа задача за Аспарух. За значителната опасност свидетелстват и големият брой отбранителни валове, изградени в Добруджа и Влашко против заплахата от север. Тези валове подсказват и за дълбочината на хазарските нахлувания – чак до Средна Добруджа. Най-вероятно е военните действия между двете държави да са били непрекъснати през целият период. Спасително обстоятелство за България, противопоставена на много по-силния противник, е бил натискът откъм юг срещу Хазария от страна на арабите, който е сковавал основните им сили. Въпреки това, в отделни моменти несъмнено е имало и значителни настъпления на запад, обуславящи и личното участие на Аспарух във военните действия. Съществува хипотеза, че археологическият паметник при Вознесенка на брега на река Днепър е гробът на Аспарух, макар че предназначението на обекта и връзката му с българите е спорна.[7]
[редактиране] Оценка на управлението
В годините на тежка криза Аспарух е човекът създал Първата българска държава и утвърдил ролята ѝ на европейската политическа сцена.
[редактиране] Съвременни аспекти
Хан Аспарух е избран под номер 3 в класацията „Великите българи“ [8] на Българската национална телевизия. Името му носи град Исперих и на него са наречени улици в много български градове. На основателя на България са посветени и много книги и филми. Сред най-големите мостове в България е Аспаруховият мост във Варна.
[редактиране] Източници
- ↑ „Арменска география“ от VII век
- ↑ Сигиберт „Хроника“ от XI век
- ↑ Джагфар Тарихъ, летопис от XVII век с недоказана автентичност
- ↑ Васил Н. Златарски. История на Първото българско Царство. Епоха на хуно-българското надмощие с. 188.
- ↑ Ал. Бурмов, Създаване на Българската дъжава с. 132.
- ↑ Образуване на българската народност. Димитър Ангелов (Издателство Наука и изкуство, „Векове“, София 1971) с. 203—204.
- ↑ Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 127-128.
- ↑ Класация „Великите българи“ на БНТ
[редактиране] Външни препратки
- Според изследователите на съкровището от Сент-Миклош Аспарух е бил християнин
- Asparukh von Bulgarien 3-те деца на Аспарух
- Аспарух - предводителят на конницата
|
|||||||||||||||||||||||||||||
