Велика България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за държавата от 7 век. За модерната националистическа концепция вижте Велика България (политическа концепция). За други значения вижте Велика България (пояснение).

Стара Велика България
 
632[1] — 665[2]  
 
 
 
 

Герб


Местоположение на Велика България

Стара Велика България около 650 г., според „Прабългарите през V-VII век“ от Рашо Рашев
Континент Европа
Столица Фанагория (632–665)
Официален език прабългарски
Форма на упр. Абсолют. монархия
   - 632–642 Кубрат
   - 642–665 Батбаян
Епоха
 - Кубрат създава държавата
632 г.
 - Батбаян наследява трона
665 г.
 - Стара Велика България е превзета от хазарите.
665 г.
редактиране
Преселването на българските племена през 6-7 век
Българските царства ок. 800 г.
Великото българско царство ок. (650)

Стара Велика България (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία, ἣ παλαιά μεγάλη Βουλγαρία hē palaia megalē Boulgaria, на византийски гръцки: Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία, Palaiá Megálē Boulgaría), както е наричана от византийските автори,[3] по-рядко Оногурия (Patria Onoguria) [4][5][6][7][8] е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на северното Причерноморие — днешна Украйна и Южна Русия.[9] В някои източници Фанагория се сочи като столица на държавата.[10] Това предположение се основава на хрониката на Теофан Изповедник,[11] но не се подкрепя от археологическите данни.[12]

Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток — река Кубан, на юг - Азовско и Черно море (без южен Крим), на запад — река Днепър, на север — река Донец.

Исторически източници[редактиране | edit source]

Основните източници за историята на Велика България са хрониките на Йоан Никиуски от 6 век и по-късно на патриарх Никифор и Теофан Изповедник, писани в началото на IX век, като се предполага, че и двете са използвали общ по-ранен първоизточник. Украинският историк Комар прави критичен анализ на хрониката на Никифор, като се опитва да докаже, че държавата изобщо не е съществувала,[13] но тази хипотеза се отхвърля от повечето историци.[14]

Някои подробности за Кубрат и отношенията му с Империята се съдържат в етиопски превод на хрониката на Йоан Никиуски, а българските племена през VII век са изброени в арменската географска книга „Ашхарацуйц“. Унищожаването на Велика България е описано в запазено писмо от известната Кеймбриджска преписка на хазарския хаган Йосиф.

История[редактиране | edit source]

Края на 6 век протобългарите образуват начело с Органа (Орхана) т. нар. „Велико българско царство“ на територията на реките Дон и Волга със столица Фанагория, което на запад е влияно от аварите и на изток от западния тюрк (кок-тюрки) Тардус. Орхан като оногур-хун има традиционно още „остригана глава“, но днес се смята за първият княз на „протобългарите“. Тяхният владетелски списък води обаче много назад и Ернак (синът на Атила) се смята за основател.

Кхан Органа застава около 610 г. начело на българското племе Утигури и през 617 г. успява да обедини Утигурите със другото българско племе Кутригури. [15] През 619 г. Органа отива в Константинопол и сключва военно политически съюз с Византия. През 628 г. Органа и племеникът му Кубрат от рода Дуло въстават против Аварския Каганат. През 629 г. те се освобождават, но все още са зависими от Западнотюркския хаганат. През 632 г. Оногурия се отделя от Западнотюркския каганат и като владетел остава Кубрат, който според Йоан Никиуски, през юношките си години е израсъл в Константинопол и е кръстен като дете, и е „приятел“ на тогавашния византийски император.

Знае се от византийски хроники, че Кхан Кубрат малко след като се възкачил на българския трон побеждава аварите като се предполага, че това е станало в периода между 632 - 636 г. По времето на Кубрат се строят нови крепости и се основават нови градове. През 648 година Кхан Кубрат побеждава значителна арабска войска от около 20 000 войни под командването на Абд-ел-Рахмани(според летописите на ат-Табри) навлиза от юг през Кавказ минали прохода Дебрен и нахлули в земите на Барсалите които са прабългарско племе, и по това време част от Стара Велика България. От 650 година започват постоянни набези от страна на ново създадената държава на хазарите, Хазарски хаганат. С течение на годините войната между Българи и Хазари се изостря докато накрая хазарите изтласкват хегемонията на Стара Велика България през 668/671.

Хронологично първоначално Кубрат е владетел само на прабългарските племена Утигури и Кутригури но през годините успява да обедини в обща държава и други прабългарски и унгарски племена, като Оногури, Сувари, Барсали, Купи българи, Алани, Анти и други.

През 632 година Кубрат сключва мирен договор с византийския император Ираклий. Според Теофан Изповедник, преди смъртта си Кубрат съветва петимата си синове Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер да не се разделят, за да се защитават по-успешно от другите народи, но те не успяват да спазят заръката на баща си.[16] Кубрат умира около 665 г. Най-големият му син, Батбаян, поема управлението на Велика България. След смъртта на Кубрат Велика България се разпада, вероятно в годините от 665 до 668 година.[17]

През 668/671 държавата която владее Бат Баян попада под Хазарска зависимост. В последствие областта е известна в средновековните хроники като Кара Булгар.

Документални филми[редактиране | edit source]

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Southeastern Europe in the Middle Ages, 500-1250, Florin Curta, Cambridge University Press, 2006, ISBN 0521815398, p. 78.
  2. Nations and Nationalism: A Global Historical Overview, Guntram H. Herb, David H. Kaplan, ABC-CLIO, 2008 ISBN 1851099085, p. 570.
  3. Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. София, Зограф, 1997.
  4. Таврика в эпоху раннего средневековья: салтово-маяцкая культура, Igor Avenirovich Baranov, Nauk. dumka, 1990, стр. 146.
  5. Constitutional Law of 2 EU Member States: Bulgaria and Romania: the 2007 Enlargement C. A. J. M. Kortmann, J. W. A. Fleuren, Wim Voermans, Evgeni Tanchev, Martin Belov, Cristian Ionescu, Kluwer, 2008, ISBN 9013056350, p. I-4.
  6. Secrets of the World's Undiscovered Treasures, Lionel & Patricia Fanthorpe, Dundurn, 2009, ISBN 1770703845,p. 119.
  7. История на българите в 8 тома. От древността до края на XVI век. том I, ISBN 954621213X, 9789546212139, Емил Александров, Редактор Георги Бакалов, Знание, 2003, стр. 54.
  8. Вестник Ленинградского университета, Издател Изд-во Ленинградского университета, 1986, стр. 17.
  9. Йоан Никиуски, Chronicle
  10. История СССР с древнейших времен до наших дней. Т. I. Москва, 1966.
  11. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0. с. 99-100.
  12. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 57.
  13. Комар, О. В.. Ранние хазары в Северном Причерноморье (постановка проблемы). // Восточноевропейский журнал 3 (4). 2000. с. 16 сл.
  14. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 47.
  15. Daniel Ziemann: Vom Wandervolk zur Großmacht: die Entstehung Bulgariens im frühen Mittelalter. Köln u.a. 2007, S. 95ff.
  16. Теофан. Хронография. // ЛитРес, 2009. Посетен на 8 май 2010.
  17. Dimitrov, Khristo. History of Macedonia in the Middle Ages, "Gutenberg", 2001, p. 38.

Литература[редактиране | edit source]

  • История на България, С., 1996, изд. „Отворено общество“
  • Рашо Рашев, Прабългарите през V-VII век, Орбел, София, 2005
  • Йоан Никиуски, 120, 47.
  • Daniel Ziemann: Vom Wandervolk zur Großmacht: die Entstehung Bulgariens im frühen Mittelalter. Böhlau, Köln u.a. 2007 (дискусия).
  • The New Cambridge Medieval History. Bd. 2. Cambridge 1995, S. 915ff. (Bibliographie zum Thema Bulgaren und Slawen)
  • Veselin Beševliev: Die protobulgarische Periode der bulgarischen Geschichte. Verlag Adolf M. Hakkert, Amsterdam 1981, ISBN 90-256-0882-5.

Външни препратки[редактиране | edit source]