Велика България (политическа концепция)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за политическата концепция. За други значения на Целокупна България вижте Целокупна България (пояснение). За историческата държава вижте Велика България.

Карта на Българската екзархия (1870-1913).
Карта на Княз Черкаски за Българското землище в 1877 г. от мирните преговори в Сан Стефано
Сръбското княжество и анексираните от него в 1833г. български нахии в Поморавието и други територии
Граници на България според Цариградската конференция, 1876-1877
Карта на Санстефанска България.
Българското землище 1912 г.
„Карта на Новата България с естествените граници“ от 1913 година.
Обитавани от българи земи - български говори и диалекти
Карта на Велика България от войнишки паметник в центъра на Кюстендил.

Велика България е политическа концепция, която предвижда образуването на българска държава в населените с българи земи на Османската империя: Добруджа, Мизия южно от Дунава, по-големия дял от Тракия и Македония. В България, често се използва термина Българско землище, вместо Велика България.

Концепцията е разисквана за първи път на Цариградската конференция от 1876 година и е осъществена от Санстефанския мирен договор от 1878 година:

България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османската армия там повече не ще се намира.[1]

Граници и история[редактиране | edit source]

В границите на Велика България обикновено се включват териториите на: днешната Република България - 111 000 кв.км, Вардарска Македония, Егейска Македония, Беломорска Тракия, Одринска Тракия, Северна Добруджа, Тимошко и Поморавието със Западните покрайнини.

Тук се развиват българското Възраждане и националноосвободителни борби за освобождение и обединение на българския народ в една държава. С обособяването на Сръбското княжество в Османската империя след 1830 г. започва усилена инвазия на съседните на българския балкански народи за откъсване на земи от българското землище и присъединяването им към техните държавни територии, съпроводено от политика на асимилация и отродяване, етническо прочистване, на икономически, културни, верски и физически репресии, стигащи до геноцид — политика, която не е напълно забравена и до днес.

Българите, с извисяване на народностното им самосъзнание през Възраждането, дават все по-силен отпор на тези действия и докато в началото сърбите не срещат ожесточена съпротива при навлизането си в Поморавието и дори успяват да привлекат част от населението на своя страна срещу османския поробител, то по-късно в борбите срещу погърчването и за независима Църква борбата е яростна, а във въстанията срещу турците и Освободителната война е пролята кръвта на стотици хиляди българи.

След Освобождението през 1878 г. и последвалото злощастно маргинализиране на България в едно трибутарно княжество от Берлинския конгрес, българите вдигат две големи въстания — Кресненско-Разложко въстание и Илинденско-преображенско въстание, участвайки в пет войни за национално освобождение и обединиение: Сръбско-българска война (1885 г.), Балканска война (1912 г.), Междусъюзническа война (1913 г.), Първа световна война (1915-1918 г.) и Втора световна война (1940-1945 г.) Националното движение и борба се водят: в Тракия и Македония - Българската екзархия, ВМРО, Вътрешна тракийска революционна организация - ВТРО, Дружба „Родина“ и Охрана, a в Добруджа — Вътрешна добруджанска революционна организация - ВДРО и др., в Западните покрайнини и Поморавието — Вътрешна западнопокрайнска революционна организация - ВЗПРО, известна и като организация „Въртоп“.

Постигнатите успехи във войните за национално обединение не са пълни и от цялото българско национално землище е отвоювана малко повече от половината, а излазът на Бяло море е загубен. Сравнен обаче с това, което впоследствие се случва с Австрия, Унгария и напоследък със Сърбия, все пак резултатът засега е задоволителен. Съвременното схващане е, че България като пълноправен член на Европейския съюз, след евентуалното приемане на Сърбия и Република Македония в него, може да постигне и опази своите национални идеали основно по пътя на икономическото, културното и демографското утвърждаване в териториите на своето национално землище в и извън държавните си граници.

Предпоставки и същност[редактиране | edit source]

Доктрината за Велика България се базира на реално постигнатите икономическите успехи на съединена България превърнали я във водеща страна на Балканите; на добре организираната и мотивирана армия и на геополитическите възможности които дава широкият териториален обхват на разпространение на българския етнос на полуострова. Тя е изразител на силните народни стремежи за национално обединение на българския народ.

Допълнителна предпоставка е възможността да се придобие възможно най-голям дял от Османското наследство при очакваното разпадане на империята.

За целите на доктрината умело се експлоатира култивираното през Възраждането родолюбие у българите, силното общественото негодувание от териториалното разпокъсване на българския народ след Берлинския конгрес и незавидното положение на българското население в съседните страни.

Целите на доктрината са да се разпростре властта на управляващия България елит, воден от цар Фердинанд над възможно най-голяма територия и на Балканите и възможно над най-много ресурси, като се превърне в неоспорим хегемон в югоизточна Европа. Царят мечтае дори да завладее Константинопол и да създаде империя разпростирайки властта си и в Ориента. Започва и проучване за реализиране на нов имперски дворцов комплекс на бул. "Царя" в София.

Средствата които са предвидени за реализацията ѝ са изключително по пътя на войната, като не са отдава голямо значение на всички други методи за постигане на дадена политическа цел.

Ресурсите на които се разчита са изключително тези които може да предостави българският народ.

Приложение[редактиране | edit source]

Територии под контрола на България към края на април 1913 г.
България - военни граници през І-вата Световна война
България - административно деление с новоосвободените земи през І-вата Световна война
България - административно деление през Втората световна война

Реализацията на така обрисуваната доктрина започва да се струва възможна с постигането на първите големи победи на българската войска в Балканската война. Тогава пропагандата дори видоизменя рефрена на химна "Шуми Марица" в "Марш марш Цариград е наш!", а се говори, че вече е готова поръчаната от Фердинанд каляска за парада в Константинопол.

Първият ход в изпълнение на Великобългарската директива е отхвърлянето на турското предложение за мир в октомври 1912 и заповедта на двореца до генерал Радко Димитриев да атакува Чаталджанската укрепена линия и да напредне към Цариград. Заповедта е изпълнена и атаката е проведена на 17-18 ноември (4-5 ноември стар стил).

Още в този пръв акт на политическият елит в даденото направление прозират тежките заблуди и авантюризъм от които той се води и вредата на поетия курс за интересите на българската нация. Храбрите и победоносни български войни дават целия свой устрем и героизъм, но лошо планираната и зле осигурена операция води до масови жертви и успешно отразяване на удара от турските части.

Следващият знаков ход е заповедта на Фердинанд за "демонстративната" атака в нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г. срещу сръбските и гръцки части за да може да преговаря от позиция на силата за съдбата на Македония с което започва Междусъюзническата война завършила с "първата национална катастрофа".

Трета значима проява е включването на България на страната на "Централните сили" в Първата световна война когато елитът е привлечен от големите обещания за относно Македония, Поморавието и Добруджа и вероятно с преки материални стимули, пренебрегва факта че срещу Германия, Австро-Унгария и Турция стоят ресурсите на целият останал свят и довежда страната до "втора национална катастрофа", като на България е отнет излаза на Бяло море и е превърната във второстепенна държава на Балканите.

Крах на Великобългарската доктрина[редактиране | edit source]

Българското поморавие
Карта на Велика България от статуя в двора на Националния военноисторически музей в София.

След двете национални катастрофи доктрината фактически престава да бъде програма на елита, едно защото е силно компрометирана и нейният основен проводник цар Фердинанд е принуден да абдикира и най-вече защото страната вече не разполага с ресурс с който да я реализира.

Сключените договори в 20-те години Моллов Кафандарис с Гърция и Ангорският договор с Турция следват именно курса на смяна на политическата доктрина.

Рефлексиите във времето на Втората световна война са по-скоро пропагандни. Цар Борис III е напълно наясно с невъзможността Третият Райх със силите на Оста да спечели войната без подкрепата на СССР. Царят фактически няма избор на политика и единственото което може да направи е да иска предварително връщане по Договор с Румъния на част от Добруджа, нещо което съюзниците ще зачетат след края на войната, и неучастието на български войски в преки бойни действия срещу съюзниците, както се бият унгарските, румънските и финландски армии, а въвеждането им с жандармерийски функции в Сърбия, Поморавието, Беломорието и Македония. Естествено играта се играе докрай и дори се преиграва с обявената от Народното събрание война на Великобритания и САЩ. Връщането на Южна Добруджа при договорените условия всъщност е генерално отстъпление от доктрината, защото става срещу репатриране на цялото коренно българско население от Северна Добруджа и безапелационното предоставяне на изконните български земи, в които дори е основана държавата, на съседна Румъния. Останалото, като повторното присъединяване на Беломорието, Македония и Поморавието, са тактически действия в отговор на условията на епохата, които само по съпътстващата ги реторика имат общо с доктрината.

Плах опит за възраждането ѝ е проектът за балканска федерация след края на войната, в която Димитров и Коларов се надяват с благословията на Сталин, като негови верни лица, да доминират над сърбите и другите славяни на полуострова, а при успех на комунистите в Гражданската война в Гърция, евентуално и там. Такава идея след договорките в Ялта, които СССР и Западът спазват стриктно, е пълна химера и тя съвсем скоропостижно е изоставена.

Просъветският комунистически режим установен след 9 IX 1944 г. яростно преследва положителното отношение у българите към националния идеал. Прочистени са библиотеките от "великобългарска фашистка литература", учени, интелектуалци и партийни членове са дискриминирани, репресирани и въдворявани в лагери като причастни към "великобългарски идеи". Дори преводът на издаден в СССР сборник с международни актове от 1640 до 1919 г. е конфискуван, тъй като в него е публикуван Санстефанският договор. Тези репресии и цензурата са особено силни цели 22 години до 1966 г., когато, за противодействие основно на югославската пропаганда, но и на натовската гръцка и турска активност, започват да отслабват.

Рефлексиите от тази антинационална политика са живи и днес.

Анализ[редактиране | edit source]

Великобългарската доктрина за създаване на доминираща сила на Европейския югоизток е утопия, защото: първо - това грубо противоречи на интересите на Русия и Великобритания и на другите мощни държави, диктуващи световната политика и те никога не биха допуснали това; второ - българският народ, макар и най-многоброен и добре развит, няма такъв ресурс - икономически, военен и културен- за установяване на пълна хегемония; трето - обществото глобално се е променило от времето на последните национални обединения, тези на Италия и на Германия и превръщането им във "велики" държави, (самият факт, че Австрия остава извън Кайзеровия Райх и немското обединение не е напълно завършено, е достатъчно показателен за това), в ХХ в. тепърва предстои разпадането на съществуващите империи, а българският елит тепърва иска да създаде собствена; четвърто - самият елит няма капацитет да реши задачите, които си поставя. Тесногръдо се залага единствено на военните средства, пренебрегвайки икономическото и културно обвързване и доминация, не умее да осигури необходимата международна подкрепа за прокарването на своите каузи и да открие тези, които биха имали интерес от този успех, допуска наивност и елементарни тактически и дипломатически грешки, разчита единствено на ограничените ресурси на народа и не успява да ги свърже в успешна комбинация с други държави, дори се случва да изпадне в изолация и всички съседи да се обединят срещу България.

Последици[редактиране | edit source]

Великобългарската политическа доктрина на елита е пагубна за нацията. Тя губи излаза на Бяло море, територии в Добруджа, Македония, Поморавието и Одринско. Компрометирана е в международен план легитимната възможност за обединяване на максимален дял от българския народ в една държава. България става третостепенна държава, принудена дълги години да плаща репарации. И до днес Турция не е изпълнила задълженията си по Ангорския договор.

Литература[редактиране | edit source]

  • БЪЛГАРИТѢ въ тѣхнитѣ исторически, етнографически и политически граници
  • К. Мирчев, Историческа граматика на българския език, С., 1958; 1963; 1978.
  • Ст. Младенов, История на българския език. С., 1979.
  • Б. Цонев, История на българский език, т. I, С., 1919; 1940; т. II, 1934; т. III, 1937.
  • Бернштейн, С. Б., Разысквания в области болгарской исторической диалектологии. Москва-Ленинград, 1948.
  • Ив. Дуриданов, Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към аналитизъм. ГСУ, Филологически факултет, т. 51, кн. 3, 1955, с. 87-273.
  • Л. Давидов, М. Дамянова, П. Ковачева, Ив. Харалампиев, История на българския език. Текстове, анализи, речник. С., 1982.
  • А. Давидов, Ив. Харалампиев, М. Дамянова, Христоматия по история на българския език, С., 1983.
  • Ст. Стойков, Българска диалектология, С., 1993.
  • Й. Иванов, Българска диалектология, Пловдив, 1997, /II изд./
  • „Единството на бълг. език в миналото и днес“ - отделен отпечатък от сп. "Бълг. език", 1978, кн. 1.
  • „Трудове по бълг. диалектология“. Т. I-IX, 1965-1977.
  • В памет на проф. Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974.
  • Изследвания върху историята и диалектите на бълг. език. С., 1979.
  • История на България, БАН—Сф, 1980-88 г.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Россия и национально-освободительная борьба на Балканах 1875-1878, Москва, 1973 г., стр. 359-360