Съюз на тракийските дружества в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дейци на ВМОРО от Лозенградско в Одрин през 1919 година: войводите И. Спиров, Димитър Ташев, Яни Попов, Лазо Лазов, Коста Тенишев, поп Георги Карамихалев и Бужанов (седнали); членове на тракийския комитет и заточеници: Илия Митошев, Янаки Ковачев, Никола Константинов, Никола Долапчиев и Димитър Попниколов. Крайният вдясно е Димитър Костов, а останалите са селяни от село Карахадър.
Делегати на първия конгрес на Тракийската организация, Одрин 1919 година: Епископ Иларион (седнал в средата), от дясната му страна са Димитър Попниколов и П. С. Тончев, а отлявата - Никола Константинов и Камен Димов Оксалинов, всички те са членове на Върховния комитет на организацията.

Съюзът на тракийските дружества в България (СТДБ) е национална, патриотична културно-простветна организация на тракийските бежанци и техните наследници в страната.

Начало (1896-1903)[редактиране | edit source]

Начало на организираното тракийско национално освободително движение движение е поставено с образуването на дружество „Странджа“ и на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК) през 1894 година, които действат в Беломорска Тракия и в Одринска тракия, обхванати в Одрински революционен окръг, както и в Македония. Това са останалите под турско управление български земи след ревизиране на Сан стефанският мирен договор от Берлинският конгрес. На 19 февруари 1900 година дружество „Странджа“ се саморазпуска и организацията се влива в Македонската организация, която приема името Македоно-одринска организация (а върховният ѝ орган - Върховен македоно-одрински комитет). Така за две години от средата на 1899 до 1903 година „Македоно-одринската организация се превръща в най-голямата обществено политическа сила в страната... Общо членовете на МОО заедно с помощните ѝ структури достигат до 50 - 60 000 души...“[1]

Върховният комитет събира големи финансови средства, които изразходва предимно за въоръжаване на ВМОРО. Комитетът развива и широка културна дейност - финансира издаването на книги и брошури, субсидира театралната група на Войдан Чернодрински, организира сказки, вечеринки и театрални представления. Върховният комитет и особено членовете му офицери от Българската армия настояват за ускоряване на подготвяното въстание в Македония и Одринска Тракия. От средата на 1900 година организацията силно се централизира, почти загърбва легалната политическа и културна дейност и изцяло се преориентира към въоръжената борба. Дейците на ВМОК смятат, че основната тежест на бъдещето въстание трябва да се поеме от четите, които ще навлязат от България и ще са начело с български офицери.

От Преображенското въстание до Младотурската революция (1903-1908)[редактиране | edit source]

Тракийското движение през 1908-1912[редактиране | edit source]

Тракийското движение от 1912-1919[редактиране | edit source]

Тракийското движение между 1919 и 1944[редактиране | edit source]

Устав и Правилник на ВТРО.
Първа страница на Устава на ВТРО.

Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО) е създадена от организаторите и с цел, подобно на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и Вътрешната добруджанска революционна организация (ВДРО), извоюване на пълна политическа независимост на Одринска и Беломорска Тракия, които от 1919 година са изцяло под турска и гръцка окупация, и последващо обединяване на тези земи с България.

Една от първите въоръжени чети се сформира в 1919 г. от Георги Поппетков Калоянов от село Доган Хисар, Димитър Маджаров и Петър Чапкънов.

Малобройността на останалото след етническото прочистване на българско население в Одринска Тракия, съчетано с дислоцирането на силни турски части прогонили гърците от там след техния разгром в Гръцко-турската война от 1919-1922 година от една страна, и от друга тежкият гнет срещу всички негръцки етноси на гръцкият режим установен в Беломорието водят до това, че през ноември 1922 година е създадена Българо-турската вътрешна революционна организация (ВТРО) фокусирала дейността си в Беломорска Тракия.

Тане Николов с турски войводи от БТВТРО (1923)

За главен войвода на Организацията е избран Тане Николов. Под негово командване са 13 български и 7 турски основни чети, които имат гъвкавостта на партизански отряди и според нуждата се преформироват в по-крупни групи или в по-раздробени чети. Четите организират останалото в Западна Тракия българско и турско население, разрушават съобщителни връзки, нападат гръцки военни постове и села на гръцки колонисти, заселени в български или турски села. Въоръжени доброволчески отряди, образувани най-често в България нападат гръцки гранични застави, градски военни гарнизони и обекти по железопътни линии. Правителството на Александър Стамболийски оказва както морална, така и физическа подкрепа с оръжие и боеприпаси, с надеждата чрез изясняване на реалната ситуация в Тракия да окаже натиск върху Лозанската конференция. Организираното революционно движение на тракийските българи постига значителни успехи, но след 9 юни 1923 година Цанковият кабинет, нуждаещ се от международна подкрепа разформирова Българо-турската ВТРО. Тане Николов прекратява масовата въоръжената борба срещу гърците, повечето турци са депортирани в Азия или се примиряват.

На 17 сепгтември 1923 г. дейци от лявото крило на БТВТРО , под ръководството на Коста Георгиев и Димитър Маджаров се отцепват и полагат основите на нова Вътрешна Тракийска Революционна Организация, която под една или друга форма действа до Спогодбата Моллов - Кафандарис от 1927 г., продължавайки понякога да изпраща чети, както и да подпомага във вътрешността бежанците от Беломорска и Ординска Тракия.

Наследник на ВТРО след 1927 г. става Комитета за свобода на Тракия. Неговата дейност също е насочена към решаване на тракийския въпрос, и в частност към подпомагане на българите остнанали извън границите на България в Тракия. Той е разпуснат след преврата през 1934 година. През 1929 година касиер на организацията е Димитър Токмаков - Беломорев или Странджата[2].

На 1 март 1941 година във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва присъединяването на България към Тристранния пакт, като на България се обещава излаз на Бяло море от устието на р. Струма до устието на р. Марица. Така на 19 април българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април в Гърция и то без да се налага да води активни бойни действия. По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войскови подразделения в редица територии населени с българи. Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка, цар Борис III е обявен за “цар-обединител”, а правителството повдига неимоверно своя престиж.

Тракийското движение от 1944 до 1977 г.[редактиране | edit source]

Политическата промяна в страната след 9 септември 1944 година (виж Деветосептемврийски преврат), създава условия за възстановяване дейността на тракийската организация. Като бивш съюзник на Третия райх българската държава попада в тежка международна изолация. За изход от създалате се ситуация тя не може да разчита на подкрепата на Румъния, чието положение е сходно с това на България. Отношението на Турция е открито неприязнено, а колкото до Гърция - страната е на прага на гражданска война. При това положение като най-стабилен партньор на правителството на ОФ на Балканите се явява аналогичният Националнен комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ). В резултат на 5 октомври 1944 г. в Крайова се сключва спогодба за военно сътрудничество между България и представители на съпротивата от окупирана Югославия. Постигнато е съгласие до края на войната да не се повдига въпроса за Западните покрайнини, както и този за Пиринския край. На 6 октомври Сталин съобщава на Георги Димитров, че българските войски трябва да бъдат изведени окончателно от Беломорието. Това е едно от условията на Великобритания в определянето зоните на влияние на Балканите, което Съветският съюз приема, за да получи политическия контрол върху Румъния и България.

Така на 4 октомври с.г. група леви дейци учредяват Временен комитет с председател академик Константин Петканов. Комитетът отправя призив към тракийци, в който се апелира за възстановяване на дружествата из страната и свикване на конгрес за избор на редовен ВИК на организацията. Няколко седмици по-късно – на 24 декември 1944 г., в София се провежда конференция с участието на 24 делегата от дружествата „Тракия” в страната, на която е възстановен Съюзът на тракийските културно-просветни дружества. Променено е и названието на главното ръководство като вместо „Върховен” се приема „Централен изпълнителен комитет” (ЦИК), като по този начин се демонстрира скъсването с „върховизма” и про-комунистическата и казионна насоченост на новата организация. На 25 март 1945 г. в Асеновград се провежда нова конференция, която приветства политиката на правителството на Отечествения фронт (ОФ) и се изразява надежда, че то ще реши тракийския въпрос по най-благоприятния за България начин.

Въпреки показаните от Българската армия високи бойни качества на териториите на Унгария и Югославия и приноса ѝ за окончателния разгром на Нацистка Германия, страната остава в международна изолация и попада в съветската сфера на влияние. Води курс на тясно сближение с комунистическа Югославия. По това време се води гражданска война в Гърция и България прави сондажи за откъсване на контролираната от гръцките комунисти Западна Тракия с цел присъединяването ѝ към бъдещата федерация. На Парижката мирна конференция през 1947 г. e подписан мирнен договор, според който искането на България за Западна Тракия е отхвърлено. На 24 и 25 май 1947 г. в София се провежда Национална конференция, на която е изказана благодарност на правителството на Георги Димитров за „достойната защита на тракийския въпрос”. Едновременно с това в страната започва истински подем при възстановяването на тракийските дружества по места, чийто брой през 1948 г. достига 202. Скоро след това, поради разрива в отношенията между Тито и Сталин, проектът за южнославянска федерация е изоставен, а България недвусмислено се оформя като сателит на СССР.

От 1958 г. ЦИК започва да издава „Информационен бюлетин”, в който осветлява каузата и дейността на организацията, издействани са над 2000 пенсии на тракийски поборници, Тракийският научен институт подновява дейността си и издава няколко сборника, организират се годишни събори на тракийци, честват се паметни дати. Независимо от това обаче, в стремежа си да нормализира отношенията с Гърция и Турция, както и под натиска на Москва, българското правителство постепенно променя благосклонното си отношение към тракийската организация, ЦИК е разпуснат, а дружествата по места се вливат в структурите на ОФ. Така българската държава за втори път прекратява съществуването на тракийската патриотична организация, този път за цели 22 години.

Тракийското движение след 1989 г.[редактиране | edit source]

Ръководители на тракийската организация[редактиране | edit source]

Име Мандат
Димитър Георгиев Михалчев 24.12.1918-02.09.1923
Никола Константинов Диков 02.09.1923-01.09.1925
Димитър Попниколов 01.09.1925-13.01.1927
Коста Георгиев 13.01.1927-29.08.1932
Иван Пандалеев Орманджиев 02.10.1932-28.02.1936
Константин Николов Петканов 04.10-24.12.1944
Никола Атанасов Спиров 24.12.1944-24.12.1961
Ламби Василев Данаилов 24 декември 1961 - 08 юли 1972
Иван Георгиев Хариев 08 юли 1972 - 01 февруари 1977
Костадин Петков Карамитрев 10 януари 1990 - 11 май 2011
Красимир Андреев Премянов 11 май 2011 -

Източници[редактиране | edit source]

  1. Елдъров, Светлозар. „Върховният македоно-одрински комитет и Македоно-одринската организация в България (1895 - 1903)“, Иврай, София, 2003, стр. 36.
  2. Николов, Борис. ВМОРО - псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.15, 93
  • Филчев, Иван. Тракийската организация в България (Историко-хронологичен запис), С., 1999.
  • Караманджуков, Христо. Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало, с особен поглед към тяхното политико-революционно движение. Книга I (Историята им до 1903 г.), С., 1934.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]