Волжка България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Волжка България
Идел Болгары
Атӑлçи Пӑлхар
монархия
 
7 век — 1240  
Знаме Герб

Местоположение на Волжка България

Волжка България (1200 г.)
Континент Европа
Столица Болгар, Биляр
Официални езици прабългарски, къпчакски
Религия ислям
Форма на упр. монархия
Държавен глава
  Владетел
   - 7 век Котраг
   - 10 век Алмиш
Епоха Средновековие
 - Независимост от хазарите
9 век
 - Приемане на исляма
922 г.
 - Завладяване на фински племена и Именковската култура (славяни)
10 век
 - Договор с Киевска Рус
1006 г.
 - Завлядяване от Златната орда
1240 г.
Валута сум, динар
Днес част от Flag of Russia.svg Русия
Flag of Tatarstan.svg Татарстан
Flag of Chuvashia.svg Чувашия
редактиране

България, известна днес като Волжка България или като Волжко-Камска България, Итилска България е средновековна държава, обхващаща територията около сливането на реките Волга (Итил) и Кама.

История[редактиране | edit source]

Столицата Болгар, Черната палата

Смята се, че Волжка България е основана около 660 г. от прабългарския кан Котраг, един от синовете на кан Кубрат. Страната обаче става независима едва след като отхвърля васалната си зависимост от хазарския хаганат в края на 9-ти или началото на 10-ти век. През 10-ти век волжките българи разширяват владението си като завладяват няколко фински племена и установяват търговски и дипломатически връзки с русите. Главните градове са Болгар и Сувар, между които, с развитието им като икономически и политически центрове, възниква борба за политическо надмощие. В крайна сметка тя е спечелена от гр. Болгар. През този период волжките българи приемат исляма от арабите. Според арабския пътешественик Ибн Фадлан волжко-камските българи се занимават предимно със земеделие - отглеждат зърнени култури, занимават се с пчеларство, пивоварство и др. Животновъдството също е развито — отглеждат се овце, кози, коне и др. Освен това са развити и търговията и занаятите, но техните средища са основно в два града - Биляр и Сувар. Болгар остава по-скоро политически отколкото търговски център, тъй като той е престолния град. Най-разпространени занаяти са кожарството, дърводелството и металообработването. Волжка България поддържа търговски връзки с Русия, Китай, Византия, Иран, Средна Азия и Западна Европа. През началото на 12-ти век се водят битки с руските князе за запазването на надмощие в Поволожието.[1] Волжка България просъществува до 13-ти век, когато въпреки решителната победа в т.н. "Овнешка битка" в крайна сметка е разрушена от набезите на монголо-татарите. Държавата се разделя на няколко васални, но постоянно бунтуващи се прабългарски княжества и става част от Златната орда. Според хрониките „Джагфар Тарихи“ на Бахши Иман от 17 век, чиято достоверност се поставя под съмнение от съвременните учени, Волжка България става траен васал на монголите и нейните войски участват в походите на Бату в Полша, Великото литовско княжество и Унгария.[2]

Населението на Волжка България възприема кипчакския език, който е разпространен в Златната орда, след като се смесва с жителите на тази държава, които се състоят от различни кипчакски племена, но също и от малка част монголи.[2] Смята се, че днешният чувашки език е произлязъл от езика на волжките българи. Територията на Волжка България се отделя от Златната Орда през 15 век под името Казанско ханство. По-късно (през 1556г) то е завладяно от руските войски на Иван Грозни. Населението на страната се нарича в Русия „казански татари“, въпреки че то самото предпочита названията „мишари“ или „булгари“. Днес част от жителите на Татарстан отново се връщат към древните си корени и предпочитат да се наричат българи.[3]

География[редактиране | edit source]

Карта на Волжка България

Земите на Волжка България изобилстват от реки. Най-голямата от тях е Волга. Тя навлиза в територията на държавата в средното си течение. Използва се като търговски път до Каспийско море. На територията на държавата се намират и много от притоците на реката, като най-известен от тях е река Кама. Поради факта, че реката минава през средата на Волжка България, държавата се нарича и Волжко-Камска България. Други големи реки са Урал, Печора, Хопер, Миас и други.

В източната част на Волжка България се намира планината Урал, която разделя континентите Европа и Азия. Тя играе ролята на преграда за студените въздушни маси от Азия, което прави климата в страната сравнително мек. В северните райони, където започва тундрата, климатът е студен и през по-голямата част от годината земята е заледена. Тази област е богата на торф. Южните части между Урал и Каспийско море представляват обширна степ, което става предпоставка за развитието на животновъдството. Поради голямата си територия, климатът във Волжка България варира. На юг е горещ, в централните части е умерено-континентален, а в северните — студен.

Голяма част от територията на държавата е заета от гори. Релефът е равнинен, като хълмовете стигат до 400м надморска височина. Почвите в по-голямата си част са черноземни, богати на хумус и много плодородни. Според руските летописци руските княжества редовно са внасяли жито от Волжка България.[4]

Според „Очерки истории СССР — с древнейших времен до наших дней“: „През XIIв. влиянието на тази голяма държава в Поволжието се разпространило над всички северни племена, живеещи близо до Ледовития океан и на юг — върху народите в Средното и Южното Поволжие.“[5]

Кула на Дяволския замък в Елабуга от времето на Волжките българи (12 век)

Население[редактиране | edit source]

Населението на Волжка България е силно смесено в етническо отношение, като освен българите са известни и няколко други обособени етнически групи. Изглежда, че още при заселването на българите, те са придружавани от част от савирите и барсилите, чието име носи една от трите области на Волжка България. Някои източници споменават и етническата група билири, с които може би е свързано името на града Биляр. Археологически данни сочат за заселване в средното Поволжие, едновременно с това на българите, и на представители на Именковската култура, свързвана със славяните. Множество находки потвърждават и наличието на голям брой арменски и хорезмийски колонии във Волжка България.[6]

Български герб[редактиране | edit source]

Български герб

Руският герб на Българските земи: в зелен щит е изобразен вървящ агнец с червена хоругва, със златна дръжка.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Кратка Българска Енциклопедия, София, 1963, том първи, стр. 551/552.
  2. а б Волжка България // Vinagi.bg (бълг.)
  3. „Батбаян клонирал България в Сибир“, 26 юни 2009 // вестник Стандарт (бълг.)
  4. Чолов 2008, с. 21.
  5. Чолов 2008, с. 22.
  6. Владимиров 2005, с. 17-18.

Изследвания[редактиране | edit source]

  • Чолов, Петър. Волжка България VII-XVI век. София, ИК Кама, 2008. ISBN 978-954-9890-84-6.
  • Владимиров, Георги. Казанското ханство. София, Тангра ТанНакРа, 2005. ISBN 954-9942-77-5.
  • Владимиров, Георги. Дунавска България и Волжка България – формиране и промяна на културните модели /VII-XI в./. София, Орбел, 2005. ISBN 978-954-496-075-9.
  • Смирнов, А. П.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство: строително изкуство и архитектура. София, Тангра ТанНакРа ИК, 2006. ISBN 978-954-9942-91-0.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство в географските карти на Средновековието и Новото време. София, ВИ "Св. Георги Победоносец", 2007. ISBN 978-954-509-381-4.
  • Яруллина Ал-Булгари, Татяна. Волжка България и Европа: Историко-културологични очерци. София, Огледало, 2009. ISBN 978-954-804-136-2.
  • ((ru)) Алишев, Салям. Болгаро-казанские и золотоордынские отношения в XIII-XVI вв.. Казан, Татарское книжное издательство, 2009. ISBN 978-5-298-01841-8.
  • Город Болгар. Культура, искусство, торговля. Отв. ред. П. Н. Старостин. Сост. М. Д. Полубояринова. М., 2008.
  • Владимиров, Георги. Златната Орда и българите. София, ВИ "Св. Георги Победоносец", 2009. ISBN 978-954-509-418-7.
  • Владимиров, Георги. Другата България на Волга: изгубената цивилизация. София, "Световна библиотека", 2009. ISBN 978-954-574-004-6.
  • Добрев, Петър. Стопанството и цивилизацията на Волжка България. София, БАН, 2010. ISBN 978-954-3223-70-1.
  • Абу-Али Ахмед Бен Омар Ибн-Даста. Известия о Хазарах, Буртасах, Болгарах, Мадьярах, Славянар и Руссах. Факсим. изд. Минск, 2010.
  • Владимиров, Георги. Волжка България и Казанското ханство: предания и легенди на народите по Средна Волга. Пловдив, Издателство "ЛЕТЕРА", 2011. ISBN 978-954-516-946-5.

Външни препратки[редактиране | edit source]