Кон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Кон.

Кон
Friesian Stallion.jpg
Фризийски кон
Природозащитен статут
Опитомен
Класификация
империя: Eukaryota Еукариоти
царство: Animalia Животни
подцарство: Eumetazoa Същински многоклетъчни
надтип: Deuterostomia Вторичноустни
тип: Chordata Хордови
подтип: Vertebrata Гръбначни
инфратип: Gnathostomata Челюстни
надклас: Tetrapoda Четирикраки
клас: Mammalia Бозайници
подклас: Theria Живородни бозайници
инфраклас: Eutheria Плацентни
надразред: Laurasiatheria
разред: Perissodactyla Нечифтокопитни
надсемейство: Equoidea
семейство: Equidae Коне
подсемейство: Equinae
триб: Equini
род: Equus Коне
вид: E. ferus Див кон
подвид: E. f. caballus Кон
Научно наименование
Уикивидове Equus ferus caballus
(Linnaeus, 1758)[1]

Конят (Equus ferus caballus)[2][3] е един от двата съвременни подвида на Дивия кон (Equus ferus). Представлява опитомен еднокопитен бозайник представител на семейство Коне. Предците на съвременните коне еволюират преди около 45-55 милиона години от дребен многопръст тревопасен бозайник до едър еднокопитен представител днес. Одомашняването от хората започва преди около 6000 години, а до 3000 г. пр. Хр. конят се разпространява в различни краища на Земята. Представителите на днешния опитомен подвид са предци на дивия кон, който свободно е обитавал първичните си местообитания. Самият термин див кон е неточен, но се използва за да отдиференцира конете от вида, които никога не са били одомашнявани. Такъв например е Конят на Пржевалски, който е вторият подвид на дивия кон.

Дълголетната връзка на коня с човека е наложила използването на редица думи и термини, които да опишат отделните възрастови и полови категории, размери на тялото, неговия цвят, анатомични особености, маркиране, породи, движения и поведение.

Анатомията на коня е следствие от редица еволюционни приспособления възникнали с цел развиване на скорост за избягване от хищници. Имат силно развито чувство за баланс и отбрана. В тази връзка конят е развил и една от необичайните си черти - спи еднакво добре както изправен, така и легнал.

Бременността при кобилите продължава 11 месеца, а малкото конче се изправя на крака и започва да следва майка си минути след раждането. Обучението на младите коне започва на около две годишна до четири годишна възраст. Пълното развитие на тялото достига на около петгодишна възраст, а продължителността на живота е около 25-30 години.

В световен мащаб, конете играят голяма роля в човешките култури в продължение на хилядолетия. Те се използват за развлекателни и спортни дейности, както и за работни цели. Конете са използвани многократно по време на война, благодарение на което оборудването, техниките на езда и водене, както и методите за контрол са се усъвършенствали значително. Много продукти се получават от коне, в това число месо, мляко, кожа, коса, кости, и различни фармацевтични продукти, извлечени от урината на бременни кобили. Хората гледат опитомени коне, осигурявайки им храна, вода и подслон, както и внимание от специалисти, като ветеринарни лекари и ковачи.

Описание[редактиране | edit source]

Физически характеристики[редактиране | edit source]

Конят има дълги и тънки крака, приспособени за бързо бягане. Развит е само третият (средният) пръст, който е облечен с копито, а вторият и четвъртият са рудиментарни. Тялото е покрито с гъста космена покривка, състояща се от твърди и меки косми, като дългите и груби косми на врата образуват грива, а на опашката – дълъг космен кичур.

Анатомично устройство[редактиране | edit source]

Анатомията на коня е описана за пръв път през 1618 г. от болонския сенатор Карло Руини в неговата „Anatomia del Cavallo“. По-късно, в първите учебници по ветеринарна анатомия на коня се отделя първостепенно място.

Конят се отличава с редица особености в устройството на костите, мускулите, органните си системи и физиологичните процеси, протичащи в тях.

Костна система[редактиране | edit source]


Horseanatomy bg.png

Скелетът на коня е съставен от дълги и леки кости (около 175 на брой), благодарение на което цялото тяло на коня е олекотено значително. Той включва череп, гръбначен стълб, гръден кош, гръдни и тазови крайници.

  • Подвижността на гръбначния стълб е голяма. Той е съставен от пет вида прешлени: шийни (vertebrae cervikales), гръдни (vertebrae thoracales), поясни (vertebrae lumbales), кръстни (vertebrae sacrales) и опашни (vertebrae caudales). Всички те са свързани чрез стави, като по дължината на гръбначния стълб образуват няколко извивки, най-развита от които е шийно-гръдната.
  • Гръдният кош (thorax) на коня има специфична тясна и издължена форма. Той е затворен между гръдните прешлени, гръдната кост (sternum) и 18 чифта ребра.
  • Гръдните крайници са съставени от: лопатка (scapula), раменна кост (os humeri), подраменни кости (radius et ulna), 7 киткови кости (ossa carpi), 3 подкиткови кости (ossa metacarpi) и кости на пръста (ossa digiti). Последните са бабкова, венечна и копитна фаланга.
  • Тазовите крайници са съставени от: кости на таза (pelvis), бедрена кост (os femoris), подбедрени кости (tibia et fibula), 6 петни кости (ossa tarsi), 3 подпетни кости (ossa metatarsi) и фаланги на пръста.

Храносмилателна система[редактиране | edit source]

В дивата природа, конете ядат по малки количества от един и същи вид на храна през целия ден, като изминават големи разстояния, за да си я набавят. Ето защо, храносмилателната система на коня е дълга около 30 m, и по-голямата част от нея е само черва.[4]

Храносмилателната система на конете е съставена от два отдела - преден и заден. Предният отдел включва устната кухина, слюнчените жлези, фаринкса, хранопровода и стомаха, а задния - тънкото и дебелото черво, черния дроб, панкреаса и ануса.

Устна кухина[редактиране | edit source]
Изглед към горната част на устната кухина: 1-papilla incisiva, 2-твърдо небце, 3-напречни гребени, 4-raphe palati, 5-меко небце, 6-tonsilla veli palatini

Устната кухина на коня заедно с всички органи в нея служи за поемане и механична обработка на храната, оформяне на хапката и придвижването ѝ към фаринкса. Тя включва устни, бузи, твърдо и меко небце, език и зъби.

  • Устните обграждат входа на устната кухина. Те са дълги, меки и силно подвижни, което подпомага за по-лесното поемане на растителна храна. Отвън са покрити с нежна кожа и редки косми, като долната устна има силно развит брадичков мускул.
  • Бузите образуват страничните стени на устната кухина, като при коня те са много обширни.
  • Твърдото и мекото небце се намират в горната част на устната кухина. Твърдото небце е дълго и притежава 16-18 напречни гребена, които участват в механичната обработка на храната и изпращането ѝ назад към фаринкса. Мекото небце е дълго около 10-12 cm и се разполага плътно върху езичния корен, поради което коня не може да диша през устата. Ако се стигне до повръщане, то става през носа.
  • Езикът е дълъг и силно подвижен. Притежава широк корен, странично сплеснато тяло и плътен връх с дебели странични ръбове.
  • Зъбите на конете, в зависимост от своята форма, местонахождение и положение се делят на кътници, резци и кучешки зъби. Нормално при жребците те са 40 на брой, а при кобилите - 36.
    • Кътниците са основните зъби на коня. Те са 24 на брой, по 12 на всяка челюст. Имат рудиментарни корени и високи коронки със сложни емайлови гънки на дъвкателната повърхност (лафодонтни).
    • Резците са предните зъби на коня. Те са 12 на брой, по 6 на всяка челюст.
    • Кучешките зъби са много малки, и са разположени между кътниците и резците. При жребците те са 4 на брой, по един от всяка страна както на горната, така и на долната челюст, а при кобилите обикновено липсват.
Формата и устройството на зъбите се намират във връзка със стриването на твърдата степна растителна храна. По зъбите може да се определи, както възрастта на коня, така и пола му. В редки случаи има животни, които в двете челюсти, преди първия кътник имат непостоянен зъб, наречен „вълчи зъб“. Той е силно рудиментриран, с конусообразна форма. Тогава при жребците зъбите са 44, а при кобилите - 40. Възрастта се определя основно с оглед и преценка състоянието на резците.[5] Зъбната формула на коня е:
\frac{3(3).1(0).4(3).3}{3(3).1(0).3(3).3}= 42(24)
Слюнчени жлези[редактиране | edit source]

Слюнчените жлези на коня са три вида: околоушна, долночелюстна и подезична. От трите най-голяма е околоушната жлеза. Тя е раположена подкожно, вентрално на ухото, като заема пространството между каудалния ръб на долната челюст и крилото на атласа. Тя е силно развита и има продълговата, удължена четириъгълна форма с широки краища и стеснена средна част. Достига на дължина до 20-25 cm, има ширина около 5-10 cm и дебелина 1,5-2,5 cm.

Стомах[редактиране | edit source]

Стомахът на коня е еднокамерен, торбовидно удължен, с вместимост около 12-15 литра. Разположен е изцяло в лявата половина на предната част на коремната кухина, без да достига до вентралната коремна стена, дори при пълно изпълване. От вътрешната си страна е покрит с лигавица, която е разделена на две части - кутанна и жлезна, отделени една от друга чрез висок и назъбен гребен (margo plicatus).[6]

  • Кутанната лигавица е твърда, грапава и с белезникав цвят. Разположена е в левия край на стомаха, в областа на сляпото разширение.
  • Жлезната лигавица е мека, сочна, с влажна повърхност и тъмночервен цвят, като заема около 3/5 от цялата лигавична повърхност на стомаха.

Мускулатурата на стомаха е изградена от три слоя: надлъжен, пръстеновиден (напречен) и наклонен (кос). Всички те формират в областта на кардията силен затварящ мускулен сфинктер (muskulus sphincter cardiae), чрез който се спира връщането на храната обратно към хранопровода, а в областта на пилора образуват пилорен сфинктер (muskulus sphincter pylori), благодарение на който храната от стомаха се пропуска на порции към тънкото черво.[7]

Черва[редактиране | edit source]
Илюстрация към „Анатомия на коня“ от Карло Руини, 1598 г.

Червата, както и хранопровода на коня, са много дълги. Те се простират от пилорния сфинктер на стомаха до ануса, като общата им дължина е около 20-30 m. В тях се извършва досмилане и усвояване на храната. Разделят се на тънко и дебело черво.

  • Тънкото черво има дължина 21-25 m и вместимост около 55-70 литра. Съставено е от дванадесетопръстник, празно и хълбочно черво.[8]
    • Дванадесетопръстникът има дължина около 1 метър и диаметър около 5 cm.[8] В началната си част, той е удебелен и образува S-образна извивка в която, на 15 cm от пилора се отварят заедно изводните канали на черния дроб и панкреаса.
    • Празното черво е с дължина около 20 m и диаметър около 6-7 cm.[8] То е разположено в лявата слабинна област и образува множество непостоянни извивки.
    • Хълбочното черво е с дължина около 1,5 m, има по-тънка стена и по-широк лумен.[8]
  • Дебелото черво е силно развито с дължина около 8 m.[9] Съставено е от сляпо, ободно и право черво.
    • Сляпото черво е продължение на хълбочното, разположено е в дясната половина на коремната кухина и има форма на голяма дорзокраниално отворена дъга. Достига дължина 1 метър, има диаметър 20 cm и вместимост около 26-30 литра.[10]
    • Ободното черво е с дължина около 6-8 m, има диаметър до 30 cm, и вместимост 65-150 литра. Съставено е от 3 части – колон І, ІІ и ІІІ, имащи различна форма, дължина и местоположение.
    • Правото черво е последната част на дебелото черво и има дължина около 20-30 cm.

Мускулна система[редактиране | edit source]

Мускулната система на коня се състои от мускули, най-често пресечени от сухожилни ленти. Голяма част от мускулите, най-вече на крайниците, са основно сухожилни, поради което имат голяма сила на действие и много бавно се изморяват. При конете има три вида мускули:

  • Скелетни мускули - представляват мускулни снопове, изградени на свой ред от мускулни влакна. Всеки мускул е покрит от фиброзна тъкан, наречена фасция, към която може да се прикрепва друг мускул. Мускулът се прикрепва към дадена кост чрез сухожилия. Свиването на тези мускули води до придърпване на сухожилията, които на свой ред дърпат костта към която са захванати. Тези мускули обикновено са групирани по двойки, така че да се противопоставят един на друг (антагонисти). Едните се наричат сгъвачи, а другите разгъвачи.
  • Сърдечни мускули - това са мускулите изграждащи сърцето. Сърцето на коня тежи около 10 кг, а честотата с която то бие в покой е около 36-40 удара в минута.
  • Гладки мускули - изграждат системи, като храносмилателната например.

Дихателна система[редактиране | edit source]

Носна кухина на кон: 1. Concha nasalis dorsalis, 2. Concha nasalis media, 3. Concha nasalis ventralis, 4. Os ethmoidale, 5. Os pterygoideum, 6. Sinus frontalis, 7. Sinus sphenoidalis, 8. Fossa cranii rostralis, 9. Fossa cranii media, 10. Fossa cranii caudalis, 11. Porus acusticus internus, 12. Tentorium cerebelli osseum, 13. Processus paracondylaris
Ларинкс на кон: 1. Хиоидна кост, 2. Епиглотис, 3. Plica vestibularis, 4. Plica vocalis, 5. Musculus ventricularis, 6. Камера на ларинкса, 7. Musculus vocalis, 8. Адамова ябълка, 9. Хрущялни пръстени, 10. Cavum infraglotticum, 11. Първи хрущял на бронхиалната тръба, 12. Бронхиална тръба

Единственият орган на дихателната система при конете е белия дроб. Преди да попадне въздуха в него, той преминава през ноздрите, носната кухина, хоаните, гръкляна, трахеята и бронхите.

Ноздрите могат да се разширяват значително по време на интензивна тренировка. Те са оградени от хрущялен пръстен, който ги държи отворени по време на вдишване. Освен това, тук е разположен един малък джоб, наречен nasal diverticulum, който с помоща на космите и лигавицата на вътрешните ноздри филтрира по-едрите частици попадащи в тях.

Носната кухина съдържа назолакримален канал, през който преминават сълзите от очите навън през носа. Носните проходи съдържат от двете страни по две носни конхи (conchae), които увеличават контактната площт с въздуха. Също така, синусите разположени в черепа могат да се отцеждат през носния проход. Последният се свързва към ларинкса, чрез фаринкса. При възрастен индивид фаринкса е дълъг около 15 cm и включва назофаринкса, които предпазва входа на слуховите тръби, орофаринкса и ларингофаринкса. Успоредно с основните носни проходи, коня има сложна система от околоносни синуси, които насищат главата с въздух, и общуват с дихателните пътища. Те служат за намаляване общото тегло на главата и се състоят от предни, горночелюстни и sphenopalatine синуси:

  • Предните синуси заемат дорзалната (горна) част на черепа, между очите. Те са два на брой, по един от всяка страна, разделени помежду си от костна преграда.
  • Горночелюстните синуси са разположени в горната челюст, над зъбните корени.
  • Sphenopalatine синуси са малки торбички разположени централно до caudal горночелюстен синус.

Малко капаче (soft palate) блокира пътя от фаринкса към устната кухина, освен в случай на преглъщане. Това предотвратява опастността от вдишване на храна, както и не позволява използването на устата за дишане. Поради тази причина конете могат да дишат единствено през носа си. По същата причина, конете не могат да използват пъхтенето, като метод за терморегулация.

Всички представители на род Коне (Equus) притежават една уникална част от дихателната си система, наречена „гърлена торбичка“ (guttural pouch), благодарение на която те изравняват налягането на въздуха в тъпанчето си. Тези торбички са две на брой и са разположени от двете страни, в „триъгълника на Виборг“, между челюстите, под тила. Всяка една от тях е с капацитет около 300-500 мл, и се изпълва с въздух, когато коня преглъща или издишва.

Ларинкса се намира между фаринкса и трахеята и се състои от 5 хрущяла, които служат за отваряне на глотиса. Ларинкса не само позволява на коня да произнася звуци, но също така предотвратява всмукването на храна и контролира количеството вдишван въздух.

Благодарение на трахеята, въздуха се пренася от устната кухина в белите дробове. При възрастните, тя е дълга около 75-80 cm, и представлява постоянно отворена тръба, съставена от 50-60 C-образни хрущялни пръстена с диаметър 5-6 cm.[11]

По-нататък трахеята се разклонява на две бронхи, от които дясната е малко по-голяма. Бронхите се разклоняват на малки бронхиоли, които на свой ​​ред се разклоняват на още по-малки бронхиоли, докато те на свой ред достигат до алвеолите. Последните поглъщат кислорода от поетия въздух и освобождават отпадъчния въглероден диоксид. Бронхите и бронхиолите образуват белите дробове, които се намират в гръдната кухина на коня. Белият дроб е голям орган с висок витален капацитет, обуславящ малкото на брой вдишвания в минута (около 8-12).[12][13] Той се разширява с помощта на диафрагмата. Последната е разположена далеч от гръдната кухина, благодарение на което се намалява налягането в белите дробове. Когато те са напълно разширени, могат да достигнат до 16-тото ребро на коня.

Отделителна система[редактиране | edit source]

Отделителната система на коня се състои от чифт бъбреци (ren) и пикочопроводи (ureter), и по един пикочен мехур (vesica urinaria) и пикочен канал (urethra). Двата бъбрека са гладки и се различават по форма и местоположение. Вместо стандартната бобовидна форма, под въздействие на силно развитото сляпо черво, формата на десния бъбрек е по-скоро сърцевидно-триъгълна. Под въздействието на стомаха пък, левият бъбрек е изместен по-каудално.

Сетивна система[редактиране | edit source]

Зрение[редактиране | edit source]
Око на кон

Зрението на коня заедно с другите сетива спомага за връзката на животното с околната среда. Очите са едни от най-нежните и най-сложно устроени сетивни органи, благодарение на които конете виждат това което се случва около тях.[14] Те са разположени в очните кухини на черепа и се състоят от очна ябълка, спомагателен апарат (клепка, очни мускули, лицева повърхност, тлъстинна възглавничка, слъзен апарат), кръвоносни съдове и нерви. От всички сухоземни бозайници най-големи очи имат конете - диаметърът на очната им ябълка достига 5,1 cm.[15] От външната страна очната ябълка е покрита със склера, която в предната част на окото преминава в роговица. Под склерата е разположена обвивка, която в предната част на окото преминава в ирис. В центъра на последния се намира зеницата, през която светлината отвън прониква в очната ябълка. Вътрешността на очната ябълка е изпълнена с прозрачно тяло, което е долепено до ретината.

Очите на конете са разположени странично, а това намалява тяхната стереоскопичност.[16] За сметка на това, ъгъла на полезрение достига до над 350°, от които 65° са бинокулярно зрение, а останалите 285° - монокулярно.[15] Ако коня забележи движение с монокулярното си зрение, за да фокусира движещия се предмет, той обикновено обръща главата си към него, за да превключи към бинокулярно зрение. Конете могат да виждат безпроблемно в две срещуположни посоки едновременно. Единствените слепи петна от полезрението им са в близост директно напред, директно назад и под шията. В много случаи, когато коня е страхлив, е необходимо да се ограничи полезрението му, за да не вижда предметите, които го плашат. Това става, чрез използване на юзди със специални наочници.

Зрението на конете е отлично през деня и през ноща, но виждат само в нюанси на два цвята - червено и зелено.[17]

Слух[редактиране | edit source]
Ухо на кон

Слухът на коня е много добър,[14] и както при всички останали бозайници, слуховия апарат е съставен от външно, средно и вътрешно ухо. Ушната мида на всяко ухо може да се завърта на 180°, благодарение на което коня може да чува на 360°, без да се налага да върти главата си.[18]

Обоняние[редактиране | edit source]

Обонятелните рецептори на коня са разположени в лигавицата на горната част на носната кухина. Тъй като последната е с голяма дължина, площта на тези рецептори е също голяма, поради което конете имат по-добра способност да миришат, отколкото човек. Освен това, конете притежават и т. нар. Якобсонов орган, благодарение на който, те могат да долавят мириса на храна когато тя е в устата им. За разлика от много други животни, при конете Якобсоновия орган не се отваря в устната кухина.[19]

Вкус[редактиране | edit source]

Конете имат доста развит вкус, което им позволява да подбират фуража и да избират това, което най-много харесват да ядат. Благодарение на горната си хватателна устна те могат да усещат малки отклонения в релефа на обектите, и по този начин да сортират дори малки зърна.[20]

Конете обикновено не ядат отровни растения, обаче, има изключения, в които коне ядат токсични количества отровни растения, дори и да имат около себе си достатъчно здравословна храна.[21]

Ход на коня[редактиране | edit source]

Като всяко транспортно средство, конят също има степени в хода си или скорости. При обикновените коне те са 10, а при някои има и допълнителна скорост („раванлия“ кон). Различните видове движения на коня се наричат алюри:

  • „Ходом“ е най-бавния алюр (скороста е около 6-7 km/h), при който коня последователно мести краката си в четири такта.
  • Тръсът“ бива три типа: съкратен тръс (до 15 km/h), обикновен и удължен (до 50 km/h).
  • Галоп“ е движение, при което коня бяга, развивайки скорост до 60 km/h. При този алюр поне два от краката на коня са във въздуха.
  • Кариерът“ е разновидност на галопа, при която коня препуска, движейки се на скокове. С кариер коня се движи най-бързо, но след 2-3 km се изморява.
  • Раван“ - в природата много малко коне умеят този ход. Той се изгражда след упорито възпитание и тренировки. Такива коне сме виждали в цирковете. При ходене (или бягане) те могат едновременно да повдигат двата си леви крака и после двата си десни, като съумяват да балансират и да запазят центъра на тежестта. Благодарение на този ход един кон може да се придвижва в продължение на много часове без да се уморява и за едно денонощие да измине до 120 km.

Освен естествените алюри съществуват и изкуствени, като испански тръс (параден ход), пасаж, пирует.

Конят е животно с твърдо установени навици. Когато започва да върви или бяга, винаги тръгва с един и същи преден крак. Тази е причината стопаните да казват, че имат кон с ляв ход, лява крачка или за ляв впряг.[5]. Малко по-различно, но доста по-практично обяснение за алюрите на коня предлага проф. Георги Синивирски, според който всеки (дори и непрофесионалист) може да определи какъв е хода на коня без да го вижда.[22] Ако е в „обикновен ход“ се чуват равномерно редуващи се четири такта. Ако конят е в „тръс“ - два. Ако галопира се чуват характерните три такта.

Качества на коня[редактиране | edit source]

Конят има отлична пространствена ориентация. Веднъж преминал през даден маршрут, колкото и труден да е, той в тъмна и непрогледна нощ може да се завърне по него обратно, стига ездачът да не придърпва безпричинно юздата (повода). Същото качество притежават неговите сродници магаре, катър и муле. Въпреки че не вижда нощем, конят добре помни местата, които представляват препятствия за него. Той е еднакво привързан към стопанина си (подобно на кучето) и същевременно към дома си (като котките). Целодневно пуснат на свобода из пасищата, вечер преди залез сам се прибира в дома си. В книгата на народния будител Никола Странджански „Сага за малкия българин и голямото българско безвремие“ има описан трогателен случай, при който мобилизиран за Втората световна война кон от Елховско, който месеци наред е теглил в обоза, след края на войната е върнат отново в Елхово. Пуснат заедно с табуна да пасе в околностите в очакване на демобилизация, конят видял се в позната обстановка препуснал към селото си, на около 20 km и запъхтян се прибрал в дома си, без да дочака заповедта за освобождаването му.

Размножаване и хибридизация[редактиране | edit source]

Коне в планината Биандиц, област Навара, Испания

Бременността продължава около 335 – 340 дена[23] и обикновено раждат само по едно малко. Близнаците са голяма рядкост.[24] Малките много бързо се изправят на крака и са способни след няколко часа да ходят заедно с майката.[25]

Конете, особено жребчетата навършили 18 месечна възраст, са вече полово активни и способни да се размножават. Практически обаче представителите и от двата пола се включват за разплод на третата или четвъртата година от тяхната възраст, особено кобилите.[23] Въпреки това обаче костите и мускулатурата се развиват напълно до към шестата година.[26]

Известно е в природата и междувидово съешаване. При съчетание на магаре с кобила се ражда „муле“ и обратно при съчетание на кон с магарица се ражда „катър“. Тези поколения са дълголетни и по-работоспособни, но с висок процент на стерилност, заради различния брой хромозоми в двата подвида от едно и също семейство. Това не винаги е валидно при женските потомства (според практиката). В редки случаи (около 10%) при женските мулета се получават поколения. В миналото според доц. Кадийски се е отделяло особено внимание за производството на мулета. В годините на зараждащия се социализъм 1950-1960 г., когато черните пътища са били масови артерии, макадамовите лукс, а асфалтовите мечта, в Ботевград и Самоков е имало изградени развъдни станции за магарешки жребци. Те в подходящо време са били изпращани в труднопроходимите планински райони по време на случния период на кобилите. Катърите, според него не са представлявали стопански интерес, поради факта, че почти с нищо не се отличават силово от магаретата, освен с особения си пресипнал рев (глас). В противовес на това, мулетата са превъзхождали с 20 до 35% по издръжливост и товароносимост своите родители, както и с по-малката си консумация и взискателност към храната.

Коне и хора[редактиране | edit source]

Одомашняване[редактиране | edit source]

Опитомяването на коня най-вероятно е започнало в периода около 3500 г. пр.н.е. Основните източници подкрепящи това твърдение и възможното място където е започнал процеса са два. Първият източник се основава на археологични находки, а вторият се позовава на сравнение на ДНК, взета от съвременни коне и на тази от кости и зъби на открити древни коне.

Най-ранните археологически доказателства за опитомяването на коня идват от обекти в Украйна и Казахстан. Те са датирани приблизително от 3500 - 4000 г. пр.н.е..[27][28] До 3000 г. пр.н.е., конят е бил вече напълно опитомен, а от 2000 г. пр.н.е. се наблюдава рязко увеличение на броя на конските кости открити при разкопки в населени места на Северозападна Европа. Това показва, че одомашнените коне са вече разпространени в цяла Европа.[29]

Проучването на генетичния материал на откритите находки на ранни одомашнени коне показва че много малко диви жребци са допринесли за развъждането на одомашнения кон.[30][31] В същото време обаче използваните кобили са били сравнително голям брой.[32][33][34] Това твърдение се подкрепя от ниските нива на вариабилност на Y-хромозомата.[30][31] Друга характеристика на опитомяването е повишаване нивото на промяна цвета на козината.[35] При конете това ниво рязко се увеличава в периода между 5000 и 3000 г. пр.н.е..[36]

Породи[редактиране | edit source]

Съществуват множество породи коне - бегови коне, подходящи за състезания, коне за пренасяне на товари, теглене на файтони и т.н. Особено интересни са представителите на дребната шотландска порода, наречени пони. Изкуствено е създадена и породата Фалабела — миниатюрен кон с височина около 70 cm, отглеждан като домашен любимец. Днес, конете по света са около 75 милиона, като само в Китай те са близо 10 милиона. Съществуват над 350 отделни породи коне в целия свят.

Български породи[редактиране | edit source]
Други породи[редактиране | edit source]
  • Английска чистокръвна — това са най-честите състезателни коне.
  • Арабска чистокръвна — известна е като най-древната порода. Представителите ѝ се славят с изключителна издръжливост.
  • Шагия — изкуствено получена порода от Арабската чистокръвна с Английската.
  • Першерон — вид тежковоз с арабска кръв. Поради изящната си походка е известен като „грациозният тежковоз“.
  • Хафлингер — планинска порода от Италия и Австрия
Цвят на космената покривка[редактиране | edit source]

Различават се няколко вида цветове характерни за конете:

  • Черен - черният пигмент е общ за всички покриващи и предпазващи (подкосъм) тялото косми. Допускат се бели петна.
  • Кестеняв - покривните косми са смес от черен, тъмночервен или кафяв пигмент, а гривата и опашката са черни.
  • Светлокестеняв - светлокафяви косми, покриващи тялото. Черно пигментирани предпазни косми на гривата и опашката.
  • Тъмнокестеняв - тъмнокафяви покривни косми по тялото, черни покривни косми по крайниците. Черно пигментирани грива и опашка.
  • Алест - предпазните и покривните косми имат еднакъв цвят с различна степен на интензивност. Варира от златисто до тъмночервено.
  • Сив - представлява смесени бели и черни покривни и предпазни косми. През първите месеци от живота на конете се срещат и златисточервени косми. При тези случаи цветът се прецизира след две и повече години, тъй като е трудно предсказуем. С напредване на възрастта тъмните косми изсветляват.
  • Чилест - равномерно разпределени бели, червени или кафяви покривни и предпазни косми.
  • Изабела - цветът на покривните косми е кремав, жълт или пясъчен. Гривата и опашката са черни.
  • Паломино – цветът на покривните косми е кремав, жълт или пясъчен. Гривата и опашката са бели.
  • Кремав – цветът на покривните косми е кремав, а кожата е непигментирана. Ирисът също не е пигментиран и често придава розов или син цвят на окото.
  • Шарен - по тялото на коне с кестеняв или алест цвят са разположени неравни бели петна. Краката могат да бъдат частично или напълно бели.
  • Апалуза – цветът на покривните косми е сив с мозаично разположени черни или кафяви петна.
  • Чисто бял цвят е изключение — липсва какъвто и да е пигмент. Често, „бели“ погрешно се наричат конете със сив цвят.

Спорт[редактиране | edit source]

Кон и ездач по време на Летни олимпийски игри 2008, Пекин

Конните спортове осигуряват забавления за тълпите и усъвършенстват ездата, която е била необходима по време на война. Всички видове конни надбягвания са еволюирали от импровизирани състезания между ездачи. Многобройните състезания, изискващи взискателни и специализирани умения от коня и ездача, са довели до системно развитие на специализирани породи и оборудване за всеки вид конен спорт. Популярността на конния спорт през вековете е довела до запазването на уменията, които в противен случай биха изчезнали, след като конете повече не се използват в битки.[37]

Конете се обучават да бъдат яздени или да участват в различни спортни състезания, като прескачане на препятствия, обяздване, тридневна всестранна езда, родео, лов на лисици и много други.[38]

Работа[редактиране | edit source]

Фермер използва помощта на конете за оране, Мекленбург, Германия

Съществуват няколко работни места, където конете се справят много добре, и все още не съществува разработена технология, която да ги замени напълно. В много страни конете се използват от полицията за патрулиране и контрол на тълпата.[39] Много животновъдни ферми все още се нуждаят от ездачи на коне, които да подбират едрия рогат добитък, който се е разпръснал на огромна площ.[40] Организации за търсене и спасяване в някои страни зависят от добре оборудвани с коне екипи, за да намират изгубени хора, особено туристи и деца, както и за оказване на помощ при бедствия.[41]

​​Конете могат да бъдат единствената форма на транспорт, в някои зони на дивата природа. Конете са по-тихи от моторни превозни средства и могат да бъдат използвани в области с неравен терен, където превозните средства са по-малко ефективни.[42] Въпреки че машините са заменили конете в много части на света, в по-слабо развитите райони, около 100 милиона коне, магарета и мулета все още се използват в селското стопанство и транспорта. Само в Африка все още работят около 27 милиона животни.[43]

Религии, традиции и фолклор[редактиране | edit source]

Керамична статуя на оседлан кон от времето на династията Тан (618 - 907 г.)
  • Конят е символ на небето.
  • Конят е символ на свобода и неукротима воля.
  • Символ е на безстрашие, военна доблест и слава.
  • Символ е на скорост и издръжливост, а така също радостта от живота, оптимизъм и добра слава.
  • Славяни - конят е соларен символ, изобразяван често върху шевични украси. С негова помощ бог Свентовит успява да проникне в царството на мрака и да се пребори със силите на злото и смъртта.
  • България - символ на небесното начало и слънцето. Посредник между горния и долния свят.
  • Тюркски племена — конят е символ на смъртта.
  • Конят е символ на мъжественост, страстност, импулсивност.
  • Белият кон бил символ на чистотата.
  • Англия - белият кон се свързва с убийство. Има предположение, че саксонското знаме било украсено с бял кон и след кървавата война, в която саксонците завладели тези земи, знамето с белия кон вече се веело навсякъде. Когато местните хора видели саксонски бял кон, те плюели през лявото си рамо, за да прогонят нечистите сили, привлечени от саксонското присъствие. Много хора продължават да плюят през лявото си рамо щом видят бял кон.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Linnaeus, Carolus. Systema naturae per regna tria naturae :secundum classes, ordines, genera, species, cum characteribus, differentiis, synonymis, locis.. 10th. Holmiae (Laurentii Salvii), 1758. с. 73. Посетен на 2008-09-08.
  2. Grubb, P. (2005). "Order Perissodactyla". In Wilson, D. E.; Reeder, D. M. Mammal Species of the World (3rd ed.). Johns Hopkins University Press. pp. 630–631. ISBN 978-0-8018-8221-0. OCLC 62265494.
  3. International Commission on Zoological Nomenclature. Usage of 17 specific names based on wild species which are pre-dated by or contemporary with those based on domestic animals (Lepidoptera, Osteichthyes, Mammalia): conserved. Opinion 2027 (Case 3010). // Bull.Zool.Nomencl. 60 (1). 2003. с. 81–84.
  4. Budiansky, Stephen. The Nature of Horses. Free Press, 1997. ISBN 0-684-82768-9
  5. а б "Основи на животновъдството" - учебник за полувисшите училища, доц. Еленко Кадийски 1963 г.
  6. Andrews, F. M.. Gastric ulcers in horses. // J. Anim. Sci. 83 (13). 2005. с. E18–E21.
  7. Giffen, James M., Gore, Tom. Horse Owner’s Veterinary Handbook. 2nd. New York, Howell Book House, 1998, [1989]. ISBN 0-87605-606-0.
  8. а б в г ((en)) Davies, Zoe. Introduction to Horse Nutrition. John Wiley & Sons, 2009. ISBN 978-1-4051-6998-1. с. 19.
  9. ((en)) Davies, Zoe. Introduction to Horse Nutrition. 2009. ISBN 978-1-4051-6998-1. с. 23.
  10. Williams, Carey A.,Ph.D., Extension Specialist. "The Basics of Equine Nutrition" from FS #038, Equine Science Center, Rutgers University, Revised: April 2004. Web site accessed February 9, 2007
  11. Riegal, Ronald J. DMV, and Susan E. Hakola DMV. „Illustrated Atlas of Clinical Equine Anatomy and Common Disorders of the Horse Vol. II“. Equistar Publication, Limited. Marysville, OH. Copyright 2000.
  12. "Equusite.com. Vital Signs in Horses". Http://www.equusite.com/articles/health/healthVitalSigns.shtml. Date accessed: July 10, 2007.
  13. Lisa Schultz, DVM Student. "Questions asked by owners about Equine Infectious Anemia (EIA)". Http://www.vet.purdue.edu/horses/equineinfectiousanemia.htm. Date accessed: July 10, 2007.
  14. а б ((en)) Ensminger, M. E.. Horses and Horsemanship: Animal Agricultural Series. Sixth. Danville, IN, Interstate Publishers, 1990. ISBN 0-8134-2883-1. OCLC 21977751. с. 309–310.
  15. а б ((en)) Sellnow, Les. Happy Trails: Your Complete Guide to Fun and Safe Trail Riding. Eclipse Press, 2004. ISBN 1-58150-114-5. OCLC 56493380. с. 46.
  16. Eye Position and Animal Agility Study Published. // The Horse. March 7, 2010.
  17. McDonnell, Sue. In Living Color. // {{{journal}}}. The Horse, Inc., June 1, 2007.
  18. ((en)) Myers, Jane. Horse Safe: A Complete Guide to Equine Safety. Collingwood, UK, CSIRO Publishing, 2005. ISBN 0-643-09245-5. OCLC 65466652. с. 7.
  19. Crowell-Davis SL. Developmental behavior. Vet Clin North Am Equine Pract: Behav 1986; 573–590.
  20. Miller, Robert M.. Understanding the Ancient Secrets of the Horse's Mind. Neenah, WI, Russell Meerdink Company Ltd, 1999. ISBN 0-929346-65-3. OCLC 42389612. с. 28.
  21. Gustavson, Carrie. Horse Pasture is No Place for Poisonous Plants. // Pet Column July 24, 2000. University of Illinois. Архив на оригинала от August 9, 2007. Посетен на 2008-07-09.
  22. „Животновъдство“, 1993 г.
  23. а б Ensminger Horses and Tack p. 129
  24. Johnson, Tom. Rare Twin Foals Born at Vet Hospital: Twin Birth Occurrences Number One in Ten Thousand. // Communications Services, Oklahoma State University. Oklahoma State University. Посетен на 2008-09-23.
  25. Miller, Revolution, pp. 102–103
  26. McIlwraith, C.W.. Developmental Orthopaedic Disease: Problems of Limbs in young Horses. // Orthopaedic Research Center. Colorado State University. Посетен на 2008-04-20.
  27. Outram, A.K., Stear, N.A., Bendrey, R., Olsen, S., Kasparov, A., Zaibert, V., Thorpe, N. and Evershed, R.P. 2009 The Earliest Horse Harnessing and Milking Science. 323(5919): 1332-1335
  28. Matossian Shaping World History p. 43 See also: Podcast. // Quirks and Quarks Podcast with Bob Macdonald. CBC Radio, 2009-03-07. Архив на оригинала от 2009-03-10. Посетен на 2009-09-14.
  29. Evans Horse Breeding and Management p. 56
  30. а б Lau, A. N., Peng, L., Goto, H., Chemnick, L., Ryder, O. A. & Makova, K. D.. Horse Domestication and Conservation Genetics of Przewalski's Horse Inferred from Sex Chromosomal and Autosomal Sequences. // Molecular Biology and Evolution 26 (1). 2009. с. 199–208.
  31. а б Lindgren, Gabriella и др. Limited number of patrilines in horse domestication. // Nature Genetics 36. 2004. DOI:10.1038/ng1326. с. 335–336.
  32. Lira, Jaime, et.al.. Ancient DNA reveals traces of Iberian Neolithic and Bronze Age lineages in modern Iberian horses. // Molecular Ecology 19 (1). 2010. DOI:10.1111/j.1365-294X.2009.04430.x. с. 64–78.
  33. Vilà, C. и др. Widespread origins of domestic horse lineages. // Сайънс 291 (5503). 2001. DOI:10.1126/science.291.5503.474. с. 474–477.
  34. Cai, D. W., Tang, Z. W., Han, L., Speller, C. F., Yang, D. Y. Y., Ma, X. L., Cao, J. E., Zhu, H. & Zhou, H. (2009). Ancient DNA provides new insights into the origin of the Chinese domestic horse. Journal of Archaeological Science 36, 835-842.
  35. Epstein, H. 1955 Domestication Features in Animals as Functions of Human Society Agricultural History Society. 29(4): 137-146
  36. Ludwig, A., Pruvost, M., Reissmann, M., Benecke, N., Brockmann, G.A., Castanos, P., Cieslak, M., Lippold, S., Llorente, L., Malaspinas, A.S., Slatkin, M. and Hofreiter, M. 2009 Coat Color Variation at the Beginning of Horse Domestication. Science. 324(5926): 485-485
  37. Olsen, Sandra L.. Horse Hunters of the Ice Age. // Horses Through Time. First. Boulder, CO, Roberts Rinehart Publishers, 1996. ISBN 1-57098-060-8. OCLC 36179575. с. 105.
  38. Edwards, Elwyn Hartley. The Encyclopedia of the Horse. London, UK, Dorling Kindersley, 1994. ISBN 1-56458-614-6. OCLC 29670649. с. 346-356.
  39. Horse Mounted Unit. // United States Park Police. National Park Service. Посетен на 2008-04-07.
  40. Edwards, Elwyn Hartley. The Encyclopedia of the Horse. London, UK, Dorling Kindersley, 1994. ISBN 1-56458-614-6. OCLC 29670649. с. 226-227.
  41. Volunteer Mounted Search and Rescue Unit. // Employment. San Benito County Sheriff's Office. Посетен на 2008-07-08.
  42. US Forest Service. Success Stories (PDF). // US Department of Agriculture, May 2003. с. 4. Посетен на 2008-04-20.
  43. Brown, Kimberly S.. At Work in Morocco. // The Horse. June 1, 2006.

Външни препратки[редактиране | edit source]

В Уикиречник ще откриете значение, етимология и преводи на кон

Вижте също[редактиране | edit source]