Иван Александър

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Иван Александър
ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ
цар на българи и власи
Ivan Alexander.jpg
Портрет на Иван Александър в Лондонското евангелие
Лични данни
Управление 1331 г.–17 февруари 1371 г.
Роден 1301 г.
Починал 17 февруари 1371 г.
Предшественик Иван Стефан
Наследник Иван Шишман
Иван Срацимир
Семейство
Династия Шишмановци
Баща деспот Срацимир
Майка Кераца Петрица
Бракове Теодора Басараб
Сара-Теодора
Иван Александър
ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ
в Общомедия

Иван Александър (старобългарски правопис: ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ [1]), е български цар, управлявал от 1331 до 1371 година. Иван Александър произхожда от рода Шишман, син на Срацимир, деспот на Крън, и Кераца Петрица. Царуването му продължава цели 40 години, което е само с 2 години по-малко от това на цар Петър I.

Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин, Иван Александър е една от най-влиятелните фигури в историята на Балканския полуостров през 14 век, което се дължи на гъвкавата му династична политика. Владее отлично гръцки (на преговорите с императора Андроник III през 1332 г. и превод на гръцко възвание от 1351). Смята се, че може би нямало по-образован български цар от времето на Симеон Велики.

Дългото му управление започва с някои успехи, но липсата на достатъчно военна сила осуетява неговите по-късни политически планове. В последните му години Българското царство е разделено и отслабено, което при неговите наследници довежда до падане под османско-турска власт. Майката на цар Иван Александър е по две колена с царска кръв, а за връзка на баща му с жупан Срацимир Завидович (който също е от династията на велемощите Комитопули) няма засега исторически податки (виж родословно дърво на Кераца Петрица).

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Шишман I
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Кераца Петрица
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър (севастократор)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
неизвестна по име дъщеря на Ана-Теодора Асенина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Асен I
 
 
 
 
 
 
 
Иван Асен II
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Елена (Иван Асен I)
 
 
 
 
 
 
 
Ана-Теодора
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Теодор Комнин
 
 
 
 
 
 
 
Ирина Комнина
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Мария Патралифена
 
 
 
 
 
 

Иван Александър влиза в остър династичен конфликт с Шишман II, който е в Константинопол, където регентството начело с Анна Савойска и Йоан Кантакузин, признава титлата "цар на България" на Шишман II, заради по-знатния произход.

В крайна сметка след война, дипломатически преговори и мирен договор, отношенията с Византия са уредени.

Царуване[редактиране | edit source]

С идването си на престола Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал (цар от 1346 г.) Стефан Душан (1331-1355), българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър — известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан е имало и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.[1]

Първият период (1331-1364) от царуването на Иван Александър е успешен: воюва с Византия, подпомогнат от монголски наемници, и заличава последиците от катастрофалната битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби (1341-1347), за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите.

През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман II, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но турският емир на Смирна заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на значителна подкрепа “поради старото приятелство и близостта на рода”. По-късната съдба на този Шишман не е известна, но Иван Александър вдига войските си при Сливен. Най-вероятно среща турско-византийската армия при Одрин. Накрая е сключен мирен договор.

При избухването на поредната гражданска война във Византия, Иван Александър взима страната на Алексий Апокавк, обръщайки гръб на Йоан Кантакузин и турските му съюзници.През 1341 напада Византия, а войската му си прави лагер по поречието на река Марица.Войниците му се впускат в плячкосване, но тази тактика се оказва пагубна за българите.Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег.Иван Александър се оттегля в Търново и с посредничество през 1342 сключва договор с Кантакузин.

След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун — вторият град в империята след Константинопол.Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкия император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия.Но докато той е в Сърбия Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342-1343).Императрица Ирина моли Иван Александър за помощ при обсадата.Царя се отзовава на молбата и през 1342 достига вратите на крепостта.Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромейте да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време иска от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин.Изгубила надежда, Ирина вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите.Научавайки за това, царя се оттегля в Търново.

През 1344 императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите, за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин.Иван Александър се съгласява на това, и потегля отново на поход, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли зад Босфора.

България при Иван Александър

Около това време в Родопите в съюз с българския цар действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от полунезависими планинци. По време на военен поход през 1343 г. те завоюват твърдината Перперикон (край Кърджали) и там е поставен български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта. (В ново време там е открит златният печат на царя, който после е откраднат от Пловдив и сега вероятно се намира в чуждестранна частна колекция.)

Никой от нашите първи царе не изглежда толкова велик като цар Иван Александър — неговата военна мощ наподобява втори Александър Велики, по вяра и набожност той е втори Свети Константин; така той залови всичките си врагове, подчини ги и установи мир във Вселената.[2]

Възхвала на Иван Александър[3] от неизвестен съвременник на царя

Иван Александър сам подчертава своите победи в Мрачката грамота (1347 г.)

Българските опити за разширение в Тракия карат византийските императори да потърсят помощта на турските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия. На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград (Перитор) турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и побеждава болярина Белаур, отцепил се в северозападна България през 30-те години на века. По-късно обаче сепаратизмът на болярите води до отделянето на Добруджанското деспотство към средата на 14 век под властта на Добротица, вероятен потомък на Тертер. Войводата на Влашко също демонстрира повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки, че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Военни действия на Амадей VI в България (1366–67)

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда Видин като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Бесараб, дъщеря на войводата на Влашко, и се жени за еврейката Сара, покръстена като Теодора ІІ. Нейният син Иван Шишман като "багрянороден", т. е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него тори син Иван-Срацимир. Така Иван Александър в стремежа си да задоволи щенията на еврейката Сара-Теодора ІІ сам извършва териториалната раздробеност на България, създава условия за династични конфликти и за последвалия от това по-късен упадък на неговата държава. Този период е прекрасно илюстриран от патриарха на българската литература Иван Вазов — драмата „Пропаст“ и стихотворението „Жидов гроб“.

Докато авторитетът на царската власт запада, през страната преминава епидемия от чума (ок. 1348 г. и по-късно), а сред населението се появяват деморализация и ереси. Много области в Тракия страдат от набезите на османските турци.

В последния период (1365-1371 г.) от управлението на Иван Александър България търпи поражения, когато се бори против унгарското нахлуване във Видинското царство (1365-1369 г.) и срещу граф Амадей VI Савойски при похода му към Българското черноморие (1366-1367 г.). Отношенията с византийския император продължават да са враждебни. Съвсем в края на царуването на Иван Александър османската експанзия в Тракия засяга и България със загубата на няколко крепости, сред които най-вероятно са Пловдив и Стара Загора. Накрая той фактически разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство). Настъпва упадък в държавата и наследниците на Иван Александър стават последните български владетели.

Сребърна монета на Иван Александър и сина му Михаил Асен

Както и Йоан Кантакузин, царят има предпочитания към исихаститеТеодосий Търновски и неговия сподвижник Ромил Видински. Св. Теодосий Търновски, който може би е свързан с царската фамилия по линия на видинските ѝ роднини, става пръв помощник на основателя на исихазма св. Григорий Синаит. Той два пъти се среща с Иван Александър от негово име. В “царстващия град на българите Търново, втори след Константинопол, словом и делом” той води борба с ересите като главен изобличител на адамити, богомили, учението на Варлаам и Акиндин и на юдействащите. Два събора (1350 и 1360 г.) против тях са свикани от царя. С негова подкрепа Теодосий съгражда манастира „Света Троица“.

Според нови изследвания на архимандрит Павел Стефанов от Шуменския университет първият събор не е проведен срещу богомили, каквито няма в Търново през XIV век, а срещу хора, скъсали с църквата и морала по време на епидемията от бубонна чума. Истинската цел на втория събор е да нанесе удар върху евреите, като ги обвини в разпространение на чумата и освободи царя от изплащане на дълговете си към тях.

Като цяло Иван Александър е нерешителен политик, който се опитва да се възползва, с променлив успех, от ситуацията на Балканите.Неговите военни поражения костват на България много, но той укрепва българската държава, разширява я и стабилизира отношенията между Българското царство и засилващата се Сърбия.

Просветна, културна и религиозна дейност[редактиране | edit source]

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Бачковсия манастир

Търговските отношения с Венеция, Дубровник и Генуа, както и културният живот по времето на Иван Александър са в подем. Книжовната и художествената школа в Търново продължават старите български традиции. От личната библиотека на царя са запазени: Лаврентиевият сборник на Иван Александър от 1348 г., Кукленският псалтир, наречен „Песнивец“ от 1337 г., Лондонското четвероевангелие от 1355-56 г., Апостол с тълкувания, два преписа на Троянската притча и др. Иван Александър е възхваляван неколкократно от византийския патриарх Калист в Житието на св. Теодосий Търновски и в Песнивеца. Царят е голям меценат, покровител на книжнината и изкуствата, и прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Неговото управление бележи връхна точка в развитието на Търновската архитектурна и живописна школа.

Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковският манастир „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя, който е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена — царица Теодора-Сара, и синът им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир. След 1344 г., когато царят утвърждава властта на Българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради към него.

Иван Александър е изографисан в костницата на Бачковския манастир, в църквата край с. Иваново, Русенско, (в главната църква на манастира „Св. Богородица“ има негов ктиторски портрет; там той държи в ръце модела на църквата), в Манасиевата летопис и в прочутото Лондонско четвероевангелие (портрети на Иван Александър, Сара, Иван Асен). Известни са множество медни и сребърни монети с изображенията на цар Иван Александър (сребърните заедно с Михаил Асен). Оригинална златовезана дреха на Иван Александър се пази в Народния музей в Белград. [2]

Семейство[редактиране | edit source]

Деспот Константин с царските дъщери: Кера-Тамара, Кераца и Десислава. Миниатюра от Лондонското четвероевангелие.
Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Иваново

Като деспот на Ловеч е женен за Теодора Басараб, дъщеря на влашкия войвода Иванко Бесараб. От този брак има трима сина и една дъщеря:

Първородният му син Михаил Асен е обявен от баща си за „съцар“ и трябвало да го наследи на престола, но загива в битка с турците около Средец /дн. София/ през 1355 г. преди да го онаследи.

Иван Александър изпраща първата си жена Теодора Басараб в манастир (с името Теофана) и се жени 1345 г. за еврейката Сара, дъщеря на венециански банкер, която преди сватбата се покръства и приема името Теодора. Тя е майката на:

Други[редактиране | edit source]

Името на Иван Александър носи морският нос „Иван Александър“ на остров Нелсън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.[4]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Както е изписвано в Четвероевангелието на цар Иван Александър
  2. Открито в Софийския песнивец (1337 г.), с. 311а-312б. Адаптирано от Цанев, Стефан, „Български хроники“, с. 459–460.
  3. Пълният автентичен текст на старобългарски е наличен в Архангелский, А. С.. Болгарский „пѣснивец“ 1337 года. „Похвала“ и отырвок псалтырнаго текста.. // Известия ОРЯС (РАН). 1897.
  4. Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)

Източници[редактиране | edit source]

  • Андреев, Й. България през втората четвърт на XIV в. С., 1993.
  • Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България. 2 изд. С., 1999.
  • Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186–1460). С., 1985.
  • Fine Jr., J. V. A. The Late Medieval Balkans. Ann Arbor, 1987.
  • Аладжов, Ж. Цар Иван Александър. С., 2003.
  • Стефанов, П., архим. Danse macabre: Нов поглед към църковните събори в Търново през XIV в. – В: Теодосиеви четения. 640 години от успението на преп. Теодосий Търновски. 27 ноември 2003 г. Килифаревски манастир “Рождество Богородично”. Отг. ред. Д. Кенанов. Велико Търново, 2005, 75-88; също в: http://www.bg-history.info/?p=statia&statiaid=651.
  • Борилов синодик в Сборник „Държава и Църква през XIII в.”, 1999 г., съст. Славика Радомир, Емил Димитров.
  • Людмила Живкова, Четвероевангелието на цар Иван Александър. С., 1980.
  • Богдан Филов, Миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван Александра. Les miniatures de l’évangelie du roi Jean Alexandre à Londres. С. 1934 (Monumenta Artis Bulgariae, III).

Външни препратки[редактиране | edit source]

Иван Стефан цар на България (1331 – 1371) Иван Шишман