Борис I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Борис.
Свети цар-покръстител Борис I Михаил
цар на България
Boris I of Bulgaria.jpg
Икона на Свети цар Борис
Управление 852–889
Коронация 852
Други титли архонт
Кръщене 14 септември 865
Роден 9 век
Починал 2 май 907
около Преслав
Предшественик Пресиан
Наследник Владимир-Расате
Брак Мария
Потомци синове: Владимир-Расате, Гаврил, Симеон I, Яков, дъщери: Ана, Персика[1] (?)
Баща Пресиан

Свети цар-покръстител Борис I Михаил (или срещан още Богор, Богорис) (IX век - 2 май 907) е български княз и цар, който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и за кратко в 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

Съдържание

[редактиране] Име и титли

След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания понякога е наричан и Борис-Михаил.

Единствените преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той се нарича с гръцката титла „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“, а през Х-XI век - и като „княз“ [2]. В славянобългарските извори от този период Борис носи титлата „княз“, а от времето на Второто българско царство - и „цар“[3].

В съвременната историография Борис е наричан с различни титли. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата хан[4] или кан,[5] [6] а след това - княз[7] или цар.[8] Според друга теория титлата княз е носена от българските владетели още от времето на Аспарух.[9]

[редактиране] Покръстването

 Основна статия: Покръстване на България
Покръстването на свети цар-покръстител Борис I Михаил

Според старо предание, синът на хан Пресиан - Борис, приел властта над славянобългарската държава през 852 г. на р. Брегалница, Македония. Някои езиковеди считат, че името му произлиза от старотюркското „бьори“ (вълк), а други — от алтайската дума „барс“ (тигър). Други като акад. Димитър Дечев свързват Борис със славянската или българска "брань" или "боря се".[10]

Надписът от Балши, свидетелстващ за покръстването на българите

Предполага се, че заема престола през 852 г. и царува до 889 г. На тази дата е засвидетелствано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг II Немски в Майнц. Изворите не съобщават каква е причината за това пратеничество, но се е наложило мнението, че Борис, като наследник на баща си хан Пресиан, провожда дипломати, за да потвърдят, че ще се придържа към съществуващия мирен договор между България и Източнофранското кралство.

В началото на Борисовото управление, българите влизат във военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното Сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с дванадесет велики боили попада в плен. Тогава от скръб по сина си Борис се вижда принуден да сключи мир.

През 862-863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватско през 863 г. започва война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.

Покръстването на българите, Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Заетите на запад български войски не могли да окажат сериозен отпор на Византия. Започват мирни преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Цариградската патриаршия.

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. В надписа от албанското село Балши се съобщава, че покръстването се е състояло през 6374 г. от сътворението на света, което съответства на периода 1-ви септември 865 - 31-ви август 866 г. Българският владетел приема името на своя „духовен отец“ - византийския император Михаил III. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на 52 недоволни български боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Когато влизат в двора на двореца пред тях се изправят няколко стари хора, държащи кръстове. Тогава бунтовниците разбират смисъла на християнството. Борис I потушава бунта и заповядва водачите на бунта да бъдат обезглавени. Твърдението, че заедно с водачите са избити и целите им родове, е спорно[11].

[редактиране] Българската църква

Миниатюра, изобразяваща княз Борис I. Руски препис на „Учителното евангелие“

Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава княз Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I - 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски[12], епископ Павел Популонски[13] и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896 г.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи - Гримуалд Полимартийски[14] и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Четвъртия Константинополски събор (869-870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис - учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има 7 митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

[редактиране] Славянската писменост в България

Паметник на царя-покръстител в първата българска столица Плиска

По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий - Наум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.

След продължително 36-годишно управление, през 889 г. цар Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир. Борис има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков. За свой наследник посочва първородния си син Владимир-Расате.

[2] Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява че поставя Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

[редактиране] Значение

Ктиторски портрет на цар Борис I (852-889) в манастира "Св. Наум" край Охрид, фреска от 1806 година
  • цар Борис I има голям принос за въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 886 г.

[редактиране] Бележки

  1. ↑ [1] Пламен Павлов, анализ на средновековния текст "Чудото на Пресвета Богородица за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български", 2007г.
  2. ↑ Бакалов, Георги, „Средновековният български владетел. (Титулатура и инсигнии)“, София, 1995, с. 144, 146, Бобчев, С. С., Княз или цар Борис? (към историята на старобългарското право). Титлите на българските владетели, Българска сбирка, XIV, 5, 1907, с. 311
  3. ↑ Бакалов, Георги, „Средновековният български владетел...“, с. 144-146
  4. ↑ Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9. с. 29.
  5. ↑ 12 мита в българската история
  6. ↑ Страница за прабългарите
  7. ↑ Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9.
  8. ↑ http://www.infobulgaria.info/interviews.php?lang=1&cat=0&itm=68 Българската християнска цивилизация е обединила 40% от Европа
  9. ↑ Гербов, К., Канасубиги е „княз“, а не „хан“ или „кан“ - Омуртаг и Маламир са били князе преди Борис
  10. ↑ История на България за 11 клас; Автор: Г. Бакалов; Урок 7: Покръстване на българите София, 2001, стр.51.
  11. ↑ Тодоров, Г., Св. Борис и митът за избиването на 52-та рода – в. „Култура“, Брой 2 (2441), 17 януари 2007 г.
  12. ↑ Portus - кардиналско епископско седалище от III в. в римското предградие Порто, обединено през 1986 г. с епархията на Санта Руфина
  13. ↑ Populonia - антично епископско седалище в Тоскана, в Сиенската митрополия
  14. ↑ Polymartium - антично епископско седалище в Лацио

[редактиране] Вижте също

  • История на България
  • Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX в. С., 1969
  • Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение. С., 2006 ISBN 978-954-378-001-3
  • Дечев, Д. Принос към тракославянските езикови отношения. Статия// Юбилеен сборник Борис Дякович, София, 1927.С.311-317

[редактиране] Външни препратки

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Борис I.
Пресиян →
Печат на Първото българско царство
кан и цар на България (852 – 889)		 → Владимир Расате
Взето от „http://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81_I&oldid=4556680“.
Лични инструменти
Именни пространства
Варианти
Действия
Навигация
Инструменти
На други езици