Борис I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Борис.

Борис-Михаил
княз на България
Boris I of Bulgaria.jpg
Икона на Свети цар Борис
Лични данни
Управление 852889
Коронация 852
Други титли архонт
Кръщене 14 септември 865 г.(865-09-14)
Роден 9 век
Починал 2 май 907 г.
Преслав
Предшественик Пресиан
Наследник Владимир-Расате
Семейство
Баща Пресиан
Брак Мария
Потомци Владимир, Гаврил, Симеон, Яков, Анна, Персика[1]
Борис-Михаил в Общомедия
Свети княз Борис I
Baptism of the Preslav Court.jpg
Покръстител на българите
Почитан в Източноправославния свят
Празник 2 май
България при Борис I

Св. Княз Борис I Михаил [2] (срещан и като Богор, Богорис) (IX век2 май 907) е български владетел, който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и отново за кратко през 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

Произход, име и титли[редактиране | edit source]

Някои езиковеди и историци (Бешевлиев, Р. Рашев) считат, че името произлиза от тюрко-алтайското „барс“ – тотем на българското племе берсили. Други като акад. Димитър Дечев свързват Борис със славянската или българска „брань“ или „боря се“.[3]

Според старо предание, синът на хан Пресиан – Борис, приел властта над Българската държава през 852 г. на р. Брегалница, Македония, по времето на Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ. Предполага се, че Борис заема престола до 889 г., свидетелство за което е документирано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг II Немски в Майнц, Източнофранското кралство.

В политическото противопоставяне между Константинопол и Рим и техните църковни метрополии в частност, Борис успява умело да лавира и с дипломация предолява хегемонията на съседите си. След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания е наричан Борис-Михаил, по името на византийския император , за което Фотий пише:

на от Бога орисания Богорис, извършил дело, с което се издигна до деянието и подражанието на великия Константин[4]),

Преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта му. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис[5], макар че приживе той никога не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза-покръстител сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.:

„В същата година, на втория ден от месец май, в събота вечер почина рабът божи – бащата на този княз [Симеон], – великият и почтеният, и благоверният наш господар княз български, именуван Борис, а християнското му име е Михаил.[6]

В „Списъка на българските архиепископи”, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на 12-ти век, е титулуван Борис, василевс на българите (на гръцки: Βορισου βασιλεως Βουλγαρων)[7].

Въпреки че в нито един автентичен старобългарски извор не е засвидетелствана за нито един български владетел титлата „княз“ или „хан”, а Васил Златарски констатира, че още Йосиф Генезий и Теофан Продължител титулуват Омуртаг на Българите владетел (на гръцки: Μορτάγων ό των Βουγάρων βασιλεύς)[8], в съвременната историография Борис е наричан с различни титли, по аналогия на много по-късни руски и др. текстове. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата хан[9] или кан,[10] [11] а след това – княз[12]. Според друга теория титлата княз е носена от българските владетели още от времето на Аспарух.[13]

Покръстването[редактиране | edit source]

В началото на Борисовото управление, българите влизат в серия безуспешни военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното Сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с дванадесет велики боили попада в плен. Тогава, от скръб по сина си, Борис се вижда принуден да сключи мир. Борис губи всички войни които води.

През 862-863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватия започва през 863 г. война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.

Покръстването на българите, Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Там не срещат сериозен отпор, тъй като българските войски са заетите на запад на моравската граница. Започват преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Цариградската патриаршия.

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Според напълно унищожената и неразчитаема част на надписа от албанското село Балши (бившият голям български средновековен град Главиница) близо до град Берат (бившият голям български средновековен град Бѣлградъ/Бѣлиградъ). Въз основа на същия надпис Тадеуш Василевски и Моско Москов[14] считат, че покръстването се е извършило през 866 г. Към запазения текст „…ари…орис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374” (на гръцки: …αρι…ορης ο μετοτομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ[εο]υ δεδομενω αυτω εθνει ετους ςτο), Васил Златарски добавя предполагаемия унищожен текст „Покръсти се от Бога архонтът на България Б…” (на гръцки: Εβαπτισθη ο εκ θ[εo]υ αρχων Βουλγαριας Β…) и приема, че годината на покръстването е 865, която била „лето етх бехти“ от приписката на Тудор Доксов[15]. Михаил Ласкарис отхвърля допълването на Балшинския надпис от Златарски като неправилно и посочва, че той не може да бъде свързван с акта на покръстването[16]. Андре Ваян изказва несъгласие с интерпретацията на „лето етх бехти“ от Златарски, считайки, че този израз няма нищо общо с цикловия календар, използван от българите[17]. Контестациите на Ласкарис и Ваян са приети от Петър Петров, който също счита, че този надпис не се отнася за покръстването, а е за отбелязване на границата, като приема годината 864 г. – теза и на Голубинский, Соколов, Лавровский, М. Ласкарис, А. Ваян, Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев – превърнала се напоследък в официално приемана версия[18][19], въпреки някои възражения на Иван Снегаров[20] и Димитър Ангелов[21]. Българският владетел приема името на своя 24 годишен „духовен отец“ – византийския император Михаил III Пияницата. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторите и техните близки - общо 52 рода.[22][23] Според някои изследователи се касае за "52-ма наказани със смърт".[24]

Българската църква[редактиране | edit source]

Миниатюра, изобразяваща княз Борис I. Руски препис на Учителното евангелие

Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава княз Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I – 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски[25], епископ Павел Популонски[26] и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891-896 г.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд Полимартийски[27] и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Четвъртия Константинополски събор (869-870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870-ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Старобългарската писменост в България[редактиране | edit source]

Паметник на царя-покръстител в първата българска столица Плиска

По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и МетодийНаум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.

След продължително 36-годишно управление, през 889 г. цар Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир. Борис има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков и дъщеря Княгиня Анна Българска, също монахиня. За свой наследник цар Борис посочва първородния си син Владимир-Расате.

Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява че поставя Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

Значение[редактиране | edit source]

  • Княз Борис I има голям принос за въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 885 г.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. [1] Пламен Павлов, анализ на средновековния текст "Чудото на Пресвета Богородица за царкинята Персика, дъщерята на цар Михаил Български", 2007 г.
  2. Андреев, Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник Българските ханове и царе, Издателство "Абагар", Велико Търново, 2004, с. 71 ISBN 954-427-216-Х
  3. История на България за 11 клас; Автор: Г. Бакалов; Урок 7: Покръстване на българите София, 2001, стр.51.
  4. Послание на патриарх Фотий, ИБИ, т. VІІІ, с. 77-78
  5. Бакалов, Георги, „Средновековният български владетел...“, с. 144-146
  6. Стара българска литература. Т. 3. Исторически съчинения. Съст. и ред. И. Божилов, София, 1983, с. 102.
  7. „Списък на българските архиепископи” на охридския арх. Йоан Комнин, “Familiae augustae Byzantinae”, I, 174-175, Du Cange, 1680 (Дюканджов списък), „Български старини из Македония”, стр. 565, акад. Йордан Иванов, 1931 г.
  8. Joseph Genesius, ibid., p. 41; Theophanes Continuatus, ibid., p. 64,19–23; Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852). Б. Първо българско царство. II. Териториално разширение и политическо издигане. 2. Промяна във вътрешната и външна политика на България.
  9. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9. с. 29.
  10. 12 мита в българската история
  11. Страница за прабългарите
  12. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1927]. ISBN 954-430-299-9.
  13. Гербов, К., Канасубиги е „княз“, а не „хан“ или „кан“ - Омуртаг и Маламир са били князе преди Борис
  14. Моско Москов, "Именник на българските ханове-нов прочит", 1988 г.
  15. Васил Н. Златарски, "История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018). III. Национализация на българската държава. 1. Междудържавното положение на България и покръщането на българите", София, 1927 г.
  16. Михаил Ласкарис, "Датата на покръстването на българите", 1933 г.
  17. André Vaillant, Histoire et philologie. Langues et littératures slaves du Moyen Âge / André Vaillant / Paris : EPHE École Pratique des Hautes Études, 1965
  18. Петров, П. "За годината на налагане на християнството в България". ­ ИИИ, т. 14-15, С., 1964, 588-589: "Покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г."
  19. Петър Петров, Христо Темелски, "Църква и църковен живот в Македония", 2003 г.
  20. Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202
  21. Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865—927. 1. ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ”, София, 1971 г.
  22. Съдът над историците: българската историческа наука, документи и дискусии 1944-1950, Академично изд-во М. Дринов, 1995, ISBN 9544302476, стр. 246.
  23. Годишник На Софийския университет "Св. Климент Охридски". Център за Славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев". Том 10, София, стр. 89 .
  24. http://www.kultura.bg/bg/article/view/12512
  25. Portus — кардиналско епископско седалище от III в. в римското предградие Порто, обединено през 1986 г. с епархията на Санта Руфина
  26. Populonia — антично епископско седалище в Тоскана, в Сиенската митрополия
  27. Polymartium — антично епископско седалище в Лацио

Вижте също[редактиране | edit source]

  • История на България
  • Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX в. С., 1969
  • Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение. С., 2006 ISBN 978-954-378-001-3
  • Дечев, Д. Принос към тракославянските езикови отношения. Статия // Юбилеен сборник Борис Дякович, София, 1927.С.311-317

Външни препратки[редактиране | edit source]

Пресиян
Печат на Първото българско царство
княз и цар на България (852 – 889)
Владимир Расате