Михаил III Шишман Асен

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Михаил III Шишман
цар на България
деспот на Видин
Лични данни
Управление 1323-1330
Други титли деспот на Видин (от 1311 до 1322)
Роден след 1280 г.
Починал 28 юли 1330
Велбъжд
Погребан в църква „Свети Георги“, Старо Нагоричане
Предшественик Георги II Тертер
Наследник Иван Стефан
Семейство
Династия Шишмановци
Баща Шишман I
Майка внучка на Иван Асен II, а мащеха му е дъщерята на великия жупан Драгош
Бракове Анна Неда
Теодора Палеологина
Потомци Иван Стефан, Шишман, Михаил, Людвик или Людовик (?)

Михаѝл III Шишма̀н Асѐн е български цар от 1323 до 1330 г., основател на последната царска династия на Втората българска държава - Шишмановци.

Михаил III Шишман е последният български владетел, който се стреми към установяване на българска военна и политическа хегемония на Балканския полуостров. Води агресивна и амбициозна, но твърде опортюнистична и непостоянна политика, която свършва с катастрофалното поражение в битката при Велбъжд, където царят пада убит.

Син е на видинския деспот Шишман I (куманин по произход) от първия му брак с неизвестна по име внучка на Иван Асен II. След сключването на мира между Шишман и Стефан Милутин през 1292 г., Михаил III Шишман се сгодява и жени (1298 - 1299) за дъщеря му Анна Неда, сестра на следващия сръбски крал Стефан Дечански, и двамата с майка Анна Тертер. Съуправител е на баща си, а след смъртта му (около 1308-1311 г.) наследява Видинското деспотство. Получава титлата „деспот“ вероятно от българския цар Теодор Светослав, който е вуйчо на жена му Анна Неда и негов втори братовчед (майка му и майката на Теодор Светослав са внучки на Иван Асен II, макар и от различни съпруги на владетеля — негова баба е Ана-Теодора Асенина, а на Теодор Светослав - Елена Асенина, т.е. женитбите на Иван Асен II са отразявали две външнополитически линии - Епирска и Унгарска), според твърдението на дубровнишкия хронист Лукарич.

След ранната смърт на Георги II Тертер (1322 г.), който не оставя наследник, българските велможи избират Михаил Шишман за цар през 1323 г. Приема името Асен, подчертавайки връзките си с Асеневци и омаловажавайки Тертеровци и Смилецовци.

Възкачване и война с Византия[редактиране | edit source]

През 1322 г. цар Георги II Тертер умира в разгара на военен конфликт с Андроник III Палеолог. Възползвайки се от заетостта на българите около избора на нов цар, императорът установява контрол над крепостите Ямбол, Лардея, Ктения, Русокастро, Анхиало, Созопол и Агатопол.

Братът на бившия български цар Смилец - деспот Войсил, нахлува в Крънското деспотство, което някога било владение на рода му, подчинява главния му град Копсис и още 4 крепости. България е лишена от всичките си територии в Тракия с изключение на Пловдив, който Андроник III безуспешно обсажда.

Установявайки се на трона, Михаил Шишман веднага предприема ответни действия. Той се насочва към подбаканските крепости, признали наскоро властта на василевса. Андроник III сваля обсадата на Пловдив и тръгва срещу него. Понеже не получава помощ от Войсил (до императора достига слух, че той е умрял), Андроник III се отказва от сблъсък с войските на новия цар. Спорните градове признават властта на Михаил Шишман, но междувременно, възползвайки се от грешка на русина Иван, командир на българския гарнизон в Пловдив, ромеите завземат града без сражение.

В продължение на около година цар Михаил III Шишман воюва срещу Войсил, който е подкрепян от Андроник III. През 1324 г. Михаил Шишман успява да го изтласка от земите на Крънското деспотство. Същата година царят предприема нападение срещу Византия, възползвайки се от нейната слабост след нахлуване на Златната орда, което опустошава земите ѝ. Българската армия достига до Вира и Траянопол. Андроник III Палеолог не посмява да влезе в сражение поради липсата на достатъчно хора. Той предлага на Михаил Шишман да решат конфликта чрез единоборство. Българският цар му отговаря с често цитираните думи: „Глупав е онзи ковач, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а вместо това си служи с ръка“ (по разказа на Йоан Кантакузин). Добре осведомен за съперничеството между Андроник III и неговия дядо Андроник II, царят му намеква за възможна своя подкрепа в случай на конфликт между двамата.

Мирно споразумение[редактиране | edit source]

Скоро след тези събития царят и Андроник II Палеолог сключват мир. Михаил Шишман се развежда с Анна Неда и я заточава в манастир. Заточен е и синът им Иван Стефан, доскоро съвладетел на баща си, като управлението на Видинското деспотство Михаил III поверява на брат си Белаур. Царят се жени за Теодора Палеологина, сестрата на византийския император Андроник III и вдовица на Теодор Светослав. Чрез този брак той се сродява с Палеологовата династия, като си присвоява нейния герб — двуглав орел с разперени крила. Впоследствие този герб става символ на Шишмановци. Женитбата с Теодора утвърждава Михаил Шишман като законен наследник на Светослав, но прогонването на Анна Неда довежда до влошаване на българо-сръбските отношения.[1]. Андроник III, който не е в съгласие с дядо си относно мира с България, започва подготовка за война. През август 1324 г. в неговият лагер в Източна Тракия пристигат пратениците на Михаил Шишман, с имена Гръд и Панчо. Научавайки за брака на царя със сестра си, младият император приема мирните предложения. Според договорките, в българско владение остават Айтос, Анхиало, Ктения, Русокастро, Месемврия (Несебър), а в гръцко — Пловдив, Созопол, Агатопол и Вукелон.

Запазени са три грамоти на императорите Андроник II и III (август-септември 1325 г.), свидетелстващи за дарения на Михаил Шишман за Зографския манастир.

Намеса във вътрешните дела на Византия[редактиране | edit source]

През 1326 г. враждата между Андроник II и Андроник III заплашва да се превърне в гражданска война. Старият император спечелва на своя страна крал Стефан Дечански, а младият търси подкрепа от Михаил Шишман. На 13 май 1327 г. на лична среща край крепостта Черномен царят и Андроник III сключват тайно споразумение, предвиждащо общи военни действия срещу Андроник II и Стефан Дечански. Младият василевс се задължава след установяване на еднолична власт да изплати на Михаил Шишман голяма парична сума и да му направи някои териториални отстъпки под формата на зестра. Споразумението известно като Черноменски договор не остава тайна за Андроник II и сръбския крал. Запазени дубровнишки документи свидетелстват, че през 1327 г. Дечански закупува голямо количество оръжие, необходимо му в предстоящия сблъсък. В избухналата гражданска война надмощие взема младият Андроник.

През 1328 г. старият император вече владее единствено Цариград и прилежащите територии. Изоставен от Стефан Дечански, той търси помощ от българския цар. Михаил Шишман, който има интерес войната между двамата императори да продължава, се съгласява. Той струпва военни части по границата с Византия а 3000 конника предвождани от русина Иван се отправят към Константинопол, за да охраняват Андроник II. Изказани са предположения, че истинската задача на този отряд е да бъде пленен старият император и на Михаил Шишман да се осигури достъп до двореца Влахерна, където той щял да се провъзгласи за император. Андроник III предупреждава дядо си с писмо да не допуска отряда в двореца. Старецът се вслушва в съвета му, а царят изтегля конницата си, опасявайки се да не я загуби. Скоро след това останалият без никаква подкрепа Андроник II е свален от внука си, което слага край на междуособиците във Византия. Михаил Шишман, който не успява да се възползва от нея за да наложи властта си в Източна Тракия, се решава на война с Андроник III.

Военни действия в Източна Тракия[редактиране | edit source]

Българската войска, подкрепена от татарски наемници от Златната орда, се отправя към Одрин и Димотика. В отговор императорът събира войски в околностите на Виза. Царят дава вид, че се готви за сражение, но вместо това изтегля войските си. Следвайки го, Андроник III преминава границата, превзема и разрушава крепостта Диамбол.

Два месеца по-късно (ноември 1328 г.), Михаил Шишман отговаря с ново нахлуване във Византия. Той превзема Вукелон и се установява там на лагер. Андроник III разполага войската си край Димотика. В продължение на около месец двамата владетели се следят взаимно, без никой да се реши да нападне пръв. Влизайки в преговори те си разменят взаимни обвинения в неспазване на Черноменския договор. Важна роля в помиряването им изиграва императрицата-майка.[2]

На лична среща в Одрин владетелите се договарят Михаил Шишман да върне Вукелон, а в замяна да получи парично обезщетение.

Война със Сърбия[редактиране | edit source]

Църквата "Свети Георги" в Старо Нагоричане, където е погребан цар Михаил III Шишман Асен

През месец май 1329 г. при крепостта Кримна се състои нова среща между царя и императора, на която мирът е утвърден. Губейки надежда за разширение на българските владения за сметка на Византия, Михаил III Шишман обръща поглед на запад. Сръбското кралство, възползвайки се от междуособиците в България и Византия, както и от непрестанните сблъсъци помежду им, е успяло да завладее част от териториите им. Михаил Шишман започва подготовка за завладяване на Рашка, чийто владетел е бившият Михаилов шурей Стефан Дечански. За някои историци пък Михаил Шишман е единственият български цар (след смъртта на Иван Асен II), опитал се да спре „сръбската експанзия“ и да върне в пределите на България западните ѝ територии [3], въпреки че тези територии са завоювани от Византия. За целта през пролетта на 1330 г. той сключва антисръбски съюз с Андроник III. Според повечето предположения, крайната цел е пълното унищожаване на Сръбското кралство и поделяне на земите му между България и Византия [4]. Михаил Шишман привлича в коалицията владетелите на Влашко, Молдова и черните яси.

Битката при Велбъжд (1330 г.)[редактиране | edit source]

На 19 юни 1330 г. българските войски тръгват от Търново, но вместо да се насочат направо към сръбската граница, минават през Видин и София. Обикновено като причина за този необичаен обход се сочи желанието на Михаил Шишман да съедини войската си с тази на брат си Белаур, но тъй като брат му не взема участие в битката, явно във Видин се присъединяват наемниците от Златната орда. Андроник III навлиза в Македония, завземайки четири малки крепости (Дебрица, Добромир, Каваларион и Сидерокастрон) и се установява на лагер край Битоля, изчаквайки по-нататъшния развой на събитията. От София българската войска се отправя към крепостта Земен и я превзема. Стефан Дечански първоначално изчаква своя бивш тъст на полето край Добрич при сливането на р. Топлица с Българска Морава, а впоследствие отправя войската си по течението на Морава и през Старо Нагоричане /където в църквата „Св. Георги“ помолва за мир/ се разполага на стан в околностите на Велбъжд (днешен Кюстендил).

Повечето изследователи приемат, че войските на двамата владетели са с приблизително равна численост. Според сведенията на Никифор Григора, Михаил Шишман разполага с 12 000 български и 3 000 „скитски“ (татари, яси, алани и власи). Стефан Дечански има на разположение 14 000 души, към които впоследствие се присъединяват 300 (по сведения на Кантакузин) или 1000 (по сведения на Григора) катала̀ни (испански наемници от областта Каталуния). Изчаквайки именно тяхната поява, на 24 юли Стефан Дечански предлага на Михаил Шишман еднодневно примирие. Царят приема, т.к. за войската липсват провизии. Установено е, че Белаур не се присъединява към брат си, както и ловешкият деспот Иван Александър. Тъй като българската войска страда от липса на продоволствия, в деня на примирието тя се пръсва по околните селища за набавянето им.

В това време пристигат тежковъоръжените каталунски наемници. Възползвайки се от изгодната ситуация, сръбският престолонаследник Стефан Душан нарушава примирието и атакува българския лагер. Опитът на Михаил Шишман да организира ефикасна съпротива е неуспешен. В битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г., войската на Михаил Шишман претърпява поражение, а самият цар е тежко ранен и умира три дни по-късно в плен [5]. Погребан е по желание на велможите си в църквата „Свети Георги“ в Старо Нагоричане, днес в Република Македония.

Среща в Мраката[редактиране | edit source]

По-нататъшното разрешение на заплетения казус около наследството на българския царски престол е решено на среща в Мраката, в която взимат участие Стефан Дечански, Стефан Душан, Белаур и Иван Александър. Стефан Дечански с подкрепата на Белаур успява да наложи на българския престол своя племенник и син на Михаил Шишман - Иван Стефан, който е и престолонаследник. Предложението за обединение на двете държави среща съпротивата на Дечански от което най-недоволен е синът му Стефан Душан, който по линия и на Смилецовци предявява законни претенции за и към общ търновски престол. Последващите исторически събития в България и Рашка са синхронизирани и довеждат на власт Иван Александър и Стефан Душан, като всичко е уредено чрез брака на Стефан Душан със сестрата на Иван Александър - царица Елена.

Битката при Велбъжд има важни последици за историята на Балканския полуостров. Следствие от срещата в Мраката се пръква ново царство на Балканите - Душановото, наследило Рашка и превърнало се (макар и за кратко) в първостепенна сила на Балканите.

Семейство[редактиране | edit source]

Цар Михаил III Шишман Асен има два брака: с Анна Неда, дъщеря на крал Стефан Милутин и с Теодора Палеологина, дъщеря на император Михаил IX Палеолог.

  • Деца от брака с Анна Неда: Иван Стефан, Шишман, Михаил, Людвиг и Людовик (?)
  • Деца от брака с Теодора Палеологина: няма

Михаил III Шишман Асен има брат на име Белаур и сестра Кераца Петрица (майка на цар Иван Александър).

Бележки[редактиране | edit source]

  1. „История“, Никифор Григора
  2. „История“, Никифор Григора
  3. „Към въпроса за Велбъждската битка“, Тома Томов, списание „Анамнеза“ брой 3, 2006 г.
  4. „Фамилията Асеневци (1186-1460 г.)“, Иван Божилов
  5. „История“, Никифор Григора

Литература[редактиране | edit source]

  • „История на България. Том III — Втора българска държава“ - Издателство на БАН, 1982 г.
  • „История“, Никифор Григора ((ru))
  • Андреев, Йордан, „Българските ханове и царе VII-XIV век“, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988 г.
  • Христов, Чавдар, „Стратегиите на Михаил III Шишман /1323-1330/. Ситуационен поглед”, в Известия на Исторически музей, Кюстендил, т.ІІ, 1990 г.
  • „Към въпроса за Велбъждската битка“, Тома Томов, електронно списание „Анамнеза“ брой 3, 2006 г.
  • John V.A. Fine, Jr., The Late Medieval Balkans, A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest, Ann Arbor, 1987.
  • Бележити българи (съставител и отг. редактор Пламен Павлов), том ІІІ. С., изд. "Световна библиотека", 2012.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Георги II Тертер цар на България (1323 – 1330) Иван Стефан
Шишман I Владетел на Видин (1313 – 1323) Белаур