Душаново царство
| Душаново царство 1346 - 1371 |
|
 |
|
 Душановото царство с Босненското банство |
|
| География и население | |
|---|---|
| Столица | Сяр (прогласяване), Скопие, Призрен (резиденция Призренец) |
| Официален език | църковнославянски, кирилица |
| Официална религия | източноправославие |
| Управление | |
| Форма | Царство |
| Цар | Стефан Душан (първи) Стефан Урош V (последен) |
| История | |
| Икономика | |
Душановото царство, Душановата държава или империя, наричано и Сръбско царство (на сръбски: Српско царство или Srpsko carstvo), е мултиетническо[1] средновековно царство на Балканите, което възниква на основата на средновековната сръбска държава на Стефан Неманя (наричана още и Рашка по името на едноименната река) през 14 век и се разпростира в земи населени с българи,[източник? (Поискан преди 33 дни)], албанци[2], власи и гърци.
Душановата империя просъществува само 25 години от 1346 до 1371 г. За 10 години, преди да се разпадне фактически в 1356 г. след смъртта на основателя си, е една от най-силните държави на Балканите, една от големите страни в Европа и своеобразен средновевен предходник на съществувалата няколко десетилетия в 20 век Югославия. По време на вторият й и последен цар държавата се разпада на различни кралства и феодални владения.
Съдържание |
Полиетнически характер на държавата[редактиране]
Bъзникнала на основата на средновековното сръбско жупанство Рашка държава възражда идеята[източник? (Поискан преди 42 дни)] на българския Цар Симеон Велики за създаване на славяно-византийска империя на Балканите, която да замести Византия и започва териториална експанзия дълбоко извън населените със сърби земи и присъединява големи територии в Тесалия, Албания, Епир и Западна България населени с българи, албанци, власи, гърци, евреи и пр., но не и със сърби, а тези области съставляват голямата част и доминират държавната територия.
Самопровъзгласилият се за цар негов владетел се обявява за владеещ над сърби и гърци и за български владетел[3]. Главни градове на държавата (просъществувала и малко след смъртта му — по времето на управление на сина му Стефан Урош), са все центрове, свързани с българската история, а не със Сърбия — град на коронацията е Скопие, нейна столица е Призрен, въздигането на държавата в царство е прогласено в Сяр, областни и първостепенни градове са Трикала, Лариса, Берат, Костур, Сяр, Прилеп, Скопие, Призрен, Кюстендил, Ниш и пр. Повечето от тях стават центрове на самостоятелни феодални владения и дори кралства и не се присъединяват към Сръбското кралство след разпада на държавата.
Характерно е, че неколкократно Стефан Душан се именува и поменава ѝ за български владетел на български земи. [4] Неговите Печки патриарси се титулуват „Отца и оучителя Сръблем и Блъгаром“,[5] а половината от тях са българи по произход[6]. Негова царица, майка и съуправителка на следващия и последен цар е Елена Българска. Сред феодалите управляващи в царството са българи, като войводата (по-късно севастократор) Момчил управител на Нишката област и пр, което дава основание държавата да бъде определяна като "Българо-сръбско царство"[7].
История[редактиране]
Средновековната сръбска държава достига своя апогей в средата на 14 век, при управлението на крал Стефан Душан, който се провъзгласява за цар в Сяр и е коронясан в Скопие на 16 април 1346 г. за „Цар и самодържец на сърби и гърци“ от наскоро произведения, с помощта на търновския патриарх Симеон и охридския архиепископ Николай, печки патриарх Йоаникий II (по произход българин). На събора за крал е провъзгласен Стефан Урош - 10-годишният син на Душан и Елена Българска, който е ѝ престолонаследник. Кралската титла преминава у престолонаследника, а държавният глава е цар.
Стефан Душан въвежда така нареченият Душанов законник (1349). Цар Стефан Душан открива нови търговски пътища и подсилва икономиката на страната. Държавата основана някога от Стефан Неманя, се трансформира в империя, процъфтява, характеризирайки се като една от най-развитите страни и култури в Европа. Някои от най-големите средновековни живописци творят през този период, създавайки изящни произведения на изобразителното изкуство от т.нар. палеологов ренесанс.
Цар Стефан Душан удвоява територията на държавата, превръщайки я в империя, завземайки територии на юг, югоизток и изток за сметка на Византия. Наследен е от сина си Урош, наричан от сръбската историография Слабия, в период, който някои отнасят към залеза на мощта на царството, което изпада във феодална анархия след Черноменската битка.
Това е период, белязан от зараждането на нова опасност — османската държава, която постепенно се разпростира от Мала Азия към Европа, завладявайки византийските територии, а след това и тези на другите балкански държави.
Неспособен да задържи империята, създадена от баща му, Стефан Урош сам не може да отрази претенциите към трона на Симеон Синиша (полубрат на баща му и негов чичо), нито да отбие атаките от външни врагове, за да запази целостта на държавата. Душановото царство при Стефан Урош номинално съществува, но реално е раздирано от междувластелски и етнически дразги (населението му е съставено от българи, гърци, сърби, албанци, власи и др.) и е разединено на множество полусамостоятелни владения управлявани от разни властели, някои от които дори и номинално не признават царската власт.
Стефан Урош V умира без мъжки наследник на 4 декември 1371. Тази година се приема от сръбската историография през 19 век за край империята, както и за край на тази средновековна сръбска държавност. Със смъртта на цар Стефан Урош се прекъсва по мъжка линия престолонаследието на династията Неманчи, въпреки че, в Тесалия продължава владението на мъжките наследници на Симеон Синиша - Йован Урош и Стефан Урош Дука. Стефан притежава в апанаж град Фарсала и околността му до завземането му на османците.
Владетели[редактиране]
- Стефан Душан (1346-1355)
- Стефан Урош V (1355-1371)
Вижте също[редактиране]
Бележки[редактиране]
- ↑ Файн, Джон, "The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest", с. 310, University of Michigan Press, 1994, ISBN 978-0-472-08260-5
- ↑ Файн, Джон, "The Late Medieval Balkans: A Critical Survey from the Late Twelfth Century to the Ottoman Conquest", с. 310, University of Michigan Press, 1994, ISBN 978-0-472-08260-5
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София.. 1915, 1917.
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София.. 1915, 1917.
- ↑ Църнушанов, Коста. Сръбски и хърватски свидетелства за българската народност в Македония, стр. 42. ДП "Никола Калпъкчиев", Благоевград.
- ↑ Иширков, Атанас. Западните краища на българската земя. Бележки и материали.. преиздадена Сибия, библиотека "Вечните книги на България", 1915.
- ↑ Мисирков, Кръстьо. Сърбите и Душановата империя, София.. вестник Мир, XXV, бр. 5850, 8 март 1919.
 |
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област. Можете да се включите към Уикипроект „Македония“. |
  |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Serbian Empire“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. |
