Прилепско кралство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Прилепско кралство
1371 - 1395
Знаме на
историческа карта на личното владение от Душановото царство на Мърнявчеви
историческа карта на личното владение от Душановото царство на Мърнявчеви
География и население
Столица Прилеп, Маркови кули (крепост), днес Република Македония
Официален език среднобългарски, църковнославянски, кирилица
Официална религия източноправославие
Население (пребр.) основно българи, но номинално владетел и на сърби и гърци, власи и албанци
Управление
Форма Кралство
Крал
(велик войвода)
Вълкашин Мърнявчевич (първи)
Крали Марко (последен)
История
Икономика
Валута собствен монетен двор в Охрид
трансформиран правоприемник на старото Кралство Расция

Прилепското кралство (на сръбски: краљевство Прилеп и на македонска литературна норма: Кралство Прилеп) (1365/1371 - 1395) е държавно владение наследило по правоприемство кралската титла на Неманичите от Кралство Рашка. След смъртта на Стефан Душан, синът му от Елена Българска - Стефан Урош V наследява царската титла, която на изток се ползва с по-голямо признание и степен в йерархията - от кралската на Папството. Синът на загиналия предводител или велик войвода в Чирменската битка - Вълкашин Мърнявчевич, наследява дадената на баща му приживе от Елена и Стефан кралска титла на Неманичите и я носи до смъртта си в битката при рововете. Понеже след Чирменската битка Марко е принуден да се признае за васал на Мурад I, то и кралската титла се обезценява и принизява папството, което я е предоставило. Ето защо, а и с цел да катализира сърбите за борба срещу османците, папската курия присъжда нова такава и трета поред за сърбите - кралската титла на Твъртко I, който е коронясан на Димитровден 1377 г. над гроба на Свети Сава в Милешево за босненски и общосръбски крал.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Покръстването на сърбите е продължитилен и тягостен процес през средновековието, като нито на Папската курия, нито на Константинополската патриаршия се отдава да завършат успешно този социално-религиозен процес. Бележития византийски император Мануил Комнин в стремежа си изпълно да доведе до успешен край този процес, преотстъпва на сръбските жупани областта Дендра със средновековната българска крепост Рас, с цел същата да стане общосръбски център за всеобщо християнско поклонение. Процесът върви трудно, като през следващите два века по сръбските земи се изграждат повечето ни познати и до днес средновековни сръбски манастири, а християнизирането на сръбските земи продължава в името на Свети Стефан Първомъченик. Като за начало изпърво е подигнат общонароден събор на Петрова църква с цел анатемосване на босненските богомили - антибогомилски църковно-народен събор на Петрова църква. Династията Неманичи се утвърждава като светородна начело на разпокъсаните сръбски земи, и понеже и Константинопол е в ръцете на Латинската империя в началото на 13 век, тази светородната династия получава кралска титла от Рим в лицето на папа Хонорий III - през 1217 г. През следващите два века не много успешно продължава процеса на покръстване и налагане на християнската вяра в сръбските земи, а държавния им център е все на изток към българските предели, понеже българските земи отдавна за християнизирани.

След т.нар. дежевско споразумение, по времето на крал Стефан Милутин в Търновска България избухва въстанието на Ивайло и този владетел се вижда принуден да окаже помощ на царството. Сключва трети брак с Анна Тертер, като застъпва интереса на изконната българска политика за териториално разширение на югозапад - към Македония, Албания, Епир и Тесалия, а това са все земи населени основно с българи. Дали това го върши по свой почин или от името и за сметка на кралицата (и по задължение от зестрата) е спорно, но властелите му одобряват тази политика всецяло. По този начин, Неманичите започват да завладяват все повече български земи и по времето на Стефан Душан държавата обхваща главно български, а не сръбски земи, с поданици - преимуществено българи. Последните представители на династията Неманичи се явяват и представители на династичните царски родове управлявали Търновград. По тази причина, след края на Душановото царство, кралската титла на Неманичите номинално (де факто и де юре) остава в Марковите кули в Прилеп, но поради васалния Марков статут към султана, на който краля плащал харадж, стойността на тази титла девалвирала, а и самата титла нямала значение за сърбите, понеже те вече не я припознавали за своя, както някогашната на кралство Зета. Ето защо се наложило папството още приживе на Крал Марко да присъди трета поред кралска титла на сърбите - след тези на Зета и Рашка - този път на Босненското банство, което било средновековен център на ересите и главно на богомилството. По този начин папството преследвало двуяка цел - хем да поласкае сърбите за високата чест, хем да ги насърчи към християнска ревност по пътя на правата вяра, като ги отклони от проповядваните им източни окултни мистични зурванистични учения - от босненските патарени.

Статут[редактиране | редактиране на кода]

Прилепското кралство продължило своето номинално съществуване като средновековна държава, обаче подчинена на османския султан, което девалвирало суверенитета му, дотолкова доколкото реално е имало такъв.

Статута на главния герой на българския юнашки епос Крали Марко (известен повече като юнак над юнаците), е все пак над този над съседните нему бивши душанови властели - велбъждски деспот, косовски деспот, моравски и зетски владетели (включително и над Никола Алтоманович), албански владетели, както и над наследниците на Симеон Синиша в Епир и Тесалия, обявили свое Епирско царство (срещу претенциите на който за трона Елена предоставя цялата военна власт в царството на бащата на Марко - Вълкашин).

Първоначално личното владение на Мърнявчеви е деспотство, откъдето идва и наименованието Прилепска деспотия. През 1355/56 г. по повод на претенциите на Симеон Синиша за титлата "цар на сърби и гърци", Вълкашин явно като предводител и велик войвода получава кралската титла от Елена и Стефан. Целта е да се неутрализира посредством Вълкашин заплахата от Синиша за трона, но Вълкашин след преустановен поход към Дубровник, срещу позициите на Никола Алтоманович, се отправя в Тракия на помощ на брат си Йоан Углеша, с който намират смъртта си край Чирмен. Властта и кралската титла след смъртта на Вълкашин, и тази на царя Стефан Урош, остава в Крали Марко, и същия придобива статут на пръв сред равни сред останалите душанови властели - въпреки васалния си статут към османския султан придобит междувременно. Оттук идва и народното предание за "юнакът над юнаците", отразено и в бугарщиците.

Със смъртта на Марко и кралския титул изчезва от хрониките. Баязид Светкавицата успешно неутрализира всички свои васали в българските земи до 1395 г., когато в битката при Ровине загиват Крали Марко и Константин Драгаш. Оцелява единствено Константин Балшич, но и той е посечен преди битката при Ангора заради подозрения в нелоялност към османския султан. На връщане от Влашко при Никополската крепост през 1395 г. е съсечен и господин Шишман, т.е. последния търновски цар, а цар Иван Срацимир след битката при Никопол е отведен в почитен плен в първата османска столица - Бурса, с който акт де юре е сложен край на българската държавност.

Междусъседски отношения, държавна приемственост, символизъм[редактиране | редактиране на кода]

Крали Марко отстъпва владението на Скопие на Вук Бранкович, понеже бащата на последния е властвал над Охрид, който остава в Марково владение. По този начин при Марко е държавния монетен двор, а при Бранкови - първия столичен български град в западните предели - резиденция на царете Роман, Стефан Душан и Стефан Урош.

През 1397 г. след смъртта на Марко, Константин Драгаш и Иван Шишман, княгиня Милица измолва мощите на закрилницата на Второто българско царство от Баязид I и ги пренася от Видин в църквата Лазарица в Крушевац. По този начин закрилницата покровителства тези земи, като по-сетне мощите ѝ са пренесени в Белград, където и остават до превземането му от османците през 1521 г. Мощите на българската светица са пренесени същата година в Цариград, а впоследствие през 1641 г. в Яш, княжество Молдова, т.е. в североизточна посока към Руското царство на дядо Иван (Иван Грозни), откъдето българите изчакват своето освобождение през 1878 г. посредством възстановяване на българската държавност и независимост.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.