Британска империя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Британската империя

Британската империя (на английски: British Empire) е най-голямото държавно формирование, съществувало някога, с колонии на всички континенти. Най-голямото си териториално разширение достига през 30-те години на XX век, когато британските земи се простират на повече от 33 милиона квадратни километра, което представлява една четвърт от сушата на земното кълбо. Общата численост на населението на империята е около 458 милиона. Терминът „Британска империя“ е измислен от Джон Дий, който е астролог, алхимик и математик на кралица Елизабет I. Империята започва да се образува в края на 15 век, в хода на Великите географски открития и съществува до средата на 20 век. Много от страните, включени в миналото в Британската империя, днес членуват в международната организация Общност на нациите.

Общ преглед[редактиране | edit source]

Британската империя се разраства в продължение на повече от двеста години. Счита се, че кулминацията на разширението на колосалната държава е в началото на 20 век. По това време, различни територии на всички континенти справедливо наричат империята, „тази, над която слънцето никога не залязва“.

Експанзивната фаза на заселването и завладяването започва с относително мирната фаза - търговия и дипломация. Империята помага за разпространението на британските технологии, търговия, английски език и форми на управление по целия свят. Имперската хегемония има решаващо значение за икономическия ръст и влиянието на Обединеното кралство в политиката на много страни. Постоянно разширяващата се империя допринася за разширяването и укрепването на демократичните институции във все повече страни.

От устройството на колониите е ясно, че влиянието на Британската империя е доста двусмислено. В колоните са привнесени английският език, определени административни и правови рамки, създадени по образ и подобие на Великобритания. По време на деколонизацията на Обединеното кралство се прави опит за въвеждане в бившите колонии на парламентарна демокрация и върховенство на закона, макар и с различна степен на успех. Повечето колонии решават, че британската общност на нациите е заместител на Империята в психологически план.

Британските колонии служат основно на икономическите интереси на метрополията. Докато в емигрантските колонии се създава инфраструктура с цел създаване на независима икономика, колониите в тропическите региони на Африка и Азия играят само ролята на доставчици на суровини и получават само една малка част от инфраструктурата. Днес икономиките на много развиващи се страни често са зависими от износа на суровини.

Един от основните стълбове на британското колониално право е, че конфликтите между различните етнически групи служат за предпазване от колониалното господство на други държави. Този класически принцип на "разделяй и владей" е причина за много конфликти днес, например в Северна Ирландия, Индия, Зимбабве, Судан, Уганда и Ирак. Типичен пример е въстанието Мау Мау в Кения (1952-1957), когато малките въстания се превръщат в кървави войни при развитите племена. Като цяло, загиват само 22 бели, а в местните племена жертвите се оценяват на 18 000-30 000.

Британският колониализъм[редактиране | edit source]

Разширение на Англия[редактиране | edit source]

Разширението на Англия започва със завладяването на остров Ирландия (през 1169 г.) и Уелс (през 1282 г.). Шотландия е присъединена с права на равноправна държава. За разлика от експанзията на острова, на континента Англия губи подвластните ѝ владения Бретан и Нормандия (към края на Стогодишната война).

Първи отвъдморски колонии[редактиране | edit source]

Кралица Елизабет I

През 1578 г. кралица Елизабет I дава на Хъмфри Гилбърт патент за открития и задморски изследвания.[1] В същата година, Гилбърт се отправя към Западните Индии с намерение де се заеме с пиратство и да основе колония в Северна Америка, но експедицията е изоставена, още преди да пресече Атлантика.[2][3] През 1583 г., той предприема втори опит, този път на остров Нюфаундленд, чийто залив Гилбърт официално провъзгласява за английско владение, въпреки че не оставя заселници. Гилбърт умира по време на обратния път към Англия и делото му е продължено от брат му Уолтър Рали, на когото е издаден собствен патент през 1584 г. След година, Рали основава колонията Роаноук на крайбрежието на съвременна Северна Каролина, но недостатъчното снабдяване довежда до провал на начинанието.[4]

По време на царуването на кралица Елизабет I, икономиката на страната се развива с бързи темпове. Франсис Дрейк прави околосветско пътешествие при една от своите експедиции — нещо, което никой не е опитвал да направи след Фернандо Магелан.

След разгрома през 1588 г. на Непобедимата армада, мощта на Испанската империя е подкопана и Испания повече не представлява заплаха за развитието на Британия.

През 1603 г. крал Джеймс I се възкачва на английския престол и на следващата година сключва Лондонския договор, който слага край на военните действия с Испания. Сега, по време на мир с основния си противник, английското внимание се премества от завладяването на чуждата колониална инфраструктура към създаването на свои собствени отвъдморски колонии.[5] Британската империя започва да придобива своята форма в началото на 17 век с английските колонии в Северна Америка и Западните Индии и основаването през 1600 г. на частната Британска източноиндийска компания за търговия с Азия. Периодът от това време до загубата на Тринадесетте колонии по време на Войната за независимост на САЩ към края на 18 век впоследствие се нарича Първа Британска империя. [6]

Америка, Африка и търговията с роби[редактиране | edit source]

Западните Индии първоначално са най-важните и икономически изгодни английски колонии,[7] но от първите опити за колонизация, няколко се оказават неудачни. Опитът да се основе колония в Гаяна през 1604 г. продължава едва две години и претърпява неуспех в основното си начинание — да се намери злато.[8] Колониите в Сейнт Лусия (1605 г.) и Гренада (1609 г.) също бързо са изоставени, но поселища успешно са основани в Сейнт Китс (1624 г.), Барбадос (1627 г.) и Невис (1628 г.).[9] Колониите бързо възприемат системата на плантациите, успешно използвана от португалците в Бразилия — система, която зависи от робския труд и от (поне в началото) холандските кораби, продаващи роби и купуващи захар. За да гарантира, че нарастващите приходи от тази търговия ще останат в английски ръце, с Навигационния акт от 1651 г., парламентът постановява, че само английски кораби могат да извършват търговия в английските колонии. Това води до конфликт с Обединените провинции — поредицата Англо-холандски войни, които, в края на краищата, усилват английските позиции в Америка за сметка на холандските. През 1655 г. Англия анексира остров Ямайка от Испания, а през 1666 г. — успешно колонизира Бахамите.

Първото английско постоянно селище в Америка е основано през 1607 г. в Джеймстаун, начело с капитан Джон Смит. То е управлявано от Virginia Company, която основава през 1609 г. и колония на Бермудските острови.

Правото на компанията да управлява колонии е обявено за недействително през 1624 г. и прекия контрол над тях поема Короната, която основава по такъв начин колонията Вирджиния. [10] Нюфаундлендската компания е създадена през 1610 г. с цел създаването на постоянни поселения на остров Нюфаундленд, но търпи неуспех. През 1620 г. е основана колонията Плимут, като рай за пуританите, по-късно известни като пилигрими. [11]

Бягството от религиозно преследване става причина много бъдещи английски колонисти да се решат на трудното трансатлантическо пътешествие: Мериленд е основана като обетована земя за римокатолиците (1634 г.), Кънектикът (1639 г.) — за конгрегационалистите, Роуд Айлънд (1636 г.) — като колония, приемаща всички религии. Провинция Каролина е основана през 1663 г. На следващата година, Англия получава контрол над холандската провинция Нови Амстердам (преименувана в Ню Йорк), посредством преговорите след Втората англо-холандска война, в размяна на Суринам. През 1681 г. Уилям Пен основава колонията Пенсилвания. Американските колонии са по-малко удачни във финансово отношение, отколкото тези в Западните Индии, но имат големи площи добра селскостопанска земя и успяват да привлекат доста по-голям брой английски емигранти, които предпочитат техния умерен климат. [12]

През 1670 г. Чарлз II предоставя на Компанията на Хъдзъновия залив правото на монополна търговия с кожи на територията, после известна под името Земя Рупърт (обширна територия, която по-късно образува голяма част от Канада). Фортовете и търговските постове, основани от компанията, често са цели на нападения от страна на французите, които основават своя собствена компания за търговия с кожи в Нова Франция. [13]

След две години са поставени основите и на Кралската африканска компания, която получава от Чарлз II монопола върху търговията с роби в британските колонии на Карибите. [14] От самото начало, робството е основата на Британската империя в Западните Индии, като се реализира триъгълна търговия - от бреговете на Гвинейския залив се придобиват и закарват отвъд Атлантика роби като евтина работна ръка, а обратно от Америка за Англия и Европа се превозват продукти придобити чрез робския труд - захар, памук, кафе, какао, тютюн, индиго. Изтъканият като платно памук се търгува в Африка срещу роби и всичко се повтаря. За търговците на роби тази търговия е крайно изгодна и осигурява основния поминък за такива западни британски градове като Бристол и Ливърпул.

До отмяната на търговията с роби през 1807 г. Британия е отговорна за транспортирането на 3,5 милиона африкански роби в Америка — 1/3 от всичките роби, превозени през Атлантика. [15] За поддържането на тази търговия на бреговете на Западна Африка са основани укрепления, като остров Джеймс край Гамбия и Акра. Тежките и нехигиенични условия на корабите, превозващи роби и оскъдната храна, водят до висока смъртност по време на превозването през Атлантическия океан — умира един от всеки седем. [16]В резултат в британските Западни Индии процентът на негрите нараства от 25 % през 1650 г. до приблизително 80 % през 1780 г., а в Тринадесетте колонии — от 10 % до 40 % за същия период (повечето са в южните колонии). [17].

През 1695 г. шотландският парламент предоставя на Шотландската компания (The Company of Scotland Trading to Africa and the Indies) правото да основе селище, наречено Дариен, на Панамския провлак, с цел построяването на канал там. Експедицията се отправя към Панама през 1698 г., но колонията претърпява неуспех. Обсадена от съседните испански колонисти от Нова Гранада и заразена с малария, след две години тя е изоставена. Дариенската схема е финансова катастрофа за Шотландия — една четвърт от шотландския капитал [18] е загубена в начинанието и това слага край на надеждите на Шотландия да създаде собствена морска империя. Този епизод също така има и важни политически последствия, склонявайки и Англия, и Шотландия, към политическо обединение на страните, а не само на короните. [19] С унията от 1707 г. се създава Кралство Великобритания.

Конкуренцията с Холандия в Азия[редактиране | edit source]

В края на 16 век Англия и Холандия предизвикват португалската монополна търговия с Азия, сформирайки частни акционерни компании за финансиране на експедиции — Английската (по-късно преименувана на Британска) и Холандската източноиндийски компании, основани съответно през 1600 и 1602 г. Основната цел на тези компании е да овладеят изгодната търговия с подправки. Те съсредоточават усилията си върху източника, Индонезийския архипелаг, и най-важното място в търговската мрежа — Индия. Близкото съседство на Лондон и Амстердам край Северно море и интензивната конкуренция между Англия и Холандия неизбежно водят до конфликт между двете компании. Надмощието е подолено — холандско господство над Молукските острови (бивше португалско владение), след оттеглянето на англичаните през 1622 г., и големи успехи на Англия в Индия — в Сурат е основана търговска фактория през 1613 г. Въпреки, че Англия в края на краищата изпреварва Холандия като колониална държава, в краткосрочна перспектива по-развитата холандската финансова система [20] и трите англо-холандски войни през 17 век дават на Холандия преимущество в Азия. Конфликтът е прекратен след Славната революция от 1688 г., когато нидерландския щатхолдер Уилям III е издигнат на английския престол, донасяйки мир на двете страни. Сделката между нациите оставя търговията с подправки от Индонезийския архипелаг в ръцете на Холандия, а текстилната промишленост в Индия — за Англия. [21]

Глобалната борба с Франция[редактиране | edit source]

Мирът, сключен между Англия и Холандия през 1688 г., довежда до това, че тези две страни влизат в Войната на Аугсбургската лига в качеството си на съюзници, но войната, която се води в Европа и в колониите, между Франция, Испания и Англо-холандския съюз, оставя Англия по-силна колониална държава от Холандия, която е принудена да пожертва голям дял от военния си бюджет за сухопътните военни действия в Европа. [22] През 18 век, Англия (след 1707 г. – Великобритания) израства като основната световна колониална държава, а Франция — като основния ѝ съперник. [23]

Смъртта на Карлос II през 1700 г. и завещаването му на Испания и колониалната ѝ империя на Филип Анжуйски, внук на френския крал Луи XIV, показва перспективата от обединение на Франция, Испания и техните колонии — неприемливо положение за Англия и другите европейски държави. [24] През 1701 г., Британия, Португалия и Холандия се присъединяват към Свещената Римска империя във войната против Испания и Франция, която продължава до 1714 г. В сключения към края на войната Утрехтски мирен договор, Филип се отказва от френския трон за себе си и своите потомци, а Испания губи империята си в Европа. [25] Британската империя разширява своята територия: от Франция тя получава Нюфаундленд и Акадия, а от Испания — Гибралтар и Менорка. Гибралтар, който и понастоящем се явява британски доминион, става важна военноморска база и позволява на Британия да контролира преминаването от Средиземно море в Атлантика и обратно. Менорка по-късно е върната на Испания, съгласно Амиенския мирен договор от 1802 г. Испания също така отстъпва на Британия изгодните права за търговия с роби в Латинска Америка. [26]

Започналата през 1756 г. Седемгодишна война е първата война, която се води в глобален мащаб: сражения се водят в Европа, Индия, Северна Америка, в Карибите, на Филипините и на бреговете на Африка. Подписването на Парижкия мирен договор има важни последствия за Британската империя. В Северна Америка бъдещето на Франция като колониална държава практически е приключено, с одобрението на британските претенции за Земята Рупърт,[27] предаването на Нова Франция на Британия (оставяйки значително френскоговорящо население под британски контрол в Квебек), и на Луизиана — на Испания. Испания остъпва Флорида на Британия. В Индия, под контрола на Франция остават няколко анклава, но с наложени военни ограничения и задължението да снабдяват британските васални държави, оставяйки по такъв начин бъдещета на Индия в ръцете на Британия. Победата на Британия над Франция по време на Седемгодишна война я издига като главна световна колониална държава. [28]

Втора Британска империя (1783—1815)[редактиране | edit source]

Управление в Индия[редактиране | edit source]

През първите сто години на своето управление, британската Източноиндийска компания се фокусира върху търговските операции на индийския субконтинент. Тя не е и в позиция да предизвиква могъщата Моголска империя,[29] която ѝ дава търговски права през 1617 г. През 18 век моголите изпадат в упадък, и компанията встъпва в борба със своите френски конкуренти, Френската Източноиндийска компания. В битката при Пласи през 1757 г., британците, начело с Робърт Клайв, нанасят поражение на французите и индийските им съюзници. Компанията завладява Бенгал и става водещата военна и политическа сила в Индия.

В следващите десетилетия, компанията бързо увеличава владенията, които контролира — и пряко, и чрез марионетни правителства, поставени под заплахата от нахлуване на британската индийска армия, състояща се основно от наемни индийски войници — сипаи. Основният метод на колониалното завладяване на Индия стават „субсидиарните договори“, чиято система е въведена първо от френските колонизатори[30], използвана от англичаните с голям размах. В съответствие с тази система, армията на компанията последователно заставя със сила княжество след княжество да подписват договор за заплащане на „субсидии“ за издръжка на армията, а също така да водят външната си политика само чрез британския губернатор. С получените пари се събира наемна войска, в която мнозинството от обикновените войници са самите индийци. Компанията анексира редица княжества, въвеждайки прякото си управление.

Крахът на Моголската империя практически води до разпада на Индия на няколкостотин независими държави — нещо, което силно облекчава британската експанзия,[31] въпреки че на два пъти компанията се натъква на доста силна съпротива — в първия случай Маратхската конфедерация[32], а във втория — на княжествата на сикхите.[33].

Британците разгромяват маратхите в три англо-маратхски войни, сключвайки съюз със съседите им, които разчитат на военна плячка и територии.

Първите стълкновения със сикхите се оказват неуспешни за британците. През 1839 г. обаче държавата на сикхите отслабва от вътрешни раздори и навлиза в упадък. Едва тогава на англичаните се удава да ги победят във Втората англо-сикхска война.

Завладяването на Индия завършва през 1857 г. - тогава избухва Въстанието на сипаите.[34] То слага край на управлението на компанията в Индия. Вместо него е въведено прякото управление на Короната.

Загубата на тринадесетте американски колонии[редактиране | edit source]

През 60-те и 70-те години на 18 век, отношенията между метрополията и тринадесетте американски колонии се влошават, главно вследствие на опитите на британския Парламент да обложи американските колонисти с налози без тяхното съгласие. Американците изразяват недоволството си с лозунга „Няма данъци без представителство“ („Данъци без представителство — това е тирания“).

През 1775 г. започва американската Война за независимост, на следващата година е провъзгласена Декларацията за независимост на САЩ.

Век на империята (1815 - 1914)[редактиране | edit source]

Карта на Британската империя през 1886, териториите са оцветени в червено

Победата над Наполеон означава, че с изключение на Русия в Централна Азия, Великобритания вече няма сериозен съперник. В моретата тя възприема ролята на световен полицай (по-късно това е наречено Pax Britannica - Британски мир).

През периода между 1815 и 1914, който някои историци наричат "век на империята" ,[35] към нея са добавени около 10 милиона квадратни километра и 400 милиона души.[36] В края на века тя владее една четвърт от населението на света и една пета от земната площ[37]. Между 1890 и Първата световна война притежава една трета от корабите в света по тонаж и извършва около половината от световната морска търговия, а в края на 19 в - 60% от телеграфните кабели, което е много важно за имперското управление.

През този период Великобритания става водеща сила в Източна и Южна Африка: завладява Египет през 1882, разгромява суданските махдисти при Омдурман, завладява територията, която по-късно става Британска Сомалия, Кения, Уганда, Занзибар. Британската южноафриканска компания заема през 1889 г. територията между реките Замбези и Лимпопо и създава колонията Родезия (на името на Сесил Роудс). Роудс е един от най-изтъкнатите представители на колониалните кръгове и сред неговите планове са овладяване на бурските републики и проект за железопътна линия през цяла Африка от Кайро до Кейптаун. В резултат на англо-бурските войни от 1899-1902 г. Англия налага господството си над африканерските републики, но през 1906 г. двете републики получават автономия и през 1910 г. се образува Южноафриканският съюз с ранг на доминион на Великобритания. В него влизат четирите колонии Натал, Трансваал, Оранжевата свободна държава и Капската колония. Английски пътешественици проучват голяма част от Африка: Джеймс Брус, Дейвид Ливингстън, Мънго Парк.

Английската мощ се простира в световния океан към все още незавладени острови и островни групи: Андамански и Никобарски, Джилбърт и Елис, островите Кук, Фиджи, Соломоновите острови, Тонга и др. Кралският флот прави карта на Световния океан[37].

Експанзията в Азия се осъществява с местния военен контингент в Индия. През 1843 е завзет Синд (днес в Пакистан), а Белуджистан става васал, последван скоро от Кашмир. Пенджаб е анексиран през 1849, Бирма през 1885. Британска Индия (Британски Радж) обхваща по-голямата част от Индийския субконтинент, включително днешните държави Индия, Бангладеш, Пакистан и Мианма. Чрез сътрудничество с местните едри земевладелци и аристокрация англичаните управляват успешно Индия до 20 век. Хонконг също става английска колония в резултат на Втората опиумна война с Китай. Англия създава и други зони на влияние в Китай[38].

Съперничеството с Русия достига кулминацията си в Кримската война (1854–56), която е единствената голяма война за Великобритания по време на Pax Britannica. Макар че в нея Русия търпи поражение, противопоставянето на двете империи в Централна Азия продължава още няколко десетилетия, като приключва със сключването на Англо-руско съглашение през 1907 г.

На придобитите огромни територии английските правителства се изправят все по-често пред съпротивата на местното население, което заявява желанието си за независимост. Британските политици обаче съумяват да наложат английските либерални традиции и посрещат гъвкаво тези искания, като определят някои от териториите (основно с бели заселници) за свои доминиони. Първа е Канада (1867 г.), последвана от Австралия (1901 г.), Нова Зеландия (1907 г.) и ЮАР (1910 г.). Доминионите се ползват с автономия във вътрешните работи, като всеки има парламент и правителство, което отговаря пред него. Постепенно статутът на доминиона търпи изменение в посока създаване на самостоятелна държава. Например в Канада се наблюдава от една страна съперничество между англо- и франко-канадци, а от друга - англо-американско икономическо съперничество, но Канада успява едновременно да запази връзките си с метрополията и да противостои на силния си съсед САЩ[38].

Световни войни (1914 - 1945)[редактиране | edit source]

След поражението на Германия през Първата световна война нейните колонии са поделени между победителите, като Великобритания получава мандат на Обществото на народите за Танганайка, част от Того и част от Камерун, както и остров Науру. Турция отстъпва Египет, който е анексиран през 1914. След края на войната и разделянето на Османската империя Великобритания печели мандати и за Палестина, Трансйордания и Ирак и засилва своето влияние в Персия (за кратко) и Турция. Но след бунтове в Египет (1919) и Ирак (1920-21) те получават своята независимост, съответно през 1922 и 1924 г.

По време на Гражданската война в Русия британски войски се сражават срещу болшевиките в Кавказ, Централна Азия и в районите на Бяло море, Балтийско море и Черно море. Лорд Кързън, който е министър на външните работи през 1919 г. дори предлага анексиране на части от Руската империя, но интервенцията срещу Русия се проваля [37].

Този възход на империята обаче бързо е заменен с упадък през 20-те години. Умората от войната, огромният брой жертви, изтощението и похарчените средства не позволяват на Великобритания да поддържа международните си амбиции. През 1921 г. вследствие на Англо-ирландския договор от 1921 г се създава Ирландската свободна държава и по този начин е загубена по-голямата част от Ирландия. Британците не успяват да отстояват уреденото с Версайския договор устройство на Европа, нито дейността на Обществото на народите извън нея[37].

През 30-те години икономическите връзки на метрополията с колониите се подобряват поради напредъка в транспорта и комуникациите. Започват редовни граждански полети до Кейптаун (1932), Бризбейн (1934) и Хонгконг (1936) и макар че за полетите са били необходими няколко дни, това е несравнимо по-кратко от пътя по море. Обвързаността с империята се демонстрира чрез построяване на нова военноморска база в Сингапур и в Индия с изграждането на изцяло новия Ню Делхи, проектиран от британските архитекти Едуин Лъчънс и Хърбърт Бейкър. Натискът за самоуправление на Индия обаче нараства непрекъснато и колониалните власти са принудени да седнат на масата за преговори с Индийския национален конгрес. През 1937 г. са проведени избори, които носят успех на Конгреса, но Индия получава независимост едва през 1947 г.[37]

Деколонизация и упадък (1945 - 1975)[редактиране | edit source]

Втората световна война значително отслабва империята; Великобритания губи много ресурси и престиж. Нейните съюзници-доминиони се бият на нейна страна, но Австралия се обръща за подкрепа към Америка, а в самата Британия се заражда недоверие към наследството на империята. Наричаният „непревземаем“ Сингапур капитулира пред Япония през февруари 1942 и заедно със загубата на корабите „Принс ъф Уелс“ и „Рипълс“, потопени от японски бомбардировачи, срива престижа на Великобритания в Азия. Позицията на управляващата от 1945 г. Лейбъристка партия е за даване на независимост на Индия и изобщо за деколонизация. Но въпреки отделянето на Индия през 1947, на Бирма през 1949 и на края на мандата в Палестина през 1948, Великобритания е все още голяма имперска сила. Правителството, особено външният министър Ърнест Бевин, храни надежди за използване на ресурсите на колониите за укрепване на британската икономика след войната. Но империята е изтощена и следват криза след криза - арабски национализъм, криза в Малая, а кулминацията е Суецката криза.

Процесът на деколонизация се засилва отново през 60-те по време на управлението на консервативното правителство на Харолд Макмилан. Неговата историческа реч „Winds of change“ (Ветровете на промяната), ознаменува началото на мирното разпадане на Британската империя. Той я произнася пред парламента на Южна Африка на 3 февруари 1960 г. в Кейптаун. Преди това е пропътувал около месец из британските колонии и дава да се разбере, че консервативното правителство възнамерява да даде независимост на много от тези територии. Процесът на демонтаж на империята се усилва от силен подем на националните движения в колониите, особено в Гана. Гана и Малая получават независимост през 1957 г., Нигерия и Кипър през 1960, Сиера Леоне и Танганайка през 1961, Ямайка и Уганда през 1962 и Кения през 1963 г. До 1969 г. нито една територия в Африка не е вече под британско управление[37].

В Близкия изток британските сили се оттеглят от Аден през 1967, от Персийския залив през 1971 г. и от Сингапур през 1974 г. Деколонизацията в основни линии протича мирно.

Наследство[редактиране | edit source]

В момента Обединеното кралство запазва суверенитет над 14 територии извън Британските острови. През 2002 г. те придобиват статут на Британски задморски територии. Някои от тези територии са ненаселени, с изключение на военния и научния персонал, който се намира там. Други са с различна степен на самоуправление и зависят от Великобритания по отношение на международните дела и отбраната.

Британският суверенитет над някои задморски територии се оспорва от съседните им държави: има претенции от Испания по отношение на Гибралтар, за Фолклендските острови, Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови от Аржентина, за британските територии в Индийския океан - Мавриций и Сейшелските острови. Освен това, британската антарктическа територия е обект на противоречащи си претенции от страна на Аржентина и Чили, като много държави, в това число и Русия, въобще не признават никакви териториални претенции в Антарктида.

Повечето от бившите колонии са съставна част от британската общност на нациите - неполитическо доброволно сдружение на равен с равен, в което Обединеното кралство няма никакви привилегии. Шестнадесет от общо 54 държави-членки на Британската общност смятат за свой държавен глава кралицата на Великобритания.

Десетилетията, а понякога и векове британско управление и британска имиграция оставят своя отпечатък върху много независими държави по света. Английският език е майчин език за повече от 400 милиона души. До 1 млрд. души го говорят като чужд език, въпреки че разпространението на езика е свързано също така и с културното влияние на Съединените щати.

Британската парламентарна система става модел за държавна организация на много бивши колонии, а законодателството — за техните правни системи. Британският върховен съд все още е най-висшия съд в при някои бивши колонии в Карибския басейн и Тихия океан.

Британски мисионери разпространяват англиканството на всеки континент и англиканската общност вече има над 77 милиона члена.

В много части на бившата империя все още е запазена колониалната архитектура — църкви, гари, правителствени сгради. Британските спортове - крикет, ръгби, голф са разпространени в цялата империя, британската система за мерки и теглилки (имперска система) също е разпространена, както и движението от лявата страна на пътното платно.

Политическите граници обаче не винаги съответстват на реалното разпределение на населението по националност или религия, което причинява много конфликти в Кашмир, Палестина, Судан, Нигерия и Шри Ланка.

Милиони колонисти напускат Британските острови се заселват в преселническите колонии — САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия. В момента населението на тези страни се състои предимно от потомци на имигранти от Великобритания и Ирландия. Протестантите с британски произход са основната част от населението в Северна Ирландия и заедно с бурите са една от двете основни бели етнически групи в Южна Африка.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 466
  2. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 466
  3. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 63
  4. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 63-64
  5. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 70
  6. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 34
  7. ((en)) James, Lawrence. The Rise and Fall of the British Empire. Abacus. 2001 г. ISBN 031216985X стр. 17.
  8. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 71
  9. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 221
  10. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 600
  11. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 897
  12. ((en)) Ferguson, Niall. Empire. Basic Books. 2004 г. ISBN 0465023290 стр. 72-73
  13. ((en)) Buckner, Phillip. Canada and the British Empire. Oxford University Press. 2008 г. ISBN 019927164X стр. 25
  14. ((en)) Lloyd, Trevor Owen. The British Empire 1558-1995. Oxford University Press. 1996 г. ISBN 0198731345 стр. 37
  15. ((en)) Ferguson, Niall. Empire. Basic Books. 2004 г. ISBN 0465023290 стр. 62
  16. ((en)) Marshall, Peter James. The Eighteenth Century, The Oxford History of the British Empire, Том 2. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246777 стр. 440-464.
  17. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 228
  18. ((en)) Magnusson, Magnus. Scotland: The Story of a Nation. Grove Press. 2003 г. ISBN 0802139329 стр. 531
  19. ((en)) Macaulay, Thomas. The History of England from the Accession of James the Second. Penguin. 1848 г.ISBN 0140431330 стр. 509.
  20. ((en)) Ferguson, Niall. Empire. Basic Books. 2004 г. ISBN 0465023290 стр. 19.
  21. ((en)) Ferguson, Niall. Empire. Basic Books. 2004 г. ISBN 0465023290 стр. 19.
  22. ((en)) Canny, Nicholas. Low, Allaine. The Origins of Empire. Oxford University Press. 1998 г. ISBN 0199246769 стр. 441
  23. ((en)) Pagden, Anthony. Peoples and Empires. Modern Library. 2003 г. ISBN 0812967615 стр. 90.
  24. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 1045
  25. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 1122
  26. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 1121-1122
  27. ((en)) Buckner, Phillip. Canada and the British Empire. Oxford University Press. 2008 г. ISBN 019927164X стр. 25
  28. ((en)) Pagden, Anthony. Peoples and Empires. Modern Library. 2003 г. ISBN 0812967615 стр. 91.
  29. ((en)) Olson, James. Historical Dictionary of the British Empire, том 2. Greenwood Publishing Group. 1996 г. ISBN 031329366X. стр. 93
  30. ((ru)) Разпад на империята на Великия Могол и завоюването на Индия от англичаните
  31. ((ru))[historyjournal.narod.ru/Mogol.htm|title Империя Великих Моголов]
  32. ((ru)) Маратхска конфедерация
  33. ((ru)) [1]
  34. ((ru)) Сипаите против империята
  35. Hyam, Ronald. Britain's Imperial Century, 1815–1914: A Study of Empire and Expansion. Palgrave Macmillan, 2002. ISBN 0-333-99311-X. Посетен на 22 July 2009., p. 1.
  36. Parsons, Timothy H. The British Imperial Century, 1815-1914: A World History Perspective. Rowman & Littlefield, 1999. ISBN 0-8476-8825-9. Посетен на 22 July 2009.
  37. а б в г д е Блек, Джереми. История на британските острови. Рива, 2008. ISBN 978-954-320-208-9. с. 247.
  38. а б Пантев, А., Глушков Х., Мишев Р. История на модерния свят. Абагар, 2010. ISBN 978-954-427-901-1. с. 491-501.

Външни връзки[редактиране | edit source]

WP-TranslationProject TwoFlags.svgТази статия включва текст, преведен от статията „Британская империя“ в Уикипедия на руски (автори).