Стефан Константин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стефан Константин
крал на Зета
Лични данни
Роден ?
Починал 1322
Семейство
Баща Стефан II Милутин
Майка Елена Йоанна Дукина
Стефан Константин

Стефан Константин Неманич е син на Стефан Милутин от първата му жена Елена Йоанна Дукина, която е дъщеря на владетеля на Тесалия Йоан I Ангел (1271-1296). След неуспешния бунт и метеж на Стефан Дечански срещу Стефан Милутин през 1314 година, на Стефан Константин му е поверено управлението на Зета, която традиционно е запазена територия за престолонаследника, а самият той се сдобива с титлата млад крал (лат. rex junior) след смъртта на Стефан Драгутин, макар Стефан Милутин никога приживе да не е определял наследник за короната. Убит е през 1323 година в гражданската война срещу Стефан Дечански.

След смъртта на Милутин, Стефан Дечански усеща, че настъпва неговия час и пуска слуха, че Свети Николай му е възвърнал зрението. С подкрепата на църквата, Стефан Дечански е прогласен за крал, като в замяна предлага на Стефан Константин да получи владетелско достойнство от друга държава, което естествено последния отказва и с поддръжка на наемна армия отпочва гражданска война. Стефан Константин не се ползва с подкрепата на народа поради византийското си потекло и е лесно победен от внука на Георги I Тертер, и заради българския произход на Стефан Дечански. [1] Войската на Стефан Константин е разгромена, като част от нея се присъединява към Дечански. Стефан Константин е погребан в църквата "Свети Никола" в Звечан, а неговия образ е съхранен в Грачаница.

Средновековните хроники навеждат за жестока разправа със смърт на Стефан Константин. Според единия от източниците, Константин е завързан и разчекнат на дърво по разпореждане на Дечански, а според друг от главата на последния е направена чаша за вино по древнобългарски обичай /аналогия с Крум и Никифор I Геник, т.к. в случая става въпрос за битка между българско и византийско лоби.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Чорович, Владимир. История на сърбите (Владимир Чорович). САНУ, Белград, 1989.

Вижте също[редактиране | edit source]