Втора българска държава

Втора българска държава
(информация)
Столица	Търновград (1185-1393)
Официален език	старобългарски
Държавна религия	Източноправославно Християнство
Царе	Представители на родовете: Асеневци Тертеровци Страцимировци Шишмановци
Период на съществуване	от 1185 до 1396 година

Втората българска държава е феодална държава, империя, продължител на Първата българска държава, възродена след въстанието на Асен и Петър против византийската власт през 1185 година и коронясването им за царе. Престава да съществува след превземането от Османската империя през 1396 година на Видинското царство.

Византия в края на XII век

Въпреки несъмнените успехи на управлението на Мануил I Комнин, Византия започва да упада. Мануил I Комнин се опитва да възвърне Южна Италия в границите на империята и да прочисти Мала Азия от селджукските турци, но в битката при Мариокефалон селджукските турци разгромяват войските му, утвърждавайки позициите си в Мала Азия. В самата Византия започва разцепление и се появат феодали, които все повече подкопавали устоите на централната власт. В страната се шири корупция, социално недоволство и упадък. По-бедните семейства се принуждават да продават децата си в робство, за да има с какво да преживяват. Към 1183 г. в северната част на страната нахлуват маджарите, които плячкосват районите на Ниш и Средец, и открадват мощите на Св. Иван Рилски. Две години по-късно норманите нападат Драч и Солун, превземайки ги, те извършват масови кланета над населението. Впоследствие норманските орди се насочват към Константинопол, но благодарение на главния военачалник на Византийската армия Алексий Врана нашествениците биват отблъснати. В същото време в Константинопол е извършен преврат и на трона се възкачва Исак II Ангел (1185-1195), който сключва династичен брак с Маргарет Унгарска (* 1175, † 1233), дъщерята на маджарския крал Бела III.

Въстанието на Асен и Петър

Братята Асен (Иван Асен I) и Петър (Теодор-Петър IV) отрасват сред мизийската аристокрация и проявяват загриженост за състоянието в българското землище като внимателно следят битките в Тракия и настроенията в Мизия. Двамата братя се явяват при Исак II Ангел с искания да бъдат зачислени като стратиоти и да им бъде отпуснат имот, с което да се превърнат в местни феодали, подчинени на василевса. Исак II им отказва, а те на свой ред го заплашват, че ще има бунтове заради това негово решение. Всъщност Асен и Теодор-Петър (Петър) просто търсят повод, за да разбунят още повече духовете в българските земи. Обидата срещу Асеневци и увеличаването на данъците по-рано нагнетяват обстановката до състояние на размирици, от които Асеневци се възползват, за да обявят въстание. За това допринася и разрасналият се по това време страх сред православното население на Византия, че св. Димитър е вдигнал благоволението си от ромеите: тъй като по това време Солун е нападнат от норманите се е носел слух, че светията се е отказал от покровителството си над града и е станал закрилник на българите. Като доказателство за това твърдение била икона на светеца, която по неведоми пътища изчезва от Солун и попада в Търновград.

Крепостта „Царевец“ - престолнина на Второто българско царство

В края на месец октомври, когато се чествал празникът на св. Димитър, при освещаването на нова църква, кръстена на светеца, Асен и Теодор-Петър обявяват началото на бунта против византийската власт. Теодор бил провъзгласен за цар, тъй като бил по-старият от двамата братя, и приел името Петър в чест на св. цар Петър I. Скоро въстанието обхваща цяла Северна България като единственият незасегнат град остава Варна. Византийската власт не успява да реагира адекватно на събитията, тъй като по това време се водят ожесточени дворцови битки между Исак II Ангел и претендента за трона — Исак Комнин. Чак след като бунтовниците преминават Стара планина срещу тях е изпратена войска, която обаче претърпява поражение. През пролетта на 1186 г. самият Исак II решава да поведе войската срещу въстаниците. Възползвайки се от падналата мъгла, византийската армия успява да премине през Стара планина без да бъде засечена и прогонва братята отвъд Дунава при куманите. Византийската войска опожарява няколко ниви за назидание и се оттегля, докато през това време Асеневци преговарят с куманите за общи действия против Византия.

През есента на 1186 г. българо-куманската армия преминава през Стара планина и се разделя на два отряда — единият се отправя към Македония, а другият остава да действа в Източна Тракия. Войната се води с променлив успех, което кара Исак II да събере всички способни войници от южните теми. По време на престоя си в Средец Исак II убеждава Бела III да върне откраднатите мощи на св. Иван Рилски, вероятно в отчаян опит да умилостиви надигналата се вълна от български въстаници. Унгарският крал връща мощите, но без едната ръка, която остава в Грац. През пролетта на 1187 г. византийците преминават през Стара планина и обсаждат Ловешката крепост. Обсадата продължава по-дълго, отколкото Исак II първоначално предполага, и той решава да проведе мирни преговори. В тях императорът признал властта на Асеневци над Мизия, като в замяна взема в плен брата на Асен и Петър — Йоаница (Калоян). Въпреки примирието и признаването на контрола на Асеневци над Мизия, въпросът за легитимността на тази власт остава неразрешен. Веднага след примирието Асеневци се заемат с възстановяване на държавната власт, съграждане на нови крепости и разпределяне на гарнизони. Като столица се утвърждава Търновград поради много добрата си естествена защита и недостъпност. Впоследствие Търново се издига като един от най-големите културно-политически и религиозни центрове на българските земи.

Малко след преминаването на кръстоносците през българските и византийските земи, Исак II решава окончателно да уреди сметките си с българите и организира поход срещу Търново. Градът обаче е добре укрепен и ромеите не успяват да го превземат. Любопитен факт гласи за фалшив беглец от града, който „предупредил“ василевса, че многолюдни кумански войски били тръгнали в помощ на българите, при което византийският император заповядва незабавно изтегляне. При преминаването на войската му през Тревненския проход през 1190 г. тя била почти напълно разгромена от българите. От този момент Асеневци поемат инициативата и започват военни действия из цяла Тракия. При едно от сраженията e извършен преврат срещу Исак II. Година по-късно e покосен и цар Иван Асен от заговорника Иванко, който бива прогонен от българските територии, а на престола отново се възкачва Петър управлявал българската държава само една година, защото през 1197 г. също станал жертва на болярски заговор. Никита Хониат отбелязва, че той взел за свой помощник в управлението най-малкия си брат Калоян, който междувременно избягал от Константинопол (1189-1190 г.).

Цар Калоян Ромеоубиец

България при цар Калоян

Гробът на цар Калоян в църквата „Свети Четиридесет мъченици“

Калоян (Йоаница), по-късно станал известен с прозвището „Ромеоубиец“, се възкачва на престола, когато държавата е нестабилна заради болярските опозиция и отцепничество. През 1202 г. Католическата църква организира Четвъртия кръстоносен поход. По предложение на Венеция рицарите нападат пристанището Зара, плячкосвайки го. След това предложение Венеция сключва съюз с Алексий Ангел, който по това време е в тъмница, заедно с баща си — бившият василевс Исак II Ангел. Рицарите се отправят към Константинопол. Византийският император Алексий III Ангел сключва мир с цар Калоян, като в договора е включено, че под властта на Калоян попада цяла Северна България, Браничевската и Белградската област, част от Северна Тракия и Македония. По това време Унгария окупира Белградската и Браничевската област под претекст, че България ги притежава незаконно. Цар Калоян обаче събира кумански наемници и успява да прогони унгарците от земите си. Още през 1199 г. папа Инокентий III предлага на Калоян да признае неговата власт над българските земи при положение, че Калоян признае върховенството на Католическата църква, а с което и положението на папоцезаризъм (надмощие на Църквата над светските владетели, присъщо за католическия свят в Западна Европа; папата е над цезаря). В продължение на 5 години Калоян и Инокентий III уточняват условията на евентуалната уния. В желанието си да се понрави на Калоян папа Инокентий убеждава унгарския крал да се откаже от Белградската и Браничевската област. За да успее да договори това, което иска, Калоян демонстрира брилянтна политическа мисъл и умело еквилибрира между Изтока и Запада, като симулира преговори с Византия за провъзгласяването му за цар (цѣсарь — цезар), титла, равностойна на император и признаването на автокефална Църква. Желанието на Калоян е България да остане в сферата на влияние на източноправославието, където властва цезаропапизмът (владетелят не се ръководи от Църквата; цезарят е над папата).

На 13 април 1204 г. кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход превземат Константинопол и временно прекратяват съществуването на Източната римска империя (Византия), от която се запазват няколко обособени територии — Никейската империя (считана за наследник на Византия), Епирското деспотство (също имащо претенции за наследяване на византийския трон), както и отделилата се седмици по-рано Трапезундска империя. В превзетите територии кръстоносците основават Солунското кралство и новосъздадената Латинска империя. На 8 ноември е сключена унията, като папата дава на Калоян титлата крал (по-нисша титла от цар) и титлата примас на българския духовен глава, които според папата отговаряли на цар и патриарх. Цар Калоян подписва клетва-договор, в която той се задължава да признае върховенството на Римокатолическата църква и да се подчинява на папските решения. С превземането на Константинопол от кръстоносците веднага се разбира, че те не желаят да живеят в мир с българите. Цар Калоян изпраща писмо на латинския император Балдуин Фландърски с предложение за сключване на мирен договор. Императорът, обаче, отхвърля искането и проявява претенции към българските земи. В началото на 1205 г. Калоян сключва договор с византийската аристокрация за общи действия срещу латинците.

Царският печат на Калоян, гласящ: „Калоян - цар на българите.“

По предварително даден знак всички по-големи тракийски крепости въстават срещу властта на Балдуин, а българската войска им се притича на помощ. При Одрин Калоян изпраща куманската конница, която повлича след себе си рицарите, увлечени в преследването те попадат на българска засада, в която голям брой от рицарите биват избити. В боя е пленен император Балдуин Фландърски, който бива заточен в едноименната кула в Търновград. След битката при Одрин българската армия напредва към Тракия и Македония, което всява смут във византийската аристокрация, която се отказва от договора си с цар Калоян. Разгневен от това, Калоян навлиза в Пловдив и изколва отстъпниците. През 1207 г. войната се разгаря с пълна сила, а цар Калоян сключва договор с Никея за съвместна атака срещу Константинопол. Българската войска обсажда Одрин, а конницата достига до Константинопол. Обсадата продължава дълго време и в крайна сметка куманите се оттеглят. Калоян снема обсадата над престолния град и преминава с войските си в Беломорска Тракия, за да обсади Солун. В навечерието на решителния щурм Калоян бива убит от болярски заговор, начело на който са племенникът му Борил и куманският войвода Манастър.

Цар Иван Асен II

Колоната на Иван Асен II във Велико Търново, отбелязваща съкрушаването на епирския владетел Теодор Комнин, когато България получава излаз на три морета — Черно, Бяло и Адриатическо.

Територията на България по време на управлението на Иван Асен II

По време на управлението си Борил губи Пловдив, Белград, Браничево и Ниш. През 1213 г. с династичен брак между дъщерята на Борил и император Хенрих е сключен мирен договор с Латинската империя. Династичен брак е сключен и между друга дъщеря на Борил и унгарския крал Бела IV, с което отношенията с Унгария се подобряват.

През 1217 г. в България се завръщат синовете на цар Иван Асен I, които биват посрещнати с въодушевление от българското население. Цар Борил се затваря в Търново, но бива изоставен от съюзниците си и пленен. На българския престол се възкачва Иван II Асен.

Иван Асен II разбира ползата от династичните бракове и при връщането на унгарския крал Андраш II е договорен брак между българския цар и дъщерята на Андраш II — Ана. Като зестра Иван Асен II получава дългогодишно оспорваните територии Белград и Браничево. Тази негова политика на политическо сключване на бракове с цел придобиване на територия, осигуряване на съюзник или временно запазване на мирното статукво извежда България на три морета и до края на Иван-Асеновото управление я превръща в една от най-мощните държави на Стария континент в този период.

В южната част от полуострова Епирското деспотство стремглаво набира сила, като неговият владетел Теодор Комнин превзема Солунското княжество. Иван Асен II урежда династичен брак между една от своите дъщери и Теодор Комнин, с което си осигурява временна сигурност откъм южните предели на царството.

През 1228 г. почива латинският император Робер дьо Куртене, а на престола се възкачва малолетният му брат Балдуин II. Сключен е мирен договор между латинските барони и Иван Асен II за това регент на Балдуин II да стане българският цар. Договорът бива скрепен с годежа на малолетната дъщеря на българския цар Елена с Балдуин II. Като клауза българите се задължават да помагат на Латинската империя във войните ѝ с Епир, а Пловдив бил върнат отново в български ръце. Латинците, обаче, решават да се презастраховат от евентуалните амбиции на Иван Асен II и зад гърба му сключват договор с бившия йерусалимски крал Йоан дьо Бриен (Жан дьо Бриен), като го приемат за настойник и обещават Балдуин II да се сгоди с дъщеря му Мария дьо Бриен.

През 1230 г. опасенията на българския цар за офанзива от страна на Епир се оправдават и Теодор Комнин напада България. Двете армии се срещат на 9 март в битката при Клокотница. Българският владетел проявава стратегическо и военно майсторство, като успява да разгроми по-многобройната вражеска армия. Самият Комнин бива пленен заедно със семейството си, а пленените войници са освободени — почти безпрецедентен акт във военната история на Средновековна Европа. Последица от битката при Клокотница е разпадът на Епирското деспотство, като само в Солун продължава да управлява в качеството си на васал на България братът на Теодор Комнин — Мануил.

Действията на латинците стават явни за Иван Асен II чак през 1231 година, когато Жан дьо Бриен бива коронясан официално и бива обявен за настойник на Балдуин II, в разрез с договора, сключен по-рано с България. Иван Асен II скъсва унията с Римската църква и премахва търновския архиепископ Василий, който бил проримски настроен. В отговор на това папа Григорий IX успява да склони унгарския крал Андраш II да нападне България. Унгарците окупират Белград и Браничево, но биват бързо разбити от българската войска. България влиза в съюз с новия сръбски крал Владислав, като бил сключен династичен брак между една от дъщерите на Иван Асен II и Владислав. След това царят обръща вниманието си към разправа с латинците. България и Никейската империя започват да водят преговори за съвместни действия срещу Латинската империя. От страна на Иван Асен бива търсено разрешаване на въпроса за независима българска патриаршия. Никейският император (и наследник на византийския престол) Йоан III Дука Ватаци пък гледал на съюза с България като възможност за обсаждането на Константинопол от двете му страни. С династичен брак между дъщерята на Иван Асен II Елена (която била сгодена преди това за Балдуин II) и никейския престолонаследник Теодор II Ласкарис бива скрепен договорът между България и Никея. На събор в Лампсак (тогава в Никея) архиепископ Йоаким I Български бил провъзгласен за патриарх на българите. През 1235 г. Константинопол е обсаден, но обсадата не дава резултат. Иван Асен II разваля договора с Никея заради смъртта на Жан дьо Бриен и надеждата на царя за заеме мястото му като единствен жив регент. Българи и латинци сключват договор срещу Никея. Бива обсадена крепостта Цурулум, но по време на обсадата Иван Асен II узнава, че жена му, най-малкото му дете и патриархът са починали от чума. Иван Асен II вижда в това нещастие „божие наказание“ и отново сключва договор с Никея. Няколко години преди смъртта си Иван Асен II се жени за племенницата на Теодор Комнин — Ирина Комнина. Българският цар умира през 1241 г., с което идва краят на възхода на Второто българско царство.

България в периода 1241–1300 г.

Ктиторски портрет на цар Иван Александър

В периода след смъртта на цар Иван Асен II до края на века България изпада в дълбока криза. Причините за тази криза са комплексни. Като най-важната от тях е може би малолетието на синовете на Иван Асен и започналите интриги в българския царски двор. Външните причини за кризата в страната са засилването мощта на Никейската империя, татарските нашествия и нарастването на политико-военната сила и на Сръбското княжество (по-късно царство със самостоятелна патриаршия при сръбския цар Стефан Душан) през посочения период.

Владетели

• Калиман I Асен (1241-1246 г.)
• Михаил II Асен (1246-1256 г.)
• Калиман II (1256)
• Мицо Асен (1256 - 1257 г.)
• Константин Тих Асен (1257-1277 г.)
• Ивайло (1277-1279 г.)
• Иван Асен III (1279 г.)
• Георги I Тертер (1280-1292 г.)
• Смилец (1292-1298 г.)
• Иван IV Смилец (1298-1300 г.; спорен)

България в периода 1300-1323 г.

• Чака (1300 г.)
• Теодор Светослав Тертер (1300-1321/2 г.)
• Георги II Тертер (1321/2-1323 г.)

Шишмановци 1323-1422 г.

• Михаил III Шишман (1323-1330 г.)
• Иван Стефан (1330 г.)
• Иван Александър (1331-1371 г.)
• Иван Шишман (1371-1395 г.; цар на Търновското царство)
• Иван Срацимир (1356-1396 г.; цар на Видинското царство)
• Константин II Асен (1396-1422 г.; цар на Видинското царство)

Добруджанско деспотство 1325 — 1397

• Балик (? — 1366 г.)
• Добротица (1366 — 1385 г.)
• Иванко (1385 — 1397 г.)

Цяла Добруджа пада под ударите на османските нашественици през 1411 г.

Падане на България под османска власт (1371–1396/1422 г.)

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия като го разширите.

През това време България е под ударите на Османските нашественици. Ето и най-важните дати:

• 1371 г. — битката при Черномен
• 1389 г. — превземането на София
• 1395 г. — пада Добруджанско деспотство
• 1393 г. — пада Търновското царство
• 1396 г. — Битката при Никопол
• 1396/1422 г. — пада Видинското царство

Интересен е фактът, че след падането под турското владичество България запазва свой титулен монарх през цялото време на турската власт, а последната номинално се явява нелегитимна.

Това обаче не е, както погрешно се е считало, руският император, който от 1552 г. се удостоява с титлата "цар на българите" след анексирането на земите на Волжка България и я носи до 1917 г. От 1202 г. унгарските крале, наред с маджарската, носят и титлата "крал на България" (Rex Bulgariae), на тази в Европа. След унищожаването от турците на Видинското царство те остават единствени законни титулни български владетели, защото титлата "крал на България" е прикрепена към унгарската титла, а султанът просто обявява всички завоевания на Балканите за "римска земя" - Румелия. Неслучайно български боляри, принцове като Фружин и обикновено население, са приети в Унгария и Банат. Според държавното право унгарските крале, до завоюването на страната им от турците, а след това, тъй като носи тяхната корона, императорът на Свещената римска империя и на наследилите я Австрийска и Австро-Унгарска империи е крал на България. Това е de jure положението до 1918 г.

През целия османски период български герб е в официална държавна употреба. Той е част от официалната унгарска и имперска хералдика, а българско коронационно знаме неотменно участва в коронациите и помазването на новия монарх т. е. през цялата епоха в която турците владеят българските земи има легитимни титулни български суверени.

Затова не е случайна приумица, a легитимен акт, когато Карпош, който управлява в ХVІІв. освободената Западна България със столица Скопие с благоволението на Имперотора е обявен за Български крал, и когато в ХVІІІв. в освободените временно земи Императора отново назначава български войводи и генерали в Ниш и Поморавието. Дори екзотичните унгарски идеи Борис ІІІ да бъде възцарен над една българо-унгаркска държава имат своите исторически корени.

Използвани източници

• Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл., „Кой кой е в средновековна България (Второ издание)“, Издателство „Петър Берон“, София, 1999 г. ISBN 954-402-047-0.
• Божилов, Ив., „Фамилията на Асеневци (1186–1460)“, Издателство на БАН, София 1985 г. OCLC 14378091.
• Василев, А. А., „История на Византийската империя“, 1935 г.
• Иречек, Константин (акад.), „История на българите“, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1978 г.
• Хилендарски, Паисий, „История славянобългарска“, 1762. Белова̀, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2003 г.
• Fine, Jr., John V.A. (1991). The Early Medieval Balkans. Ann Arbor: University of Michigan Press. ISBN 978-0472081493.
• Niketas Choniates, Nicetae Choniatae Historia, Bonn, 1835.

Вижте също

• Първа българска държава
• Българо-византийски войни
• Българо-османски войни

Външни препратки

• I. Възобновяване и укрепване на българската държава (1185-1197)