Народна република България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на България.

Народна република България
суверенна социалистическа република
 
1946 — 1990  
Знаме Герб
Национален девиз
Съединението прави силата
Национален химн
Мила Родино

Местоположение на Народна република България

Местоположение на Народна република България
Континент Европа
Столица София
 - Най-голям град София
Официален език български език
Форма на упр. Народна република
Държавен глава
  Генерален/първи секретар на ЦК на БКП
   - 1946-1949 Георги Димитров
   - 1949-1954 Вълко Червенков
   - 1954-1989 Тодор Живков
   - 1989-1990 Петър Младенов
  Председател на Президиума на НС на НРБ
   - 1947-1950 Минчо Нейчев
   - 1950-1958 Георги Дамянов
   - 1958-1964 Димитър Ганев
   - 1964-1971 Георги Трайков
  Председател на Държавния съвет на НРБ
   - 1971-1989 Тодор Живков
   - 1989-1990 Петър Младенов
Законодат. власт Народно събрание
Епоха Студена война
 - Деветосепт. преврат
9 септември 1944 г.
 - Основаване
15 септември 1946 г.
 - Конституция на НРБ (1947)
4 декември 1947 г.
 - Преименуване НРБ на РБ
15 ноември 1990 г.
 - Конституция на РБ
12 юли 1991 г.
Площ
 - Общо (1946 г.) 110 910 km²
Население  
 - Преброяване 7,029,349(1946 г.)
 - Гъстота 63,33 д./km² 
 - Преброяване 8,948,649(1985 г.)
 - Гъстота 81,20 д./km² 
Валута Лев
Днес част от Флаг на България България
редактиране

Наро̀дна репу̀блика Бълга̀рия (съкратено НРБ) е официалното име на България от 15 септември 1946 г. до 15 ноември 1990 г., когато Народна република България е преименувана на Република България. Почти през цялото си съществуване НРБ се управлява от политическата коалиция Отечествен фронт, ръководена от Българската комунистическа партия (преименувана през 1990 г. в Българска социалистическа партия).

Историческият период от деветосептемврийския преврат през 1944 г. до демократичните промени през 1989 г. е известен също и като тоталитарния режим в България, поддържан с помощта на репресивния апарат на Държавна сигурност.

В този период България е член на Съвета за икономическа взаимопомощ. [1]

Съдържание

История[редактиране | edit source]

1944-1947 г.[редактиране | edit source]

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. и окупацията [2][3] на Царство България от Червената армия на власт идва правителството на Отечествения фронт, ръководено от Кимон Георгиев. То обявява война на Германия на 10 септември и подписва примирие на 28 октомври с антихитлеристката коалиция, водена от Съветския съюз, САЩ и Великобритания. През 1946 г. министър-председател става Георги Димитров (БКП).

На 8 септември 1946 г., в присъствие на съветски войски, в България се провежда референдум. Според официални резултати от 4 509 354 гласоподаватели в референдума участват 4 132 007 гласоподаватели (91,63%), като 92,72% от гласувалите [4] се обявяват за премахването на монархията и обявяването на страната за република. Резултатите от референдума са оспорвани от монархисти, които смятат, че намиращата се на територията на България Червена армия е оказала влияние върху тях. На 15 септември 1946 г. е провъзгласена Народна република България. Невръстният цар Симеон II, майка му царица Йоанна и сестра му княгиня Мария-Луиза са принудени веднага (в срок от няколко дни) да напуснат страната. Отправят се в Египет, а през 1951 г. - в Испания.

След премахването на монархията Васил Коларов изпълнява функциите на държавен глава (заемайки длъжността „председател на Временното председателство на републиката“) (15 септември 1946 - 7 ноември 1947) до приемането на Димитровската конституция на 6 декември 1947.

Народните съдилища[редактиране | edit source]

След декември 1944 г. с цел налагане на комунистическия режим установен след преврата, окупационната съветска армия започва серия от действия, с които се цели ужищожаването на политическия и интелектуален елит на Царство България и ликвидирането на противниците на режима. В разрез с действащата по това време Търновска конституция са организирани 135 масови процеса в цялата страна в периода от 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9550 присъди, с които осъдени на смърт са 2730 души, а 305 души получават доживотен затвор. Така спасителят на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“, а Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г. За сравнение на Нюрнбергския процес са осъдени 19 души, от които на смърт 12.

Лагери за принудителен труд[редактиране | edit source]

От 1944 г. до 1962 г. в България действат 44 концлагера, сред които Белене, “Слънчев бряг” край Ловеч, Свети Врач (Сандански), Богданов дол, Росица, пернишката мина Куциян, урановите мини в Бобовдол, Николаево, Поручик Чунчево, Ножарево, Черново, Зелендол, Скравена. Концлагер Белене e открит отново през 1984 г. за въдворяване на български турци, отказали да сменят имената си с български. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БРП от септември 1944 до май 1945 през лагерите и т.нар трудови групи са преминали 184 360 души. [5] [6][7][8] [9] [10]

Датата 1 февруари за първи път официално се отбелязва в България като Ден на почит към жертвите на комунистическия режим едва през 2011 г. Решението за това е взето от правителството на 19 януари същата година, по предложение на двама президенти – Желю Желев (1992 – 1996) и Петър Стоянов (1997 – 2002).

Съпротива срещу съветската окупация.[редактиране | edit source]

В началото на септември 1944 година съветската армия окупира Царство България, налага марионетно правителство начело с Кимон Георгиев и провежда операции по налагане на масови терор срещу елита на България. Избити са без съд над 7000 души политици, икономисти, инженери, лекари, юристи, учители, а българската държава е фактически обезглавена за десетилетия напред. Срещу съветския окупатор и масовите репресии, в защита на българската национална кауза в началните месеци на 1945 г. се надигат слабо организирани бивши царски офицери, формирайки Горянското движение. С променлив успех то действа в почти всички краища на България, включвайки до 350 000 души в периода 1944-1956 г. [11]

Насилствена македонизация в Пиринска Македония[редактиране | edit source]

След преврата от 9-ти септември 1944 г. и края на българското управление в Македония, комунистическа България поема политика на тясно сближение с Югославия. Тогавашния министър-председател и водач на БРП Георги Димитров инициира идеята за осъществяването на проекта за Балканска федерация. За спойващо звено трябва да послужи Македония, която трябва да се влее във федерацията като единна федеративна република с изявено македонско национално самосъзнание, с граници от Пирин до Шар планина. За целта е стартирана политика на насилствена македонизация на българското население в Пиринско чрез съзнателна смяна на етническото самоопределение на българското население, проведена с помощта на административна принуда и масирана пропаганда. [12] [13] [14] [15] [16]

През декември 1946 година е проведено преброяване на населението в Пиринска Македония. Държавните власти дават указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, включително помаците, с изключението на хората с произход от вътрешността на страната.[17] На заседанието си от 21 декември областният комитет на БРП в Горна Джумая решава да се приеме формула за наличие на 70% „македонци“, в градовете в графата говорим език на преброителните документи да се пише „български“, а в селата - предимно „македонски“.[18] В резултат на тези указания от 281 015 жители, 169 444 лица са определени като етнически македонци.[19]

В резултат, през 1947 г. между България и Югославия се подписва Бледската спогодба, според която Пиринска Македония се включва в състава на федерална Югославия, с което се пристъпва към обединение на Пиринска Македония с Вардарска Македония, отменени са визовите режими и са премахнати митническите служби. [20]

Скоро след това - през 1948 г., поради разрива в отношенията между Тито и Сталин договорът е разтрогнат. Известно време БКП и българската държава запазват противоречивата си, противобългарска политика по македонския въпрос [21] — до 1963 г., когато на Мартенския пленум на ЦК на БКП Тодор Живков открито заявява, че населението в Пиринска Македония е част от българската нация и е било политически принудено от БКП по време на Културната автономия на Пиринска Македония между 1944-1948 година да се обяви за македонско. [22].

1947-1971 г.[редактиране | edit source]

Димитровската конституция е съставена под ръководството на Георги Димитров и по модел на конституцията на СССР от 1936 г. Според нея всеки гражданин е равен пред закона, освободен от дискриминация, има право на социална помощ и свобода на словото, печата и събранията, неприкосновеност на личност и дом, но тя забранява всяка дейност, която може да застраши „постиженията на Септемврийската революция“.[23]

Последвалата национализация на частната собственост е тотална: На 23 декември 1947 година е приет Закона за национализация на частните индустриални и минни предприятия, на 26 декември Закона за изкупуване на едрия земеделски машинен инвентар, а на 15 април 1948 е приет Закон за одържавяването на едрата градска покрита недвижима собственост.

От 2 до 6 април 1956 г. в София е проведен известният Априлски пленум на ЦК на БКП. Тогава първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, следвайки примера на Никита Хрушчов в СССР, обвинява Вълко Червенков в провеждане на политика на култ към личността и така се сдобива с реалната власт в страната.

Златен и сребърен резерв на БНБ[редактиране | edit source]

В условия на неплатежоспособност и със задача да се осигурят средства за погасяването на предстоящи падежи през II-то тримесечие за 46 милиона долара, III-то тримесечие за 36 милиона долара и IV-то тримесечие за 25 милиона долара към западни банки, през 1960 г. Тодор Живков лично се обръща с писмено предложение до Първия секретар на ЦК на КПСС - Никита Хрушчов с молба СССР да закупи резерва на БНБ, натрупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 г до 1944 г., от 22 тона злато и 50 тона сребро срещу конвертируема капиталистическа валута. [24] [25]

При продажбата златото е закарано в Новосибирск, където e рафинирано, за да бъде приведено към изискванията на международните златни борси. След което е платено за тройунция по 35,10 щатски долара или на обща стойност - 23 млн долара. Днес стойността на златния резерв би била 639 млн долара. [26]

16-та република на СССР[редактиране | edit source]

На 4 декември 1963 г., Тодор Живков в качествата си на Генерален секретар на ЦК на БКП и Министър-председател на България към този момент, лично внася предложение по време на пленума на ЦК на БКП, България да отправи към ЦК на КПСС въпроса за по-нататъшно най-тясно сближаване и в перспектива сливане на Народна република България със СССР, превръщайки я в 16-та съюзна република на СССР и така застрашавайки целостта и националната независимост на страната. Пленумът на ЦК оценява предложението като "забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм", което ще издигне „на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз.". Предложението "да се създадат икономическите, политически и идеологически предпоставки за пълното обединение на двете наши братски страни” е единодушно одобрен от пленума и подписан лично от Тодор Живков. [27] [28] [29]

Участие в потушаването на Пражката пролет[редактиране | edit source]

Решението за участие на България във военната интервенция след Пражката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков, със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива "за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ". [30]. Във военната операция участват 12-и и 22-ри мотострелкови полк със численост от 2164 души и танков батальон с 26 машини Т-34. [31]

През 1971 г. в новата Конституция се добавя т.нар. „член 1“, който узаконява БКП като единствената управляваща „ръководна сила в обществото и държавата“.

1971-1989 г.[редактиране | edit source]

На Десетия конгрес на БКП е приета нова програма на партията, която има за цел изграждането на развито социалистическо общество (РСО). Приета е Живковската конституция през 1971 г.

Възродителен процес и „Голямата екскурзия“[редактиране | edit source]

През 1984 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия взема решение за изпълнение на програма за насилствена смяна на имената на българските турци и българските мюсюлмани. Тази програма остава в историята като „Възродителен процес“, при който около 850 000 българи и турци са задължени да променят арабо-турската си именна система. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета с „антенки“ за мъжете. Сватбите и погребалните ритуали не бива да се извършват според ислямските традиции. Забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език.

По-късно, през 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят от родината си в Турция, а по-късно около 150-160 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт. Кампанията бива обяснена в медиите от комунистическата власт като „екскурзия“, което става повод събитието по-късно да придобие известност в обществото като Голямата екскурзия. Изселените разполагат с много малко време, в което да съберат личните си вещи, но не и да организират продажбата на имотите си. Много от тях остават и до днес в Турция, след като са преминали границата с каруци, които теглят сами. [32] [33] [34] [35]

Указ 56[редактиране | edit source]

С идването в СССР на власт на Михаил Горбачов през 1985 г. (обявяването на политиката на „перестройката“) и при тенденциите в останалите страни в Източния блок властта на БКП също се разклаща, възникват организации, неузаконени от властта. Икономиката навлиза в криза. Тодор Живков реагира на „перестройката“ с Юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г., на който е обявено разгръщането на фирмената организация в икономиката — с Указ №56 от 1989 г.[36][37][38] се дава възможност на обикновените граждани да регистрират фирми, български външнотърговски предприятия също са преобразувани във фирми.

На 8 август 1988 г. са установени дипломатически отношения с Европейската икономическа общност. [39]

През 1989 г. спомените за сталинистките показни процеси все още биват потискани. [40]

Събития след 1989[редактиране | edit source]

Десети ноември и падането на комунизма[редактиране | edit source]

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков е свален от поста генерален секретар на ЦК на БКП (той подава оставката си като генерален секретар на заседание на Политбюро на 9 ноември, но в съобщението си до пленума председателстващият Георги Атанасов „му подава“ оставката и като председател на Държавния съвет, за това Тодор Живков не знае), а на 17 декември 1989 г. - и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България. На тези постове е избран Петър Младенов, който оглавява партията до нейното преименуване на БСП на 3 април 1990 г. С промяна на Конституцията на 3 април 1990 г. Държавният съвет е разформирован и Петър Младенов е избран за председател (президент) на България. След публични протести на опозицията през лятото на 1990 г. той се оттегля от държавния пост и от активния политически живот, а на негово място Желю Желев е избран за председател-президент на България.

На 15 ноември 1990 г. Народна република България е преименувана в Република България.

Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен[редактиране | edit source]

На 26 април 2000 г. 38-то народно събрание приема Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен, обнародван в Държавен вестник, с брой № 37 от 5 май 2000 г. Текстът му се състои от четири члена. В Чл. 1. се казва, че управлението на Българската комунистическа партия, дошла на власт с помощта на външна сила, обявила война на България, довежда страната до национална катастрофа. В Чл. 2. се изброяват десет обвинения към ръководствата на БКП и шест срещу целия режим. БКП е отговорна за различни неща, от „унищожаване на традиционните ценности на европейската цивилизация“ и „моралния и икономическия упадък на държавата“ до нарушаване на човешките права и свободи по редица начини и подчиняване интересите на страната на чужда държава „до степен на практическа загуба на държавен суверенитет“. Чл. 3. обявява БКП за престъпна организация въз основа на обвиненията от член втори, а Чл. 4. обявява всички действия, извършени с цел съпротива и отхвърляне на режима, за „справедливи, морално оправдани и достойни за почит“. [41] [42]

Население[редактиране | edit source]

Крива на населението на България за периода 1961-2010

След Втората световна война населението на България нараства. В края на 1980-те год. се е очаквало да се роди 9-милионният българин. Това обаче така и не се случва. Към 4 декември 1985 г. в Народна република България живеят 8 948 649 души. От тях мъже — 4 433 302 души (49,5%), жени — 4 515 347 души (50,5%). Градското население в страната наброява 5 799 939 (64,8%) души, от които мъжете са 49,2%. Селското население наброява 3 148 710 (35,2%) души, от които мъже — 49,8%. Тенденцията на увеличаване не се запазва, броят на населението започва да се понижава още през 1986г, която тенденция е резултат от политиката на обезселяване на селата породена от бурната индустриализация на градовете и т.н. „Възродителен процес“.

Държавно устройство[редактиране | edit source]

Според Живковската конституция, Глава I, чл. 1 и чл. 2:

Народна република България е социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с работническата класа. Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия. Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в Народна република България в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз.

В Народна република България цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа. Народът осъществява властта чрез свободно избрани представителни органи — Народно събрание и народни съвети — или непосредствено…

—Конституция на Народна република България (1971)

Основните принципи, върху които се изгражда и действа политическата система на обществото в Народна република България, са народен суверенитет, единство на властта, демократичен централизъм, социалдемократизъм, законност и социалистически интернационализъм. Представителни органи в НРБ са Народното събрание и народните съвети, които се избират въз основа на всеобщо и пряко избирателно право с тайно гласуване. Избиратели и избираеми са всички граждани на НРБ, навършили 18-годишна възраст, без разлика на пол, народност, раса, вероизповедание, образование, занятие, имотно състояние, служебно или обществено положение, с изключение на поставените под пълно запрещение.

Народно събрание[редактиране | edit source]

Народното събрание на НРБ е върховен представителен орган, който изразява волята на народа и неговия суверенитет. То е върховен орган на държавната власт. Съединява законодателната и изпълнителната дейност на държавата и осъществява върховен контрол върху дейността на държавните органи. То е единствен законодателен орган в НРБ и върховен организатор на плановото ръководство на общественото развитие, на вътрешната и външна политика на държавата. Избира се за срок от 5 години. Състои се от 400 народни представители, които се избират в райони с равен брой жители. Свиква се на сесии най-малко 3 пъти през годината. Избира и освобождава Държавния съвет, Министерския съвет, Върховния съд и главния прокурор на Народна република България.

Държавен съвет[редактиране | edit source]

Държавният съвет на Народна република България е висш и постоянно действащ орган на държавната власт. Съединява вземането на решения с тяхното изпълнение. Като висш държавен орган на Народното събрание осигурява съединяването на законодателната с изпълнителната дейност. Избира се от средата на народните представители, отговаря и се отчита за цялата си дейност пред Народното събрание. Състои се от председател, заместник-председатели, секретар и членове. Председателят организира и ръководи работата на Държавния съвет и го представя в отношенията му с други органи в страната и в чужбина.

Министерски съвет[редактиране | edit source]

Министерският съвет на Народна република България е висш изпълнителен и разпоредителен орган на държавната власт. Решава най-важните въпроси по управлението на страната. Състои се от председател на Министерския съвет, заместник-председатели, министри и ръководители на ведомства с ранг на министерства. Членовете на МС оглавяват съответно министерство или ведомства с ранг на министерства. Министерският съвет отговаря за цялата си дейност и се отчита пред Народното събрание и Държавния съвет.

Народни съвети[редактиране | edit source]

Народните съвети са местни органи на държавната власт и народно самоуправление. Те са общински, районниСофия и Пловдив) и окръжни. Осъществяват държавната политика на своята територия. Избират се за срок от 2,5 години. Състоят се от съветници, избирани на територията на окръга, района, общината. Дават отчет за дейността си пред избирателите най-малко 1 път в годината. В своята дейност се опират на инициативата и широкото участие на населението, работят в тясно взаимодействие с политически, професионални и други обществени организации. Изпълнително-разпоредителни органи на народните съвети са изпълнителните комитети, избирани от състава на народните съветници.

Държавни символи[редактиране | edit source]

Национално знаме и герб на НРБ в периода 1971 - 1990 г.
Национално знаме и герб на НРБ в периода 1971 - 1990 г.

В Глава XI, чл. 139 – 141 Живковската конституция определя държавните символи на Народна република България.

Знаме

Знамето на Народна република България е трицветно — бяло, зелено и червено, поставени водоравно. На левия горен ъгъл на бялото поле е изобразен държавният герб.

Герб

Гербът на Народна република България е кръгъл, в средата на небесносин фон е изобразен изправен лъв на зъбчато колело. Фонът е обграден от двете страни с житни класове, обвити по средата с национална трицветна лента; над лъва е изобразена червена петолъчна звезда, а отдолу, където се преплитат класовете, на червена лента са написани със златен цвят годините на основаването на българската държава (681) и победата на социалистическата революция в България (1944).

Държавен печат

На държавния печат на Народна република България е изобразен държавният герб, около него има надпис „Народна република България“, а в долната част — „държавен печат“.

Химн

Шуми Марица“ се използва като национален химн до 1947 г. За последен път тя е изпълнена на 1 януари 1947 г. от съветския Ансамбъл на Червената армия „Александров“ по време на прием, даден от председателя на VI велико народно събрание Васил Коларов. След това на песента започва да се гледа като на „буржоазен остатък“, несъвместим с новата действителност.

В периода 1947-1950 г. като заместител на химна се изпълнява партийният марш „Републико наша, здравей!“, писан по текст на Крум Пенев и музика на Георги Димитров. Във връзка с модерната по онова време идея за създаването на голяма балканска федерация в периода 1947-1948 г. наред с тази песен се изпълнява и югославският химн „Хей, славяни“. През 1949 г. e обявен конкурс за „Химн на Народна република България“, който е утвърден на 1 януари 1951 г. Новият химн „Българийо мила“ доста напомня на съветския и така и не успява да се наложи сред българският народ като национален химн.

След премахване на култа към личността към Сталин през 1950-те год. и настъпилото леко охлаждане на отношенията със СССР на 8 септември 1964 г. Президиумът на Народното събрание с указ обнародва новия химн на страната „Мила родино“. За първи път като национален химн песента „Мила родино“ е изпълнена на тържествата на 9 септември 1964 г. по повод 20-годишнината на социалистическата революция в България.

Административно деление[редактиране | edit source]

Административно деление на Народна република България 1959-1987 г.

С приемането на Димитровската конституция през 1947 г. областите се закриват и се въвежда двустепенно деление на околии и общини. Основавайки се на Конституцията през 1949 г., със специален закон се създава нова административно-териториална единица - окръг.

В началото на 1959 г. се предприема нова административна реформа и с указ на Президиума на Народното събрание се извършват основни промени — ликвидирани са окръзите и околиите. Вместо съществуващите до края на 1958 г. 13 окръга и 117 околии се създават 30 нови единици, наречени също окръзи, като от тях 3 градски общини имат статут на окръзи — София, Пловдив и Варна. От 1964 г. само Софийската община остава със статут на окръг. Това административно деление на Народна република България се запазва и след приемането на Живковската конституция през 1971 г. Така НРБ е разделена на 28 окръга, като столичният Окръг София се състои от 8 административно-териториални района, а от 1975 г. и Пловдивската градска община се подразделя на 4 административно-териториални района. През 1987 г., след Юлския пленум на ЦК на БКП, окръзите са премахнати и на тяхно място са образувани 8 области, като Столичната голяма община отделно е със статут на област.

Икономика[редактиране | edit source]

Камион „Димитровец

След утвърждаването на комунистическия режим в България през 1940-те год. правителството налага в страната планова икономика, като основната част от стопанската собствиност е национализирана или колективизирана.

През 1948-1953 г. се провежда съветизация на българската икономика. Примитивният характер на българската икономика преди 1946 г. и сходството ѝ с тази на СССР в първите му години са причина налагането на плановото стопанство да въздейства положително на стопанската дейност много по-бързо, отколкото в другите източноевропейски държави.[43] Между 1950 и 1973 г. БВП на главата от населението нараства от $ 1651 на $ 5284,[44] а през 1989 г. е $ 6217.[45]

През втората половина на 1950-те год. политиката на интензивна индустриализация, финансирана от бюджета, и концентриране на трудови ресурси в градовете довежда до значителен икономически растеж.[46] По времето на Вълко Червенков (1950—1956) България претърпява значителна индустриализация със среден ръст на икономиката от 22,8%.[47] Основният двигател на индустриализацията е привличането на стопански ресурс от селото чрез ниски изкупни цени на селскостопанската продукция и висока продажна цена в търговската мрежа. Това е възможно поради наложената колективизация, партийното управление на селското стопанство и пълната икономическа зависимост на селяните. [48]Индустриализацията продължава до средата на 1980-те год., макар и с далеч по-малки темпове. По-голямата част от износа (82,5% за 1988 г.) е ориентирана към социалистическите страни, като се изнасят главно хранителни продукти, машини (вкл. изделия на електротехническата промишленост и електронно-изчислителна техника) и промишлено оборудване (60,5% от общия износ).[49]

Български компютър „Витоша“

Около 1960 г. този модел на екстензивно развитие спира да функционира и растежът започва бавно, но устойчиво, да намалява, като процесът е съпътстван и със започналото около 1953 г. трайно намаляване на прираста на населението. Дефицитът в платежния баланс, високият външен дълг и системните загуби в селското стопанство и цели сектори на промишлеността остават постоянни проблеми до края на века. Така например в края на 1960-те год. около 1/3 от разходите на бюджета служат за покриване на загуби на предприятията, а други 40% - за безвъзмездни инвестиции, които те не могат да финансират сами.[46]

През 1960-те год. са предприети редица реформи в икономиката, целящи подобряване на търговския обмен, производителността и качеството, придружени със значително икономическо експериментиране. Промените обаче остават само в тази експериментална фаза и плановата икономика не е сменена с пазарна.[50]

Прави се опит за повишаване на ефективността на плановата икономика в страната посредством „Новия икономически механизъм“, започнал през 1979 г. и продължил през първата половина на 1980-те год. Той протича паралелно с подобни процеси в Съветския съюз.[51] В началото на 80-те години над 70% от електрониката в целия Източен блок се произвежда в България. [52]

През 1980-те год. неспособността на икономиката да привлича и използва финансов капитал, необходим за модернизация, както и нежеланието на управляващата комунистическа партия да ликвидира или реформира редица губещи производства, води до натрупване на значителен външен дълг. Поддържането на изкуствено занижени цени води до редица негативни ефекти, сред които режим на електроснабдяването и недостиг на стоки за крайно потребление. Към края на десетилетието България изпада в ситуация, при която е невъзможно спазването на финансовите задължения към кредиторите по погасяване на този дълг.

През 1989 г. 80% от експорта е насочен към страните от СИВ. [1] Веднага след промените в социалистическите страни България, поради слабата си конкурентоспособност, губи „гарантираните“ пазари на страните от СИВ и в частност Съветския съюз, от които българската икономика е силно зависима (75 % от външнотърговския стокообмен на страната е със СИВ, вкл. 55 % - със СССР). Новите пазарни цени на вносните суровини, комбинирани с десетилетията липса на стремеж към енергийна ефективност и ефективност на труда, водят до срив в производството и икономиката като цяло.

През 1980-те год. НРБ вече развива необичайно обширна (за своята социалистическа история) търговия със западни страни.[53]

Промишленост[редактиране | edit source]

След създаването на НРБ БКП взима решение за развитие на тежката промишленост за сметка на леката. Стари предприятия са национализирани, а са построени много нови комбинати и заводи:

Енергетика
Черна металургия
Цветна металургия
Нефтохимическа промишленост
Машиностроителна промишленост
Производство на химически торове и соди
Други

Изградени са и нови градове - Димитровград, Рудозем, Мадан. През 1965 г. страната произвежда 26 пъти повече електро- и топлоенергия в сравнение с 1939 г., 106 пъти се увеличава производството на черни метали, на цветни метали - 273 пъти, производството на машиностроителната и металообработващата промишленост - 142 пъти. Такова сравнение в значителна степен е неточно и формално, поради това, че някои от промишлените дейности преди Втората световна война изобщо не са съществували или са били на ниско равнище, както и в по-голяма част от страните от Европа.

Селско стопанство[редактиране | edit source]

Прилагайки съветския модел, в началото на 1950-те год. БКП провежда масова колективизация в селското стопанство, като земеделските земи са отнети от собствениците им и са включени в трудово-кооперативни земеделски стопанства ТКЗС и държавни земеделски стопанства. Този процес, провеждан често с репресии и административно насилие върху селяните, завършва през 1957 г., когато се отчита 92% кооперирани земеделски стопани. България става втората държава в света — след СССР, с обществена собственост върху земята, наричано социалистическо селско стопанство. През 1970 г. съотношението промишлена към земеделска продукция е 80:20. [55]

Опитвайки се да подобри ниската ефективност на стопанствата, правителството на няколко пъти провежда кампании по тяхното обединяване и окрупняване, но това не довежда до особено подобрение. Така през 1959-1960 г. броят на ТКЗС е намален от 3457 до 972, а през 1970-1972 г. останалите 744 ТКЗС и 56 ДЗС са обединени в 161 аграрно-промишлени и промишлено-аграрни комплекса със средно 274 000 дка стопанисвани площи и 6500 души персонал.[51] Въпреки това се влошават показателите за производствения капацитет на селскостопанската техника. През 1960 г. 1 трактор (приравнен на 15 кс) извършва по 6 420 дка мека оран, през 1970 г. - 4 650 дка, а през 1976 г. производителността намалява до 4 170 дка.[56] Преминава се основно към отглеждане на зърнени култури, не изискващи много ръчен труд, като се намаляват традиционните за България производства на памук, зеленчуци, плодове, грозде. С това се влошава износната листа на страната. От 1970 г. поради намаляващото производство необвръзката между производство и потребление на селскостопански продукти е от 13-15 %. Статистиката показва, че през 1980-те год. 5-10 % от обработваемата земя, предоставена за лично ползване на кооператорите, задоволява над 40 % от нуждите на населението от плодове и зеленчуци, което кооперираното земеделие вече не може да обезпечи.[57]

Инфраструктура[редактиране | edit source]

През 1990 България е на 27-мо място в света по Индекса на човешко развитие на ООН[58] (сравнено с 57-мо място през 2013 г.)[59]

Образование[редактиране | edit source]

Здравеопазване[редактиране | edit source]

Наука и техника[редактиране | edit source]

Транспорт[редактиране | edit source]

НРБ дава началото на строежа на много автомобилни и железопътни трасета. Построени са участъци от магистралите „Тракия“, „Хемус“, „Черно море“. Електрифицирани са голям брой железопътни трасета (напр. Подбалканската ж.п. линия). Реализират се много големи инфраструктурни проекти:

Строителство[редактиране | edit source]

По времето на НРБ в България се извършва мащабно строителство. Освен редицата изградени промишлени предприятия, в България са построени нови жилищни комплекси, предимно от блокове панелен тип, разпространени в страните от СИВ:

Построени са още:

Комуникации[редактиране | edit source]

Култура и общество[редактиране | edit source]

По времето на НРБ в България се полагат големи усилия за популяризирането на културата чрез засилена държавна политика. Големи заслуги за това през 1970-те год. има Людмила Живкова - председателка на Комитета за култура и дъщеря на Тодор Живков. Тя организира редица международни културни мероприятия в страната и в чужбина. Издава се много литература по въпросите на културата, построен е и Националният дворец на културата.

Литература[редактиране | edit source]

Българска литература в периода 1945 - 1989 г. е маркирана от политическите промени след 9 септември 1944 г., както и от изискванията на литературния реализъм. Във връзка с това се създават нови теми, свързани с новото социалистическо общество, държава и изкуството на социалистическия реализъм.

Появяват се и т.нар. „дисиденти“ - в България и по-често емигранти по политически причини в чужбина. Сред преследваните творци са Георги Марков, Христо Радевски, Радой Ралин[61]. Други автори като Димитър Димов преминават през различни периоди на хвалебствие и остра критика — Димов дописва своя роман „Тютюн“, за да отговори на исканията да включи повече персонажи от работническата класа и движение (все пак въпреки или може би благодарение на това допълване романът запазва своята цялост и литературна стойност и става класическо произведение за българската литература).

Изкуство[редактиране | edit source]

В областта на литературата, изкуството и хуманитаристиката е въведена цензура, заради която по различни причини са спрени от издаване редица книги (най-често мемоарни, стихосбирки или „буржоазни автори“), както и са забранени театрални постановки. Също така някои теми са избягвани или са критично разглеждани като буржоазно-упадъчни. През 1951 г. започва разведряване в културните среди, което продължава до Унгарската революция през 1956 г., която уплашва ръководствата на правителствата от Източния блок да насърчават по-либерални възгледи.[62]

Музика[редактиране | edit source]

По времето на социализма се развива жанрът естрадна музика, чийто видни представители са Лили Иванова, Емил Димитров, Борис Гуджунов, Маргрет Николова, Паша Христова, Йорданка Христова, Бисер Киров, Богдана Карадочева, Васил Найденов и Орлин Горанов. Много от тях се радват на световна известност през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век, а част от тях са много популярни и днес в България и чужбина.

Кино[редактиране | edit source]

Създават се филми с историческа и идеологическа насоченост, като се осъществява строг контрол и цензура от държавата — някои филми са спирани, сваляни от екраните или основно преработени, като „Кит“ или „Понеделник сутрин“. Най-голямото студио по онова време е киностудио „Бояна“.

Спорт[редактиране | edit source]

Спортът се насърчава и активно практикува както в училищата, така и извън тях. Особено активна е подготовката на националните отбори по футбол, вдигане на тежести, борба, художествена гимнастика, волейбол. През 1962 г. България за пръв път се класира за световно първенство по футбол, с което започва серия от участия — в Англия през 1966, Мексико - 1970, и Германия - 1974. Последното класиране е през 1986 г., когато отборът достига осминафиналите. Успехите на волейболния отбор започват още по-рано — с бронзови медали на световните първенства през 1949, 1952 и 1986 и сребро през 1970 г.

Олимпийската подготовка е приоритет за много български спортни дружества при социализма, а България разполага с някои от най-добрите спортисти в най-разнообразни дисциплини. НРБ спечелва 22 олимпийски медала в Монреал през 1976 г. (на 7-мо място по брой медали), 41 в Москва през 1980 г. (на 3-то) и 35 в Сеул през 1988 г. (отново на 7-мо). Таблицата представя броя медали по години:

Медали на летни олимпийски игри по година
Хелзинки 1952 Мелбърн 1956 Рим 1960 Токио 1964 Мексико сити 1968 Мюнхен 1972 Монреал 1976 Москва 1980 Лос Анджелис 1984 Сеул 1988
1 5 7 10 9 21 22 41 бойкотира 35

Столицата, София, се кандидатира за домакин на Зимните олимпийски игри през 1992 и 1994 година. През 1985 г. губи срещу Албервил кандидатурата за игрите през 1992 г. с два гласа разлика, през 1987 г. губи кандидатурата за игрите през 1994 г. от Лилехамер, като отпада на втория тур. [63]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б ((de)) Pipei, Nikolaus. Tod eines Monstrums. // Die Zeit 46/1989. Die Zeit, 10 ноември 1989. Посетен на 3 септември 2013.
  2. ((bg)) Александър Долев. Съветската окупация на България. // Посетен на 6 декември 2010 г..
  3. Хронология 1944-1947: 9 септември 1944. В условията на започнала съветска окупация....Съветските войски завземат Шумен, Разград и Бургас.
  4. Голяма енциклопедия България, том 10, Гл. редактор акад. Васил Гюзелев, Българската Академия на науките, Научноинформационен център "Българска енциклопедия",Книгоиздателска къща "Труд", София 2012, 978-954-8104-32-6 (т.10), 978-954-398-165-4 (т. 10)
  5. http://chitanka.info/text/2020-bylgarskata-gilotina-tajnite-mehanizmi-n Поля Мешкова, Диню Шарланов - Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд
  6. http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/658-2012-03-22-19-03-54 50 години от последните лагери на комунизма. Част 1: Политическото въдворяване – предизвестие за ада край Ловеч
  7. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/sekretnidokumenti/1950-1959/1880---9--17--1956- Протокол № 9 от 17 ноември 1956 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
  8. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1944-1949/294---132--21--1948-- Решения № 132 от 21 юли 1948 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БРП
  9. http://desebg.com/2011-01-13-09-25-08/1812-2014-04-29-10-21-15 Доклад на обществено-държваната комисия за подпомагане на разследването по извършени престъпления в лагерите край Ловеч, Скравена и на други места от 1990 г.
  10. http://desebg.com/2011-01-13-09-23-35/1774-2014-03-28-08-53-26 Протокол А 101 на заседанието на Политбюро ЦК на БКП - 5.05.1962 на БКП
  11. Асенов, Бончо. Шесто за шесто. стр. 123. и Ангелов, Веселин. Документи за дейността на ДС. док. 46 и 47. и двамата цитирани чрез Цанев, Стефан. Български хроники. т. 4. С: Труд, Жанет-45. гл. IX, стр. 277
  12. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-09-24/1944-1949/2736---------9--10--1946- ПРОТОКОЛ ОТ Х РАЗШИРЕН ПЛЕНУМ НА ЦК ОТ 9 И 10 АВГУСТ 1946 Г.
  13. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1944-1949/446--198-20-1947- Протокол № 198 от 20 септември 1947 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БРП
  14. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-09-24/1944-1949/2729--21-1948-- ПРОТОКОЛ ОТ СЪВЕЩАНИЕ НА ОКОЛИЙСКИ СЕКРЕТАРИ ОТ 21 АПРИЛ 1948 Г.
  15. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1944-1949/800---7--2--1944-- Протокол № 7 от 2 ноември 1944 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БРП
  16. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1944-1949/564---76--15--1947-- Протокол № 76 от 15 март 1947 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БРП
  17. Телеграма от 27 декември 1946 г. за Разлог, Телеграма от 27 декември 1946 г. за Неврокоп
  18. Иван Петрински, В Пиринския край приемат с негодувание т.нар. „културна автономия”, в. Сега
  19. http://demos.hit.bg/makm.html "Македонското малцинство" в Република България
  20. Stavrianos, L. (1964) Balkan Federation: A History of the Movement Toward Balkan Unity in Modern Times. (Hamden, CT: Archon Books)
  21. http://www.archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/sekretnidokumenti/1950-1959/1949---37--20--1951-- Решение № 37 от 20 декември 1951 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
  22. ПРОТОКОЛ “А” № 128 НА ЗАСЕДАНИЕТО НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП, СЪСТОЯЛО СЕ НА 26.ІІІ.1968 г., като текст тук
  23. Димитровската конституция, Библиотека на Конгреса.
  24. http://bnb.bg/ResearchAndPublications/PubNonPeriodical/PubNPBNBArchives/index.htm Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948–1990 г. Част четвърта. С.: ДАА и БНБ, 2009, 328 стр - Документ № 767
  25. http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/734--1-1960- Как Живков тайно подари златния резерв на Хрушчов. Част 1: През 1960 г. Първия посяга на златото при фалита на НРБ
  26. http://bnb.bg/ResearchAndPublications/PubNonPeriodical/PubNPBNBArchives/index.htm Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948–1990 г. Част първа. С.: ДАА и БНБ, 2009, 36 стр
  27. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-09-24/1960-1969/3090---------4--1963- ПРОТОКОЛ ОТ ЗАСЕДАНИЕ НА ПЛЕНУМ НА ЦК ОТ 4 ДЕКЕМВРИ 1963 Г.
  28. http://desebg.com/2011-01-13-09-24-01/735--1 Стенограмата от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР. Част 1
  29. http://desebg.com/cache/multithumb_thumbs/b_800_0_0_0___images_stories_Dokumenti_1963-slivane_SSSR_3-part_143-D72.jpg Решение от от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР.
  30. http://1968bg.com/images/stories/PDF/PDF_State_Archives/8_20_1968%20Postanovlenie%20No39.pdf Постановление №39 на МС от 20.VIII.1968
  31. http://1968bg.com/index.php?option=com_content&task=blogcategory&id=10&Itemid=20 Пражка пролет - ВОЕНЕН АРХИВ
  32. http://desebg.com/-a-/359--qq- Живков и „възродителния” процес. Част 1: Политиката на БКП към турското малцинство
  33. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1980-1989/1656---371--8--1984-- Протокол № 371 от 8 май 1984 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
  34. http://archives.bg/politburo/bg/2013-04-24-11-12-48/dokumenti/1980-1989/1520--223-25-1989- Протокол № 223 от 25 октомври 1989 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП
  35. Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnic Turkish Minority. London, 1986; Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report. New York, 1987; Poulton, H. Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report, 82, 1989, 8-22; Reuter, J. Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zvangsbulgarisierung aus jugoslavisches Sicht. – Südosteuropa, 34, 1985, 3 / 4, 169-177; Amnesy International – Jahrbuch, 1986, S. 351-356; Amnesy International - Jahrbuch, 1987, S. 386-39; Amnesy International: Bulgarien: Fortgesetzte Menschenrechtsverletzungen an Angehörigen der türkischstämmigen Minderheit (Extern), Juli 1987; Amnesy International – Jahrbuch, 1988, S. 389-391;
  36. УКАЗ 56. // omda.bg, 2014-02-06.
  37. Указ 56. // omda.bg. Посетен на 2014-07-28.
  38. Христо Христов. Как Държавна сигурност „заплува” в офшорни води след Указ 56. // Държавна сигурност.com, 2014-02-06. Посетен на 2014-02-06.
  39. Хронология на политическите отношения България – ЕС. // ec.europa.eu. Европейски съюз. Посетен на 8 декември 2013.
  40. ((de)) Hodos, George Hennann. Kalter Tag im Oktober. // Die Zeit 44/1989. Die Zeit, 27 октомври 1989. Посетен на 3 октомври 2013. Heute wird in Bulgarien und Rumänien noch immer die Erinnerung an die stalinistischen Schauprozesse unterdrückt
  41. https://bg.wikisource.org/wiki/Закон_за_обявяване_на_комунистическия_режим_в_България_за_престъпен Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен
  42. http://dv.parliament.bg/DVWeb/fileUploadShowing.jsp?&idFileAtt=151094&allowCache=true&openDirectly=false Държавен вестник Брой 37, 5.5.2000 г.
  43. Foreign and Economic Policies, Библиотека на Конгреса.
  44. Madison 2006, с. 185
  45. Nation, State, and the Economy in History. Cambridge University Press, 2003. ISBN 0521792789. с. 138.
  46. а б Иванов, Мартин. Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963-1989 г.. София, ИИБМ/Институт „Отворено общество“, 2008. ISBN 978-954-28-0198-6. с. 59-60.
  47. Интервю с бившия журналист и партизанин Добри Желев, в. „Дума“
  48. Знеполски, Ивайло, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория, стр. 201, Институт за изследване на близкото минало, Издателство Ciela, София, 2008, ISBN 978-954-28-0236
  49. CIA - The World Factbook, 1990
  50. William Marsteller. "The Economy". Bulgaria country study (Glenn E. Curtis, editor). Library of Congress Federal Research Division (June 1992).
  51. а б Иванов, Мартин. Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963-1989 г.. София, ИИБМ/Институт „Отворено общество“, 2008. ISBN 978-954-28-0198-6. с. 97-101.
  52. ((de))  Milliarden Dollar Schulden in Moskau. Osteuropa nach dem Ende der Ära Breschnew. // Der Spiegel 46/1982. 15 ноември 1981. Посетен на 25 юли 2011.
  53. Domestic Policy in the 1960s and 1970s, Библиотека на Конгреса
  54. Димитровград, 1950-та — видео за новостроящия се Азотно-торов завод „Сталин“, 1950 г.
  55. Фол, Ал. и др., Кратка история на България, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981
  56. Мартин Иванов, Реформаторство без реформи. Политическа икономия на българския комунизъм 1963-1989, Издателство Ciela, София, 2008
  57. Ивайло Знеполски, Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория, Институт за изследване на близкото минало, Издателство Ciela, София, 2008, с. 201 ISBN 978-954-28-0236-5
  58. [1], Доклад на Програмата за развитие на ООН, 1990.
  59. [2], Доклад на Програмата за развитие на ООН, 2013.
  60. 2009 Защото сме люлинци. // www.capital.bg, дек. 2008. Посетен на 14 юни 2011.
  61. Radoi Ralin: A Lonely Dissident. // декември 1989 г.. Посетен на 1/1/2011.
  62. Bulgaria - Intellectual Life, Библиотека на Конгреса.
  63. Гунчева, Елеонора. София 2014 отпадна от игрите. // www.capital.bg. Икономедиа АД, 23 юни 2006. Посетен на 21 февруари 2014.

Литература[редактиране | edit source]

  • Конституция на Народна република България. София, Наука и изкуство, 1971.
  • Кратка история на България. София, Наука и изкуство, 1966.
  • Maddison, Angus. The world economy. OECD Publishing, 2006. ISBN 9264022619.

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]