Македонизация в Пиринска Македония

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Държавни граници в областта Македония от 1913 година насам.

Македонизацията в Пиринска Македония е процес, при който от страна на властите в България и Югославия се провежда политика по зараждане на общност в Пиринска Македония с изявено македонско национално самосъзнание. Според преброяването от 2011 година те са 1 654 души и нямат статут на малцинство, като повечето от тях (1 091) са македонски граждани, постоянно пребиваващи у нас. Според преобладаващото днес в България схващане, македонците са българска етнографска група със своя регионална идентичност. На преброяванията преди 1945 година у нас няма регистрирани етнически македонци, но според преброяванията от 1946 и 1956 година у нас живеят 160 541, съответно 178 862 етнически македонци. Тази статистика е резултат от процеса на македонизация в Пиринска Македония, който протича между 1944 и 1958 година, като социално-политически експеримент за промяна на националното самосъзнание на населението от българско към македонско и като стъпка към създаването на Обединена Македония в рамките на Югославия. Този процес е следствие на установяването на комунистическия режим в България след края на Втората световна война и промяната на геополитическите условия. След като Тито и Сталин влизат в открит конфликт през 1948 г. идеята за Балканска федерация пропада, а политиката на т. нар. културна автономия е частично изоставена от БКП. Въпреки това, македонизацията продължава с намаляваща интензивност до 1958 г. и дава известен резултат, като малка част от населението в Пиринско приема или запазва трайна македонска идентичност.

Предистория[редактиране | edit source]

През 1934 година е приета резолюция на Коминтерна по македонския въпрос, с която за първи път в историята авторитетна международна организация дава насока за признаване съществуването на отделен македонски народ и македонски език. Макар мнозинството от българските комунисти в Москва да не са съгласни с коминтерновското решение, те се подчиняват на новата политическа линия. Така политиката на Коминтерна постепенно се налага и БКП, ЮКП и ГКП започват да работят за формиране на ново национално съзнание сред българите в Македония. Показателен е процесът срещу про-комунистичската ВМРО (об.) от 1936 година, на който 9-ма от обвиняемите се обявават за „македонци“, а 5-ма за „българи“. В тази връзка през 1938 г. в България се създава т. нар. македонски литературен кръжок с цел формиране на отделен македонски език. Въпреки това, тенденцията към „македонизиране” на славянското население в Македония не расте със забележима сила до 1945 г. Дотогава тя обхваща предимно по-голямата част от малобройните участници в комунистическата съпротива във Вардарска Македония и някои левичари в Гърция и България. Процесът е интензифициран особено след войната и изтеглянето на българската администрация от региона, последвано от идването на комунистическите партии в България и Югославия на власт. Същото се отнася и за Северна Гърция контролирана по време на Гражданската война от ГКП. За разлика от България и Гърция, където процесът спира през 50-те години на миналия век и няма траен успех, в СФРЮ се създава Народна Република Македония, дава се началото на македонската историография и се работи за формиране ново национално съзнание и нов език.

Политика на „културна автономия“[редактиране | edit source]

Факсимиле от телеграма от Разложкия околийски управител населението в района да бъде записвано като „македонско“, декември 1946 година.
Факсимиле от телеграма от Неврокопския околийски управител населението в района да бъде записвано като „македонско“, декември 1946 година.

На срещи в Москва през лятото на 1944 г. Йосиф Сталин одобрява югославски план за даване на културна автономия на Пиринска Македония, а БКП дава своето съгласие за него.[1] След преврата от 9-ти септември 1944 г. и края на българско управление в Македония, комунистическа България поема политика на тясно сближение с Югославия. Междувременно на 15-ти и 17 -ти септември в Москва се провеждат нови срещи между Г. Димитров и Тито, на които се постига споразумение по въпросите засягащи взаимоотношенията между двете партии, но има трудности при провеждането на набелязаната линия за създаването на федерация между двете страни. Димитров отклонява натиска на Тито за незабавно откъсване на Пиринския край и присъединяване на страната към Югославия. Ролята на политически арбитър в случая играе Сталин. Той приема българския възглед за поетапно изграждане на Южнославянска федерация на паритетни начала.

Беспорен е фактът, че през есента 1944 г. българското комунистическо ръководство се споразумява с ЮКП и МКП да пропагандира обединението на македонския народ, да съдейства за събуждането на македонското национално съзнание в Горноджумайска област и да признае населението й за македонско. През 1945 г. в опозиционния печат излизат тревожни съобщения за македонистките намерения на комунистическата партия. Остро критични срещу ръководството на БКП са предупрежденията, че то се готви да денационализира населението в Пиринска Македония. От началото на 1946 г. в Пиринска Македония започва много по- добре организирана и направлявана пропаганда, която има остро настъпателен характер. Тя намира съюзници в средите на областната организация на БКП, чиито функционери изпадат изцяло под югославско влияние. Така през лятото на 1946 г. на обща българо-югославска среща в Москва, Сталин изисква от България много по-интензивно да развива “македонско съзнание” сред българите в Пиринския край. В резултат на Августовския пленум на ЦК на БРП (к) от 1946 година е взето решение за отваряне на училища, в които да се преподава на новосъздадената македонска езикова норма и "македонска" история през прочита на зараждащата се македонска историография. В резултат решенията на пленума се откриват Македонски народен театър в Благоевград (май 1947), Македонска пътуваща книжарница, като започват да се провеждат и други македонистки мероприятия в пряко сътрудничество със Социалистическа република Македония.[2] Сред главните идеолози на процеса е комунистическият активист Васил Ивановски. За целта в Пиринска Македония пристигат 93 учители от СР Македония, които подготвят училищната програма в местните училища, разпределени по следния начин: 22 учители в Горноджумайска околия, 22 в Неврокопска, 19 в Светиврачка, 16 в Петричка и 14 в Разложка[3].

Започва издаването на „Пиринско дело“ и се отваря издателство „Македонска книга“. Населението принудително е абонирано за различните печатни издания и е принуждавано да участва в културно-образователните срещи[4]. Българското правителство реорганизира или разпуска традиционно силните сред македонските българи научни и културно просветни организации Македонски научен институт, Илинденска организация и Съюз на македонските емигрантски организации[5]. Предава голяма част от наличните им книги и етнографски артефакти, включително останките на Гоце Делчев, на Социалистическа република Македония[6].

През август 1947 година Георги Димитров подписва Бледската спогодба, която реално дава възможност за обединение на Пиринска Македония с Вардарска Македония, след като са отменени визовите режими и са премахнати митническите служби. Въпреки това, България отхвърля прякото присъединяване на областта към Югославия докато не се финализира планираното включване на България в СФРЮ[6].

Въпреки, че официално България признава съществуването на македонската нация и македонски език, мнозинството от жителите на Пиринска Македония продължават да се определят за етнически българи.[7] През декември 1946 година е проведено преброяване на населението в Пиринска Македония. Държавните власти дават указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, включително помаците, с изключението на хората с произход от вътрешността на страната.[8] На заседанието си от 21 декември областният комитет на БРП в Горна Джумая решава да се приеме формула за наличие на 70% „македонци“, в градовете в графата говорим език на преброителните документи да се пише „български“, а в селата - предимно „македонски“.[9] В резултат на тези указания от 252 908 жители, 160 541 лица са определени като етнически македонци.[10] В доклад на партийната организация на БКП в Петрово се констатира, че „Въпросът за присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония се посреща с голямо недоумение от населението, а от партийната маса - с негодувание“[9].

Съпротива срещу насилствената македонизация[редактиране | edit source]

Писмо на просветния министър Кирил Драмалиев от 18 февруари 1949 година, с което известява генералния секретар на ЦК на БКП Георги Димитров, че учениците не желаят да изучават „македонски език“. Писмото е изпратено за мнение до Владимир Поптомов.

Отказващите да приемат новата идентичност биват преследвани от официалната власт. Изявени общественици, бивши революционери и други, които отказват да се подпишат на преброяването като македонци биват интернирани във вътрешността на България. Такъв е случаят с войводата Ичко Бойчев[11], а общият им брой надхвърля 40 000 души[10]. Заради засилването на политическия терор и насилствената македонизация много жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в Горянското движение. Главен организатор на съпротивителното движение в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е Герасим Тодоров, който организира голяма въоръжена чета[12]. В училищата, където се преподават така наречените македонски език и история често се стига до конфликти между ученици и югославските учители, а самите курсове са слабо посещавани[9].

Опозиционният печат в България също се противопоставя на насилствената македонизация. По повод предвиденото присъединяване на Пиринска Македония към Югославия Кръстьо Пастухов пише във вестник „Свободен народ“: „Не е съновидение, че е имало проект за присъединяване, ние ще кажем, за затриване от картата на независима България - но за сега изоставен по скоро от външни причини“, а политиката водена от БКП определя така: „Тя не е нито социализъм, нито марксизъм, нито народна, а чисто и просто антинационална.“ Във вестник „Знаме“ от 19.11.1946 година се казва: „Значи картите се разкриха: действително се замислюва отцепването на Пиринския край от България. Това е ясно, но съвсем не е ясно защо само за сметка на България трябва да стане „обединението на македонския народ“, още по-малко убедително е, защо „бъдещето мирно развитие на България в най-близко сътрудничество с братска Югославия“ е възможно само на базата, че част от българската земя заедно с населението ще трябва да отиде под чуждо владичество[13].“

Отхвърляне на културната автономия и последствия[редактиране | edit source]

В началото на 1948 година назрява конфликт между Югославия и СССР, а в резултат се проваля идеята за Балканска федерация. БКП поема курс към защита на българските национални интереси и започва постепенно възстановяване на възгледа, че македонците са българи. На 16 пленум на ЦК на БРП (к) от 12 юли 1948 година се взимат следните решения:

3. Да не се допущат в бъдеще никакви нарушения на суверенитета на българската държава в Пиринския край; да се преустанови всякакво безконтролно минаване на границата от Народната република Македония в Пиринския край и обратно; да се тури край на враждебната агитация на разните емисари (учители, книжари и пр.) и да се премахне практиката на принудително изучаване на официалния македонски език от чиновниците, принудителното абониране на населението за македонски вестници и пр. в Пиринския край. 4. Да се продължи с неотслабваща енергия политиката на културна автономия за македонското население в Пиринския край, като се изучава в училищата историята на македонското освободително движение и се популяризират неговите дейци; да се създават македонски самодейни художествени колективи и пр.; да се въведе факултативното изучаване на македонския литературен език в училищата, което да се води от местни македонски учители... 6. Да се остави на населението в Пиринския край само свободно да определя своята националност[4].
Нареждане на Министерството на образованието историята на областта Македония да се изучава отделно от българската, 30 януари 1948 година.

На V конгрес на БКП от декември 1948 година политиката за налагане на т. нар. културна автономия на Пиринска Македония е частично отхвърлена. От 1949 г. нататък тонът спрямо Югославия се изостря и практически всякакви контакти между двете страни са прекратени. Партийната линия изглежда все по-мъглява, като според нея само в „народна и демократична” България „македонското население” в Пиринския край е получило своето „икономическо и социално освобождение” и развива своя национална култура. След смъртта на Сталин през март 1953 г., пак по знак на Москва започва нормализация на отношенията с Югославия който обаче е прекратен през 1957 година. В този контекст след 1956 г. новото партийно-държавното ръководство, начело с Тодор Живков изработва различна позиция по Македонския въпрос, но на първо време той не лансира практически мерки за „ребългаризирането” на Пиринско и натрупаната инерция действа. Общата промяна в курса на малцинствената политика през 1958 г. предполага наличието на връзка между нея и посещението на Никита Хрушчов по това време в България. Той вероятно е дал на българската страна свобода за действие в малцинствената политика.[14] Това предизвиква преди всичко промяна на курса по македонския въпрос през 1958 г., но въпреки това, едва на Мартенски пленум на ЦК на БКП от 1963 година, официалната власт открито критикува водената между 1944-1958 година македонистка политика и ясно заявява позициите си.[13][15] Независимо от това, македонизацията на населението в Пиринско е дала резултат и малка част от него приема и/или запазва трайна македонска идентичност. Показателни за промяната на тази политика са и преброяванията на населението в България, които отразяват 178 862 македонци през 1956 година, но при преброяване през 1965 година са преброени вече само 9 632 македонци.[16] Македонизиралата се част от българското население е репресирана административно, политически и културно от началото на 60-те години до края на комунистическия режим.[17] В резултат част от това население емигрира зад граница.[18] На срещата между Тодор Живков и Леонид Брежнев в резиденция Воден през 1973 година на България е даден картбланш от страна на СССР за по-активна политика срещу Югославия по македонския въпрос. Въпреки предприетите мерки, на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 11 април 1989 година се констатира, че чрез радиопропаганда от Югославия процесът на македонизация на практика не е преустановяван.[19]

Посткомунистически период[редактиране | edit source]

Свидетелство за завършено основно образование на Петър Мицков, в графата народност е записан като македонец. Той приема или затвърдява трайна македонска национална идентичност, а след промяната на политиката на Българската комунистическа партия по отношение на македонския въпрос е репресиран от българските власти[20].

След демократичните промени от 1989 година се създават македонистки движения ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин, но с неголяма членска маса от по 120-140 активни членове. Мнозинството от самоопределящите се на национален принцип за македонци в днешни дни са от селата Мусомища, Копривлен, Ляски, Борово, Баничан, както и в град Гоце Делчев. Като македонци се самоопределят и част от местните помаци.[18] При преброяванията през този период резултатите са следните: 10 803 македонци през 1992 година, от които 3 500 с майчин език македонски,[21] 5 071 македонци през 2001 година,[22] и 1 654 македонци през 2011 година.[23] Мнозинството от определящите се като македонци на последното преброяване са македонски граждани постоянно пребиваващи у нас. Независимо от това, данните от преброяванията през 1946 и 1956 година се използват от властите в новопровъзгласената Република Македония, като доказателство за съществуващо значително македонско малцинство и предявяване на политически претенции спрямо Република България.[9]

През 1998 година Милена Милотинова заснема филма „Хроника на едно национално предателство“, в който са включени редица интервюта с участници и пострадали в събитията между 1944-1948 година[24], а през 2014 година bTV излъчва филма „Македония – последният проект на Коминтерна“ на същата тематика[25].

Вижте също[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. СТАЛИНЪ И МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОСЪ, в. 168 часа, 17.07.1997, стр. 30
  2. Македонска енциклопедија, МАНУ, Скопие, 2009, стр. 457
  3. Македонска енциклопедия, Том I, МАНУ, 2009, стр. 773-774.
  4. а б № 4 Из резолюцията на 16-ия пленум на ЦК на БРП (к) “По положението в Пиринския край”, 12 юли 1948 г.
  5. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА СЛЕД 1944 г., archivesforbalkans.bg
  6. а б Center for Documentation and Information on Minorities in Europe - Southeast Europe (CEDIME-SE), MINORITIES IN SOUTHEAST EUROPE, Macedonians of Bulgaria, стр.8
  7. Center for Documentation and Information on Minorities in Europe - Southeast Europe (CEDIME-SE), MINORITIES IN SOUTHEAST EUROPE, Macedonians of Bulgaria, стр.7
  8. Телеграма от 27 декември 1946 г. за Разлог, Телеграма от 27 декември 1946 г. за Неврокоп
  9. а б в г Иван Петрински, В Пиринския край приемат с негодувание т.нар. „културна автономия”, в. Сега
  10. а б Насилствената македонизация на България 1946-48 г., dariknews.bg, 23 май 2007
  11. Автобиография на Ичко Бойчев, в: Христо Григоров, „Ичко Бойчев - горноджумайският войвода. Живот и революционно дело /1882-1960/“, Библиотека Македония, София 1999 г., стр. 40
  12. Константин Кюлюмов, вестник Антени, 12.9.1984, цитирано по Ангелов, Веселин, „Отличен българин с името Герасим“, първо издание, С., 2001, второ издание, 2008 год., меки корици, ISBN 9789546170347
  13. а б Тосева, Катерина. Когато България създаваше македонци...
  14. Stefan Troebst: Verhältnis, стр.237, бел. 23. За връзката между посещението на Хрушчов и смяната на курса виж пак там, стр. 236, бел. 22.
  15. ПРОТОКОЛ “А” № 128 НА ЗАСЕДАНИЕТО НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП, СЪСТОЯЛО СЕ НА 26.ІІІ.1968 г., като текст тук
  16. Bates, Daniel. 1994. “What’s in a Name: Minorities, Identity and Politics in Bulgaria,” Identities, Vol.1, No.2, May 1994.
  17. Center for Documentation and Information on Minorities in Europe - Southeast Europe (CEDIME-SE), MINORITIES IN SOUTHEAST EUROPE, Macedonians of Bulgaria, стр.16
  18. а б Разказ на Ангел Безев, член на ОМО Илинден, род. 1964 г., средно специално образование, с. Копривлен, anamnesis.info
  19. Стенографски запис от заседание на Политбюро на Централния комитет на БКП от 11 април 1989 г.
  20. Мицков, Петър. ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ!, http://www.narodnavolja.com
  21. Center for Documentation and Information on Minorities in Europe - Southeast Europe (CEDIME-SE), MINORITIES IN SOUTHEAST EUROPE, Macedonians of Bulgaria, стр.2
  22. Преброяване 2001. Население към 01.03.2001 г. по области и етническа група
  23. НСИ, официални данни от преброяването 2011 г.
  24. Журналистиката трябва да е преди всичко морал, в. "Македония", брой 22, 3.06.1998 г.
  25. Македония – последният проект на Коминтерна (Епизод 1, 1 част), http://www.btv.bg, посетен на 3.2.2014 г.
Портал
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област.
Можете да се включите към Уикипроект „Македония“.