НАТО

Страните от НАТО в синьо
Тип	Военна организация
Акроними	НАТО
Ръководител	Андерс Фог Расмусен
Официални езици	английски, френски
Правно положение	действаща организация
Основана	4-ти април 1949 във Вашингтон
Седалище	Брюксел, Белгия
Сайт	http://www.nato.int/
Брой на членовете	28 държави (26 в Европа и 2 - Северна Америка)

Среща на върха на НАТО през 2002 г.

Организацията на Северноатлантическия договор, НАТО (англ. North Atlantic Treaty Organization, NATO; фр. Organisation du traité de l'Atlantique Nord, OTAN) е международна организация за военно сътрудничество, основана с подписването на Северноатлантическия договор на 4 април 1949 г. Седалището на организацията е Брюксел.

Основополагащ е член 5 от Вашингтонския договор, който гласи: Страните се съгласяват, че въоръжено нападение срещу една или повече от тях в Европа или Северна Америка ще се разглежда като нападение срещу всички тях и всяка страна се съгласява, че при такова нападение, в силата на правото за индивидуална или колективна самозащита, признато от чл. 51 на Устава на ООН, ще окаже помощ на нападнатата страна или нападнатите страни, предприемайки незабавни действия, каквито смята за необходими, индивидуално или съвместно с други страни, включително използването на въоръжени сили, за възстановяване и поддържане на северноатлантическата област. [2][3] Първоначално идеята на договора е, че евентуална атака от страна на Съветския съюз срещу някоя от европейските страни-членки или САЩ ще се третира като атака срещу самите САЩ, които имат най-голямата армия и могат да окажат най-ефективна военна намеса. До такава атака обаче никога не се стига. Вместо това за първи път в историята на договора САЩ се позовава на член 5 на 12 септември 2001, в отговор на терористичните атаки на 11 септември 2001.

Договорът се позовава на чл. 51 от Устава на ООН, според който страните имат право на отбрана. Тази отбрана може да се осъществява както самостоятелно, така и колективно (с подкрепа от съюзни държави).

Страни членки

Разширение на НАТО през годините

Учредителки

•  Белгия (1949)
•  Дания (1949)
•  Исландия (1949)
•  Италия (1949)
•  Канада (1949)
•  Люксембург (1949)
•  Норвегия (1949)
•  Обединено кралство (1949)
•  Португалия (1949)
•  САЩ (1949)
•  Нидерландия (1949)
•  Франция (1949)

Франция е страна-учредителка, но се отказва от пакта през 1966г., а през 1995г. се присъединява отново. Исландия е единственият член на НАТО, който няма своя собствена армия и тези функции са изпълнявани от постоянния американски контингент в страната. Исландия се присъединява към пакта с условието, че няма да се налага да основава своя армия.

Разширения

•  Албания (2009)
•  България (2004)
•  Германия (1955)
•  Гърция (1952)
•  Естония (2004)
•  Испания (1982)
•  Латвия (2004)
•  Литва (2004)
•  Полша (1999)
•  Румъния (2004)
•  Словакия (2004)
•  Словения (2004)
•  Турция (1952)
•  Унгария (1999)
•  Хърватия (2009)
•  Чехия (1999)

Гърция и Турция се присъединяват към организацията през февруари 1952 г. Испания се присъединява на 30 май 1982 г., а бившите членки на Варшавския договор Полша, Чехия и Унгария се присъединяват на 12 март 1999. През 2004 година към НАТО се присъединяват Литва, Латвия и Естония, България, Румъния, Словакия, Словения. Прибалтийските републики (Литва, Латвия и Естония) нямат свои военновъздушни сили. На ротационен принцип останалите страни членки охраняват въздушното пространство над тях. На срещата на НАТО в Букурещ, Румъния през април 2008 г. Хърватия и Албания са поканени да станат страни членки. Договорът за тяхното членство е подписан година по-късно на 2 април 2009 г. във Вашингтон.

На срещата на НАТО в Букурещ заедно с вече присъединилите се към НАТО членки Албания и Хърватия, Македония също получава правото да се присъедини към алианса. Това обаче ще се случи едва след като бъде решен спора за името на бившата Юго-република със страната членка Гърция, която наложи правото си на вето. Въпреки натиска на САЩ и някои европейски страни като Полша, под натиска на Русия и най-вече Германия и Франция НАТО отлагат едно евентуално решение за членство на Грузия и Украйна.

Присъединяване на Германия

На 23 октомври 1954 в Париж се подписва комплекс документи, сред тях резолюция на страните-членки на НАТО за присъединяване на Федерална Република Германия към Северноатлантическия пакт. Подписаните съглашения в нарушение с Потсдамската конференция от 1945, предвиждаща демилитаризация на следвоенна Германия, засилват международното напрежение и довеждат до отговор от страна на Световната Социалистическа Система - създаването на Варшавския договор през пролетта на 1955 г.
След обединението на Германия през 1990 г. членство получава и бившата Източна Германия. Важен за отбелязване факт е, че до 31 август 1994 г. на тази територия (част от НАТО) се намират руски войски. Изтеглянето им оттам е най-голямото преместване на военна сила в мирно време след Втората световна война.

Организационна структура

Главна квартира

Главната квартира на НАТО се намира на булевард „Леополд III“ в Брюксел, столицата на Белгия. В близост до сегашната сграда се изгражда нова, която трябва да бъде завършена през 2012 година.

Персоналът в Главната квартира се състои от национални делегации на страните членки, представителства на страните партньори и международен граждански и военен персонал, набиран от служещите във въоръжените сили на страните членки.

Парламентарна асамблея

Организацията, отговорна за дефинирането на най-общите цели на НАТО е Парламентарната асамблея. Тя заседава два пъти годишно и взаимодейства пряко с парламентите на страните членки и асоциираните членове. Състои се от постоянни представители, избирани от националните парламенти. Към февруари 2010 година Парламентарната асамблея се председателства от американския депутат Джон Танър.

Парламентарната асамблея дефинира политическия дневен ред на организацията, чрез докладите на своите пет комитета:

• Комитет по гражданското измерение на сигурността
• Комитет „Отбрана и сигурност“
• Комитет „Икономика и сигурност“
• Политически комитет
• Комитет „Наука и техника“

Тези доклади дават основни насоки за политиката на НАТО, въз основа на позицията на националните правителства, и оказват влияние върху административните и изпълнителни институции на организацията.

Северноатлантически съвет

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия като го разширите.

Комитет за планиране на отбраната

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия като го разширите.

Заседава два пъти годишно.

Генерален секретар

Генералният секретар на НАТО е международен дипломат, който изпълнява функциите на главен представител на Организацията на Северноатлантическия договор и е неин основен говорител. Той е отговаря за координацията на дейността на съюза, оглавява Северноатлантическия съвет и ръководи персонала на организацията. Генералният секретар следи за развитието и ръководи провеждането на консултации и вземането на решения в НАТО. Изпълнява ролята на председател на Съвета на НАТО, Комитета по планиране на отбраната и Групата за ядрено планиране. Подпомаган е в дейността си от заместник-главен секретар, който го замества при негово отсъствие.

Генералният секретар на НАТО се избира от Съвета на НАТО и се назначава по общо съгласие от правителствата на държавите-членки след провеждане на консултации. Постът на генерален секретар до сега винаги е бил заеман от европеец, а представители на САЩ са винаги осъществяващите военното ръководство в организацията.

Към 2010 година генерален секретар на НАТО е Андерс Фог Расмусен, бивш министър-председател на Дания.

Граждански структури

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия като го разширите.

Военни структури

Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия като го разширите.

Вижте също

• Присъединяване на България към НАТО
• СЕНТО
• СЕАТО
• Варшавски договор
• ОССЕ
• ЗЕС

Външни препратки

• Официален сайт