Разведряване

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Разведряване (от френски 'détente', 'отпускане')[1] е улесняването в обтегнатите отношения, предимно в политически план. Понятието често е използвано във връзка със затоплянето в отношенията между СССР и САЩ през 1970те, размразяване през период, който е почти в средата на Студената война. В Съветският съюз, разведряването е известно като ‘разрядка’ на руски (‘отпускане от напрежението’).

Периодът се характеризира с подписването на договори като САЛТ 1 и САЛТ 2, както и Споразумението от Хелзинки. По отношение ролята на разведряването в процеса на постигане на мир, има известен дебат между историците. Въпреки това, то представлява първият опит в периода на Студената война, когато САЩ и СССР работят заедно за намаляване на международното напрежение, причинено от концепцията за взаимното гарантирано унищожение. Първите Преговори за ограничение на стратегическото въоръжение (САЛТ 1) довеждат до споразумение между двете страни за временно прекратяване на производството на ядрени оръжия и ракети. Това е първата стъпка към разрешаване на един от най-важните въпроси, възпиращи всякакъв вид отношения между СССР и САЩ. Двете суперсили се споразумяват също да изградят директна Гореща линия между Вашингтон и Москва, известна като ‘червеният телефон’, даваща възможност за бързо взаимодействие между двете страни при спешност. Договорът САЛТ 2 от късните 1970, продължава да работи по целите на САЛТ 1, осигурявайки и за в бъдеще намаляване на въоръжението от страна на СССР и САЩ. Заключителният акт от Хелзинки, в който СССР обещават свободни избори в Европа, е значителна отстъпка от страна на Съветския съюз за гарантиране на мир.

Разведряването приключва след съветската интервенция в Афганистан, която води до американския бойкот на Олимпийските игри в Москва 1980 г. С избирането на Роналд Рейгън за президент през 1980 г., чрез кампания основана на анти-разведряване, се бележи края на периода на разведряването и връщане към военните действия от Студената война.

Причини[редактиране | edit source]

Силите на НАТО и Варшавският пакт имат сериозни причини да се стремят към намаляване на напрежението. Леонид Брежнев и другите от съветското управлението считат, че икономическата тежест от надпреварата в ядреното въоръжаване е неоснователна. Американската икономика също е във финансово затруднение, след като Виетнамската война изцежда средствата на правителството по същото време, когато и Линдън Джонсън (донякъде и Ричард Никсън) се опитва да засили ролята на социалната държава.

Влошените отношения с Народна Република Китай, водещ до Китайско-съветски конфликт, причинява значителни грижи на Съветския съюз. От управлението имат опасения, че Китайско-Американския Алианс е срещу тях и считат за необходимо да подобрят отношенията си със САЩ. Разведряването в отношенията с Китай вече е ‘размразило’ американските възгледи за комунизма.

Груб паритет е бил постигнат в запасяването с ядрени оръжия при ясната възможност за взаимно гарантирано унищожение. Също така се появява и разбирането, че теорията за ‘относителните печалби’ по отношение на предсказуемите последици от войната, може вече да не е подходяща. Целта е ‘разумният среден път’.

Брежнев и Никсън се надяват, че подобрените отношения ще засилят популярността им на родна почва и ще подсигурят властта им.

Няколко анти-ядрени движения подкрепят разведряването. Последвалата Кубинска ракетна криза е пример за това, колко опасни стават отношенията между СССР и САЩ. Джон Кенеди и Никита Хрушчов се опитвали да избегнат риска от ядрена война, бивайки наясно, че ядреният арсенал на всяка от страните гарантира взаимно унищожение.

Срещи и договори[редактиране | edit source]

Съветският министър-председател Алексей Косигин (отпред) до американския президент Линдън Джонсън по време на срещата в Гласборо

Най-ясната проява на разведряване е серията от срещи между лидерите на двете суперсили и договорите, които се подписват. Малко по-рано през 1960те, преди периода на разведряване, Договора за частична забрана на опитите с ядрени оръжия бива подписан на 05 Август 1963 г. По-късно през същото десетилетие, Договора за неразпространение на ядрените оръжия и Договора за употреба на ядрено оръжие в космоса са двете основни стъпки към разведряването. Въпреки това, тяхната роля е предимно за ограничаване на амбициите на трети страни, които биха заплашили двете суперсили. Безспорно най-значимото събитие преди подписването на споразуменията е изграждането на Гореща линия ‘червеният телефон’ (директна връзка между Кремъл и Белия дом) на 20.06.1963 г. Това създава доверие между двете страни и инициатива за процеса на разведряване.

Най-важните договори се съставят едва при администрацията на Никсън след 1969 г. Политическият консултативен комитет на Варшавския договор, изпраща предложение до Запада, призовавайки за среща по ‘сигурността и сътрудничеството в Европа’. Западът се съгласява и започват преговорите за действително намаляване на ядрените възможности на двете суперсили. Това води до подписването на САЛТ 1 през 1972. Неговата цел е ограничаване ядрения арсенал на всяка от страните, макар скоро да са преустановени след разработването на ракетите с разнопосочен обсег. Същата година на подписването на САЛТ 1, са сключени и Конвенцията за биологично оръжие и Договорът за антибалистични ракети. През 1972 г. започват и преговорите за САЛТ 2.

По време на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа от 1975г, се изготвят Хелзинкските споразумения, които представляват редица договори по въпроси от икономика, политика и човешки права. Инициативата е на СССР, включваща 35 страни от Европа.[2] Сред дискутираните теми е и тази за нарушаването на човешките права в СССР. Съветската Конституция пряко нарушава Всеобщата декларацията за правата на човека на ООН, като това става причина за ясното разделение между САЩ и СССР.[3] Администрацията на Картър подкрепя групи в защита на човешките права в Съветския съюз, при което Леонид Брежнев обвинява САЩ във вмешателство във вътрешните дела на други страни.[3] Това провокира засилена дискусия дали е редна намесата на други страни при нарушаване на права в дадена държава. Основните разногласия във философията на демократичната и еднопартийната държава не позволяват съвместяване на този въпрос. СССР пристъпва към отбрана на своите вътрешни политики по човешките права, като напада американската подкрепа на страни като ЮАР и Чили, известни със сериозните нарушения на правата на човека.[3]

Леонид Брежнев (ляво) и Ричард Никсън (дясно) по време на посещението на Брежнев във Вашингтон юни 1973 г.; това е сред най-забележителните събития през разведряването.

През юли същата година, Пробният проект Аполо-Союз става първата интернационална космическа мисия, в която американски астронавти и двама руски космонавти, провеждат съвместни експерименти. Тази мисия е предхождана от 5 години политически преговори и техническо сътрудничество, включително размяна на съветски и американски инженери между космическите центрове на двете страни.

През периода на разведряване значително се засилват и търговските отношения между блоковете. Главно големи количество зърно, които се изпращат от Запад към СССР всяка година, подпомагащо излизане от провала на колхозния строй, съветската колективизирана агрикултура.

По същото време, Поправката Джаксън-Ваник направена в закона от Джералд Форд на 3 януари 1975 г., след неанонимен вот на двете камери на Щатския Конгрес, е проектирана с цел ливъридж на търговските отношения между СССР и САЩ, прави САЩ зависима от подобряване на човешките права в Съветския съюз и в частност позволяване на т.нар. руски ‘отказници’ да емигрират. Добавя се и клауза към приза Статут на най-облагодетелствана страна, в която се казва, че никоя страна, отказваща емиграция, не би могла да бъде наградена. Това предвижда Джаксън чрез метод на идеологизирано съдържание в разведряването, свързващо геополитика и човешки права.[4]

Продължаване на конфликтите[редактиране | edit source]

Със затопляне на преките отношения, напрежението между суперсилите във връзка със страните от Третия свят се увеличава. Държавите, участващи в конфликтите в Южна Азия и Близкия Изток през 1973 г., биват подкрепяни чрез дипломатически и военни средства от съответните блокове. В Латинска Америка, САЩ продължават да блокират всякакви леви прояви в региона, като подкрепят десните военни преврати. През по-голямата част от ранното разведряване, Виетнамската война продължава да бушува. Никой от блоковете не се доверява на другия напълно, а потенциалът за ядрена война е постоянен. Всяка страна продължава да прицелва хиляди ядрени бойни глави на върха на междуконтинентални балистични ракети към градовете от двата блока, да поддържа подводници с ядрено оръжие на дълги разстояние в океаните, да държи хиляди самолети натоварени с ядрено оръжие в бойна готовност и да охранява постоянно границите в Корея и Европа със мащабни сухопътни сили. Усилията в шпионирането стават висш приоритет, разузнавателни сателити, дезертиране и измерителните сигнали са опити за спечелване на стратегическо предимство.

Край на разведряването[редактиране | edit source]

Съветското нахлуване в Афганистан, което е с цел да ограничи съюзническите режими, води до сериозни критики на Запад и бойкот на Олимпиадата през 1980г в Москва. Джими Картър увеличава американския бюджет за отбрана и започва да финансира президента на Пакистан генерал Зия Ул Хак, който в замяна ще субсидира анти-съветските муджахидински бойци в региона.

На изборите за президент през 1980 г. се избира Роналд Рейгън, въз основа на кампанията му, противопоставящата се на направените отстъпки през периода на разведряване. Преговорите за САЛТ 2 са изоставени.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. http://www.wordreference.com/fren/détente
  2. Lapennal, Ivo. Human Rights: Soviet Theory and Practice, Helsinki and International Law. Eastern Press (1977), p. 1.
  3. а б в Lapennal. Human Rights, p. 14-15.
  4. Хенри Кисинджър, "Дипломацията"

Допълнителна информация[редактиране | edit source]

  • Bowkerl, Mike & Williams, Phil. Superpower Detente: A Reappraisal. SAGE Publications (1988). ISBN 0803980426.
  • Gaddis, John Lewis. The Cold War. The Penguin Press (2005).
  • Lapennal, Ivo. Human Rights: Soviet Theory and Practice, Helsinki and International Law. Eastern Press (1977).
  • Suri, Jeremi. Power and Protest: Global Revolution and the Rise of Détente. Harvard University Press (2003).
  • Sarotte, M. E. Dealing with the Devil: East Germany, Détente and Ostpolitik, 1969-1973. University of North Carolina Press (2001).

Виж още[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Wikipedia:Détente“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.