Горянско движение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Горяни.

Паметника на загиналите антикомунисти в с. Цалапица

Горянското съпротивително движение или Горянството е въоръжена съпротива срещу установения в годините след деветосептемврийския преврат комунистически режим в България, съществувала в България от 1947 до 1956 година. Участниците в това движение са наричани горяни и то е първото съпротивително движение срещу комунистически режим след края на Втората световна война.[1]

Наименование[редактиране | edit source]

Заради това, че се укриват в горите, партизаните — комунисти и земеделци преди 1944 г. биват наричани или партизани или шумкари, а антикомунистите в четите след 1947 г. (по-голямата част земеделци) — горяни. Голяма част от земеделците се присъединяват към съпротивата, а тези, които подкрепят комунистическата власт или не се решават да се разграничат от нея, след 1945 г. членуват в БЗНС, наричан от опозиционерите: БЗНС (казионен).

Причини за възникване[редактиране | edit source]

Новоустановилият се комунистически режим, с помощта на Червената армия, налага терор и репресира опозиционно и реакционистки настроените към режима. До 5-и октомври 1944г., без съд и присъда, главно чрез централно организиран терор, са избити хиляди хора. Следва стихиен терор без реакция на властта до декември 1944г.[2]. От 1946 година започва преследване и на коалиционните партньори в Отечествения фронт — земеделци, социалдемократи, членовете на политическия кръг „Звено“. Екзекутирани са дори политически ръководители и депутати. През 1946г., за статиите "Нашата войска" и "Защо ме изкушавате, лицемери" социалдемократът Кръстьо Пастухов е осъден на 5 години затвор. През август, 1949г. той е удушен в затвора. [3] Един от осъдените на смърт и екзекутирани през 1947 година е Никола Петков — лидерът на земеделците. Освен това, властта действа за премахване на всички некомунистически партии. През 1947 година е забранена със закон БЗНС „Никола Петков“ и всичките и лидери са арестувани. Последната опозиционна партия — Социалдемократическата (БРСДП(о)) е унищожена през 1948 година, като цялото и ръководство и парламентарна група са вкарани в затвори и концлагери. Политическите репресии са насочени и към селячеството и тяхната политическа организация като към основен извор на недоволство срещу комунистическото управление. През април 1948 г. земеделският лидер на БЗНС „Врабча-1“ Димитър Гичев е обвинен в съдействие за „организиране на въоръжени чети“ за борба срещу властта, даване нареждания за „организиране на саботажи“, в „разпространение на слухове“ и е осъден на доживотен затвор. В горянските движения освен изброените политически дейци се включват и бивши царски офицери, анархисти, малък брой комунисти-трайчокостовисти, бивши дейци на ВМРО, СБНЛ и други патриотични и националистически организации.

Колективизацията на земята и формирането на ТКЗС-та оставя земеделците и селяните, основно симпатизанти на БЗНС „Никола Петков“, без собствена земя за обработване. Устройството на ТКЗС е коренно различно от съществувалите кооперации и от западноевропейските кооперации: цялата земя е обща. Това означава, че селяните нито са собственици, нито имат парцели земя, които да обработват. Съществувалите дотогава кооперативи са премахнати. До 1944 година България е на второ място в света по развитие на кооперативното движение, след Дания. [4]. Колективизирането се извършва насилствено [5], с различни форми на натиск и заплахи в т. ч. заплахи с убийство и други[6].

Мотиви на горянството[редактиране | edit source]

Тези условия обуславят и целите на горянството. Горяните са:

  • против диктатурата и терора
  • против политическите репресии
  • против насилственото отнемане на собствеността, в т.ч. и на земята
  • против съветизацията на България
  • за възвръщането на свободата, демокрацията и пазарната икономика отпреди 1934 година

Организация[редактиране | edit source]

Първоначално горянството възниква като бягство от терора и като невоенно нелегално движение, но към 1945–1947 година се появяват първите партизански чети. До 1947 година са оцелели 5 горянски чети главно в балканските райони.

Четниците от въоръжената съпротива, за цялото време на съществуването си, са над 2000 души, като в организирането ги подпомагат над 8000 ятаци и горяни занимаващи се с пропагандна дейност. По данни от документи на ДС, всички чети са около 160. 28 от тях са големи, има и поединични участници. 52 чети влизат от чужбина и са съставени от емигранти. Съпротивата е най-силна в Южна България, особено в Сливенско, Старозагорско, Велинградско и в Пиринския край.[1] Според други данни през периода 1949 - 1956 г. са унищожени 440 "банди", в края на 1953 г., т.е. след масовия разгром все още съществуват 736 нелегални организации и групи, а заедно с неорганизираните групи вражеският контингент възлиза на 384 000 д.[7]

В Пиринския край съпротивата е най-силна през 1947 — 1948 г. Основната чета, начело с Герасим Тодоров контролира по-голямата част от Санданска околия. Извършва походи и атаки чак до долината на Места — до Разложко и на юг — до Неврокопско, днес Гоцеделчевско, а също и към Горноджумайско, днес Благоевградско. През 1948 година хиляди милиционери и войници блокират голяма част от Северния Пирин. В Горноджумайска и в други околии е въведено двуседмично обсадно положение. Четниците са откъснати от ятаците си и са разбити. Обграден, на 31 март Герасим Тодоров се самоубива. Така е нанесен фатален удар на Пиринското горянство. Но, въпреки всичко, в края на 1948 година Борислав Атанасов и още няколко души от ВМРО преминават гръцко-българската граница и създават нелегална организация.[8]

Движението придобива максимален размах в периода 1950 — 1952 година. От Гърция предава радио „Горянин“. В средата на 1951 година то излъчва съобщения, че в Сливенско се формира въстаническа армия. Като резултат, от различни краища на България се стичат хора към Сливенския край. Армия от 13 000 милиционери и войници блокира Сливенския Балкан. Най-голямата Сливенска чета от 106 души, начело с Георги Стоянов-Търпана, наричан Бенковски, е обкръжена от 6000 души армия. На 1 и 2 юни те водят сражение две денонощия, като накрая се измъкват от обкръжението и въпреки тежката битка, успяват да изнесат ранените; пленени почти няма. В боевете с превъзхождащия ги враг загиват над 40 горяни, но макар и ранен командирът извежда четата и я спасява. Освен това известно е, че при това сражение, милицията и армията са командвани от министъра на вътрешните работи, а в един бронетранспортьор, недалеч от гората, следи действията първият секретар на БКП Вълко Червенков. Но в края на 1951 година Георги Стоянов-Търпана е пленен при акция на ДС, осъден и екзекутиран. Дори и без своя командир и въпреки жертвите, тази чета продължава борбата: през 1952 година се обединява с малки чети и други хора, достига до 156 души и отново започва да превзема села. Един от успехите на горянството е превземането на с. Раково, Сливенско за близо 3 дни (1952 година).[1][9]

Около 15 горяни-парашутисти се приземяват в Казанлъшко и Ихтиманско. Те са подготвени в Югославия и Франция.

Движението съществува дори и в равнинни области. Например, в Добруджа има сравнително силно четничество, като за кратко време са превземани села. И в Русенско действа горянство, въпреки че в този район има само една по-голяма гора (край с. Писанец) и някои други гори край р. Русенски Лом. Лидер на русенските горяни е Цанко Иванов Цанков — Мечето, а идеолог — Цветана Попкоева — Цена, клетвата е написана от Тодор Цанев. Цанко Цанков е убит по време на акция на властта, а Цветана Попкоева е осъдена задочно, пленена и убита. Тодор Цанев оцелява след 11 години затвори и концлагери; той доживява до 1989 г.[6]

С изключение на Северозападна България, където горянството е много слабо разпространено, в повечето области действат горянски чети.

Според Стефан Цанев, чието семейство също е потърпевшо, след като горяните придобиват популярност и новата власт е пред заплахата от гражданска война, на 12 март 1951 г. Вълко Червенков в доклад пред партията се противопоставя на извращенията при провеждането на политическата линия. Това се оказало коварен капан - излезлите от нелегалност противници на властта били заловени в края на април същата година. Пикът на арестите и осъжданията е през 1951 и 1952 г. [10]

Факт е пасивната позиция на Западните страни при Берлинското въстание — 1953 г., Унгарското въстание — 1956 г., Пражката пролет — 1968 г. При това отношение на Запада към източноевропейските въстания, горянството е обречено, но въпреки това, е една продължителна съпротива.

Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в Горчева, Даниела, „Забравената съпротива“
  2. Дертлиев, Петър „Ден първи-ден последен“, София, 1996 г.
  3. Дертлиев, Петър „Ден първи-ден последен“, София, 1996 г.
  4. „Нов кооперативен сборник, книга 1“, София, 1994 г., изд. „БалБок“ (има се предвид всички видове кооперации: земеделски, кредитно-спестовни, т.е. Популярни банки, потребителски кооперации и др.)
  5. Главна прокуратура на НРБ, изх П-202,28 март 1956 г.; Справка от Йордан Чобанов, главен прокурор, до Тодор Живков за състоянието на законността в страната, 28 март 1956 г. „Внедряването на законност в дейността на ТКЗС отбелязва известен напредък през последните години. Случаи като тези, които бяха осъдени на мартенския пленум на ЦК през 1951 г. са сравнително редки. През настоящата кампания за масовизиране на ТКЗС извращенията са по-"меки" и по-малобройни отколкото през 1950 г. [1]
  6. а б Цанева, Габриела „Миналото в мен“ повест, В. Търново, 1994, изд."Сеяч" в Словото — Българската виртуална библиотека  (повестта я има и в библиотеките)
  7. Асенов, Бончо. Шесто за шесто. стр. 123. и Ангелов, Веселин. Документи за дейността на ДС. док. 46 и 47. и двамата цитирани чрез Цанев, Стефан. Български хроники. т. 4. С: Труд, Жанет-45. гл. IX, стр. 277
  8. в."Трета възраст", 2008 г.,бр.39
  9. Калайджиев, Иван — сливенски горянин
  10. Цанев, Стефан. Български хроники. т. 4. С: Труд, Жанет-45. гл. IX, стр. 280-283 и цит. там книги и архивни документи

Външни препратки[редактиране | edit source]