Възродителен процес

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

„Възродителният процес“ е опит на тоталитарното управление в България да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци, татари и роми). Това е наименованието, с което е известен в обществото процесът на системни репресии срещу тези социални групи и етноси. Възродителният процес започва в началото на 1970-те и продължава до края на 1980-те години на 20 век. Мерките за осъществяване на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия.[1][2]

Предпоставки[редактиране | edit source]

Балканските съседи на България и особено Югославия, Турция и Гърция, отдавна имат последователна и брутална политика към останалите на териториите им след разпада на Османската империя чужди народностни групи, като ги депортират, разменят, прогонват и унищожават наведнъж или постигат това след десетилетие репресии и ограничения. Такива са съдбите на турското малцинство в Беломорска Тракия, на гръцкото в Мала Азия и Одринска Тракия, на арменското в Турция, на албанското и влашкото в Гърция, на българското мнозинство в Беломорието в Егейска и Вардарска Македония и Одринска Тракия. Накрая във времето от балканските войни до времето на т.нар. "Разведряване" държавите направиха всичко възможно да се хомогенизират и да приключат във възможната степен този процес.

България до 1944 г., макар да не е абсолютно чужда на тези балкански политики, се интересува повече от сънародниците си в Беломорието и Македония, отколкото от единството на нацията вътре в страната. Причините за това са обективни. От припокриващите се национални землища на Балканите българското в най-голяма степен е включено в съседни държави, а българската държава в много по-малка степен включва чужди национални землища.

След 1944 г. през по-голямата част от тоталитарното си управление БКП има непоследователна политика към македонските българи, каракачаните, циганите християни, но най-вече към най-чувствителния национален компонент - българските мюсюлмани. Политиката се променя от брутални репресии, насилствена асимилация и параноична подозрителност, предоставяне на привилегии, усилено създаване на тюркоезична интелигенция и управленски кадри във всички ешелони, специални квоти в училищата и партийно-държавния апарат, издаване на масова периодична преса на турски (като "Yeni hayat" и "Yeni ışık"[3]), новини на турски по БНТ, театрални постановки на турски, съпроводено от задължително връщане на турско-арабските имена и сегрегиращото облекло (например на сменилите ги преди 1947 г. цигани и българи мюсюлмани), отделяне на осезаема част от държавния бюджет за благоустрояване, развитие и индустриализация, инвестиции в т.н. "смесени райони" за сметка на останалите, високи детски надбавки и други социални привилегии на многодетните мюсюлмански семейства.

Това поражда икономически, политически и социални последици. Икономическите включват намеренията за колективизация в селското стопанство и индустриализация на икономиката. Политическите са свързани от една страна с противодействие на амбициите на Турция за разширяване в западна посока, както и с работата на нейните служби, проникващи в България, но и с намерението на нашата страна да има подготвени управленски кадри при евентуална социалистическа или друг вид "революция" в Турция, каквито са били вижданията и на Москва. От друга страна се цели ограничаването на влиянието на чуждата пропагандата отвъд Желязната завеса и за прокарване на социалистическата пропаганда. Социалните са свързани със съществуващата сегрегация сред тези малцинства и цикъла лошо образование - ниско заплащане - затваряне в общността - пренебрегване на образованието.

Не е напълно ясно дали комунистическият режим в България наистина вярва, че може в края на ХХ век да догони другите балкански държави в осъществяването на концепцията за "чиста нация", както и дали не разединява нацията, като изсипва цялата си репресивна мощ върху една част от обществото в стремежа да респектира или да увлече всички останали, като така да отклони вниманието от надвисналите икономически проблеми.

Същност[редактиране | edit source]

Така нареченият възродителен процес представлява отнемане от страна на държавата на основни лични човешки права като правото на самоопределение и свободата на вероизповеданието. Понятието "възродителен процес" е наложено от партийната върхушка в БКП и за пръв път се използва на среща на Политбюро на ЦК на БКП на 18 януари 1985 г.[4] като общо название на тези асимилационни политики. То се корени в официалната доктрина, че всички български турци са насилствено ислямизирани по време на Османската империя и "във вените им тече българска кръв",[5] което, дори да е вярно от антропологическа гледна точка, с нищо не оправдава насилията над съвестта и физическия тормоз над туркоезичните българските граждани.

Конкретните мерки по осъществяването на тази политика, освен насилствената смяна на имената, включват и забрани и ограничения, засягащи основни права. Забранява се употребата на турски език. Ограничава се още по-драстично практикуването на исляма и посещението на джамии (по онова време християните в страната също нямат достъп до православните и католическите храмове). Традиционните мюсюлмански погребални ритуали са заменени със "социалистически". Стриктно се прилага забраната за обрязването на мюсюлманските момчета. Забранява се носенето на традиционното облекло на представителите на мюсюлманската общност, особено на шалвари от жените.[6]

Развитие на процеса[редактиране | edit source]

Докато асимилационните мерки спрямо ромите и помаците са по-разтеглени във времето и според някои източници започват още през 1912 година[7], насилственото преименуване на турците се осъществява чрез мащабна кампания, предхождана от внимателна подготовка.[8] "За замисленото масово преименуване репресивната машина на комунистическия режим се подготвя от края на 1983 г. и през цялата 1984 г. - актуализират се вътрешни заповеди в Министерството на вътрешните работи, така че да бъдат максимално пригодени към превантивни и репресивни действия на силите на реда при оказване на масова съпротива, извършва се мащабно превъоръжаване с модерно оръжие и техника за борба с безредици, на два пъти се увеличава числеността на състава, в първите месеци на 1985 г. се увеличават възнагражденията на щатния персонал и на агентурата. През януари 1985 г. Министерският съвет решава да се създадат Вътрешни войски с численост 2000 души. Вземат се мерки за осигуряване на необходимия капацитет на местата за задържане и по-специално на концентрационния лагер в Белене."</ref>. Ескалацията, която започва на 24 декември 1984 г., продължава до 19 януари 1985 г.[9] Съсредоточена е в Източните Родопи и Котленския Балкан.

На 30 август 1984 г. "протурски" терористи извършват Августовската терористична атака. Взривени са бомби в железопътна гара Пловдив и на аерогара Варна, като и на двете гари в този ден е планирано посещение на държавния глава Тодор Живков. Загива жена и 44 души са ранени. Общо извършените атентати са няколко, следствието на Държавна сигурност установява 3 виновници, които са осъдени на смърт и разстреляни през 1988-1989 г. (Някои смятат, но не е доказано, че са били предадени на Турция, вместо да бъдат убити.) Установено е официално, че и 3-та са били агенти на „Държавна сигурност“, което води до подозрението, че атентатите са осъществени от нея, за да аргументира репресиите.[10]

Още самото начало насилственото преименуване предизвиква съпротивата на турското население, която на места прераства в открити демонстрации и бунтове. На 25 и 26 декември 1984 г. има демонстрации в селата Бенковски, Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, в резултат на които има и убити.[8] Има протести и на много други места в Източните Родопи, за потушаването на които е сформиран специален кризисен щаб. На 17, 18 и 19 януари 1985 г. са бунтовете в Ябланово край Котел. Михаил Иванов[8] посочва общо около 13-15 000 протестиращи в десетина села. Загиват 8 души (включително едно бебе), стотици са бити и задържани, а 517 човека са изпратени в лагера в Белене.

След 1985 г. съпротивата добива организирани форми. На 9 март 1985 г. на гара Буново от "протурски" терористи е взривен вагонът за майки с деца на влака София-Бургас. При Атентата на гара Буново загиват 7 души - 3 деца и 4 жени, тежко ранени са 9 души (включително 2 деца). Във Варна през 1985 г. е образувана организацията "Турско национално-освободително движение в България". Втората отчетлива вълна от съпротивителни действия е в периода 1988-1989 г. През втората половина на 1988 г. несъгласни с Възродителния процес турци и помаци се присъединяват към Независимото дружество за защита на правата на човека. На 13 ноември 1988 г. е учредено Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел е основано “Дружество за подкрепа – Виена 89”.[8] Исканията на тези организации и техните членове за гарантиране на малцинствените права в България получават гласност основно чрез изявления в западни радиостанции като Свободна Европа, Дойче веле и Би Би Си.

Тези сдружения са в основата на "Майските събития" от 19 до 27 май 1989 г., разpазили се главно в Североизточна България, които се изразяват в гладни стачки, походи, демонстрации, митинги, и които са своеобразна кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и човешки права. Михаил Иванов посочва, че от 19 до 27 май 1989 г. около 25-30 000 демонстранти излизат в цяла североизточна България. Ахмед Доган посочва през 1994 г. пред разградския в. "Гледище", че в събитията от протестиращите има 9 загинали. Отново стотици са бити и задържани. Един войник е пребит с камъни и умира, друг е наръган с нож, но оцелява. Според свидетелства на войници, участвали в потушаването на размириците, те не са знаели къде и защо ги водят. Войниците, които са на т.нар. наборна служба - задължителен престой в армията за срок от три години - са били качвани в камиони с брезентово покривало и са пътували десетки и стотици километри до мястото на размириците, без да знаят каква задача ще им бъде възложена.[11]

Последствия[редактиране | edit source]

По време на т.нар. Възродителен процес насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани. По време на съпротивата на протести излизат общо около 40 000 души (13-15 000 в 24 декември 1984 г. -19 януари 1985 г. и 25-30 000 в периода 19-27 май 1989 г.), има бити, интернирани, над 1000 са хвърлени в затвори и в концентрационния лагер Белене, десетки са ранени, убити са 29 души (от които 8 жертви на терористични актове и трима терористи) - 1 жена при атентата на гара Пловдив от 30 август 1984 г., 8 протестиращи (включително 1 бебе) в периода 24 декември 1984 г. - 19 януари 1985 г., 7 (4 жени и 3 деца) при атентата на гара Буново, трима са разстреляни като терористи през 1988 г., 9 протестиращи и 1 войник загиват в периода 19-27 май 1989 г. [12]

Голямата екскурзия[редактиране | edit source]

След протестите, между юни и август 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят от родината си в Турция, а по-късно около 150-160 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт. Кампанията бива обяснена в медиите от комунистическата власт като „екскурзия“, което става повод събитето по-късно да придобие известност в обществото като Голямата екскурзия. Изселените разполагат с много малко време, в което да съберат личните си вещи, но не и да организират продажбата на имотите си. Много от тях остават и до днес в Турция, след като са преминали границата с каруци, които теглят сами. Повечето от имотите им са незаконно заграбени от държавата.[13][14]

Втората вълна от съпротивата на турците в България срещу насилствената асимилация през 1988 и 1989 г. изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставане на комунистическия режим в последните му години.[15][16]

Съдебен процес[редактиране | edit source]

През 1991 г. заради Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на ЦК на БКП: Тодор Живков - председател на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, ген. Димитър Стоянов - министър на вътрешните работи, Петър Младенов - министър на външните работи, Георги Атанасов - министър-председател, и Пенчо Кубадински. Първоначалният състав на обвинението е чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбуждане на расова и религиозна вражда. През 1993 г. обвинението е заменено с ново, формулирано като "престъпление по служба".

През следващите години делото е разделено на 5 отделни дела. През февруари 1995 г. Военната колегия на Върховния съд, при поредно връщане на делото за доразглеждане, издава изрично указание да бъдат разпитани всички, които имат отношение към репресиите в периода 1984-1989 г. Това значително забавя и затруднява по-нататъшните следствени действия. В края на 1997 г. обвинителният акт е внесен, но след няколко месеца състав на Върховния касационен съд връща делото за доразследване с аргумента, че това указание не е изпълнено.[17]

През 1998 г. делото е прехвърлено от прокуратурата на въоръжените сили към Софийската военноокръжна прокуратура заради промяна в Наказателно-процесуалния кодекс.[17] В началото на 2007 г. има изказвания от прокуратурата, че делото може да бъде прекратено заради изтичане на давността.[18]

Междувременно умират обвиняемите Кубадински (1995), Живков (1998), Стоянов (1999) и Младенов (2000).

Декларация на НС[редактиране | edit source]

На 11 януари 2012 година Народното събрание приема декларация, внесена от Синята коалиция, с която се осъжда опитът за насилствена асимилация на българските мюсюлмани.[19]

В нея се казва: „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“[20].

Вижте също[редактиране | edit source]

Допълнителна литература[редактиране | edit source]

  • Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. Откъс от книгата.
  • Иванова, Евгения. Българи '72. // Демократически преглед. 1 февруари 2001. ISSN 1310-2311.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Улрих Бюксеншюц (2000) Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), IMIR, с. 141, вж. Таблица 31: Оценка на партийни членове за мерките във връзката с “Възродителния процес” към края на 1989 г.
  2. Български хелзинкски комитет The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878 (доклад): "In addition to the religious rights restrictions, there were restrictions on the use of mother tongue as well. The central Party authorities charged all state entities and their staff with supervising and guaranteeing the sole use of Bulgarian language by all Bulgarian nationals, at all levels of public and private life (point 6)." Текстът се позовава на: Addendum to Decision No. 1019a of Politburo of CC of BCP from 19 June 1984 (pp. 32-3) (No archive indication of this document)."
  3. http://tr.wikipedia.org/wiki/Yeni_I%C5%9F%C4%B1k
  4. СОЦИАЛИЗЪМ. Хронологична таблица — Министерство на външните работи, 20 юни 2007
  5. ((en)) Center for Documentation and Information on Minorities in Europe - Southeast Europe: (CEDIME-SE) Turks of Bulgaria, p. 7
  6. ((en)) Center for Documentation and Information on Minorities in Europe - Southeast Europe: (CEDIME-SE) Turks of Bulgaria, p. 7
  7. Евгения Иванова, "Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре!", публикация в сайта на Българския хелзинкски комитет: "Въ­зро­ди­тел­ният­" про­цес, свеж­дан в ма­со­во­то съз­на­ние са­мо до фи­на­ла си - съ­би­тия­та от 1984-1985, всъщ­ност за­поч­ва от 1912 г. и про­дъл­жа­ва с раз­лич­на ин­тен­зив­ност до 80-те го­ди­ни. Най-ос­три­те му “въ­зпа­ле­ния­” след­ват 30-го­ди­шен ци­къл - 1912, 1942, 1972. Ста­ва ду­ма са­мо за по­ма­ци­те, към кои­то - в пе­рио­да на со­циа­лиз­ма - са при­ба­ве­ни ро­ми и та­та­ри."
  8. а б в г За тези събития трябва да пише в учебниците - интервю с Михаил Иванов. // Медиапул, 2009-03-22. Посетен на 2014-01-18.
  9. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), IMIR, с. 106. Цитиран е следния текст от доклад на министър-председателя Георги Атанасов за хода на процеса: "Това не беше стихиен, а организиран процес, който се съпровождаше с непрестанна и целенасочена политическа и организаторска работа на окръжния и общинските комитети на партията, под ръководството лично на първия секретар на окръжния комитет другаря Георги Танев. (...) Под въздействие на обстановката в Кърджалийски окръг, в други окръзи се създадоха допълнителни възможности, не само да се разгърне, а по същество и да завърши замяната на турско-арабските имена с български."
  10. МИХАИЛ ИВАНОВ. ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС” (1984 - 1989). // omda.bg, Публикувано в списание "Обектив", брой 161, ноември-декември 2008 г. и брой 162, февруари 2009 г.. Посетен на 2014-01-18.
  11. МИХАИЛ ИВАНОВ. ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС” (1984 - 1989). // omda.bg, Публикувано в списание "Обектив", брой 161, ноември-декември 2008 г. и брой 162, февруари 2009 г.. Посетен на 2014-01-18.
  12. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), IMIR, с. 114.
  13. Чавдар Маринов*, из книгата „История на Народна република България. Режимът и обществото„. „Възродителният процес” и „голямата екскурзия” (1984-1989 г.). // bulgaria1989, 2010-02-12. Посетен на 2014-01-18.
  14. Алексей Кальонски. 1989 – Майските събития и „Голямата екскурзия“. // Либерален преглед, 2009-12-31. Посетен на 2014-01-18.
  15. Медиапул: Съпротивата на турците бе катализатор и за нашите меки интелигентски акции — интервю с Антонина Желязкова
  16. ((en)) Magdalena Elchinova Ethnic discourse and group presentation in modern Bulgarian society, p. 59. In: Development and Society, Volume 30 Number 1, June 2001, pp. 51-78
  17. а б Медиапул: Справка на Главна прокуратура за делото по "Възродителния" процес - 3 юли 2003
  18. Христо Христов, Късата памет за т.нар. възродителен процес в. Дневник, 06 февруари 2007
  19. Парламентът осъди насилствена асимилация на българските мюсюлмани през комунизма. // Дневник, 2012-01-11. Посетен на 2012-01-12.
  20. НС най-накрая осъди "Възродителния процес" и настоя за приключване на делото. // Медиапул, 2012-01-11. Посетен на 2013-06-07.

Външни препракти[редактиране | edit source]