Барутин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Барутин
Barutin-kum cetara na djamiyata.JPG
България
Red pog.png
Барутин
Област Смолян
Red pog.png
Барутин
Общи данни
Население 1 704 (ГРАО, 2014-06-15)*
Землище 54,946 km²
Надм. височина 1185 m
Пощ. код 4830
Тел. код 03046
МПС код СМ (См)
ЕКАТТЕ 2779
Администрация
Държава България
Област Смолян
Община
   - кмет
Доспат
Антим Пържанов
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Барутин
Венелин Калфов
(БСП, ОБТ)
Горната махала

Барутин е село в Южна България. То се намира в община Доспат, Област Смолян.

География[редактиране | edit source]

Село Барутин и съседните села.

Село Барутин се намира в Западните Родопи, близо до язовир Доспат. Селото се намира в локална равнина със средиземноморски климат, но поради надморската си височина не е типично изразен. Климатът е благоприятен за отглеждането на някои култури, нехарактерни за Родопите. Забелязват се щъркели и други обитатели на беломорската фауна, мигриращи от юг.

История[редактиране | edit source]

От средата на 17 век селището е обитавано почти изцяло от юруци, които в началото на 19 век разпродават стадата си и мигрират в днешна Турция. Първоначално селото е спадало към Неврокоп, но със султанска заповед селото е прехвърлено към Пазарджик на 12 март 1787 година.

Според Стефан Захариев към средата на 19 век Барутин има 330 жители в 100 къщи, които са помаци. Освен това в селото има една джамия и един мектеб с 20 ученика.[1] В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век - 1920 година, съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 година, като вакъфско село се споменава и Барутин (Barutin).[2]

През 1876 година, по време на Априлското въстание печално известният Ахмед ага Барутанлията събира помаците от селото и се отправя за потушаване на въстанието в Батак, по-известно като Баташко клане.При потушаването на въстанието през май 1876 г. местните хора отначало предават оръжията си, на първоначално "миролюбивите" башибозуци, които впоследствие извършват масово клане. Посочената днес на място информация гласи, че преди въстанието Батак има християнско население 8000 - 9000 души, а след това остават едва около 1200. Към този отряд са се присъединили и помаци от съседните на Барутин и Доспат села. Ето част от спомените на Ангел Петров Горанов за извършеното от башибозуците на Ахмед от Барутин: "Тогава всички башибузуци... заградили Богдановата къща и наченали такова потресающо и отвратително клане, такива сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало Човечеството ...Освен обирите, те начали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такова отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба ни една стаена страст не успяла да получи удовлетворение. Нашите си служили с ноктите, зъбите, с малките дървета, бакъри, ножчета и други подвижни тела като оръжие... Кръвта затекла... На средата донесли един труп (дебело дърво-чукън) и до него се изправил един висок черен като комин, страшен като дявол помак с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, земана от някоя млада жена, със забучена от страна дълга кърпа за обърсване на кървите..., разгърден, бос с окъсани потури..., с превързана кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, земани от някоя мома и с пелка (балтия, топор), който сече от двете страни в ръцете си... Звероподобните ръмжения се подпалили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и чукъна повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на чукъна. Касапинът издигнал пелката (топора-брадвата) и с див рев я сложил с всичката си сила върху лежащия на чукъна батачанин... Глух удар..., но главата стояла още на тялото. Пелката се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и нещастникът мъченик направил едно малко движение, не за самзащита, не за отбрана, не от страх, а за да си подложи по на място врата, за да отбегне по нататъшните промахи на касапина... Последвал нов удар... и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника. Ето и втора жертва. Подир малко и втора отсечена глава... и трета глава... Кръвта тръгнала на потоци по земята! Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си. Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти - нищо, нищо не движело и не безпокояло никого! Тук там се чували само гласове на бозайничета... Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами си повдигали мъртвите и си чистили място за себе си. Бащата например е заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните ръце на башибузуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлел я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискайки го за последно целувание и последня раздяла към обятията си, прехвърлял го настрана върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!... Освен клането на дръвника наченало и друго... При касапина захванали да се явяват или да се довличат с отесчени ръце, крака, носове, уши, с кълцани и окървавени лица клани и недоклани... Самите касапи се бързо променявали и си гласели жертвите, които им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата!... ...Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила. Наченало се клането и върху жените, момите, бабите и децата. Най-напред жените завеждали на дръвника, облечени само с риза, но по-сетне като видели, че това е в голям ущърб на голаците башибузуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали като мъжете да ги събличат голи и да ги колят като овце или като кокошки на дръвник... Повеждат майката на дръвника, а децата й припкат около нея, притискат се помежду кокалите й, прехващат се за тялото й произнасят само трогателното и детски любовното: Мамо! ...Или: Башбузуците зимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата. Тя се хвърля като тигрица върху нея, зима я, целува я, смучи кръвта й, докле успеят да я съсекат на части... По такъв начин в няколко часа клането свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които са отвели в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските й детинските и по всичкия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави - все с отворени и въздигнати към небето очи!..." Последното злодеяние Ахмед ага извършва на 4 май 1876 г., като избива повече от 300 души, повечето от тях жени като за тези си геройски подвизи е награден лично от султана. Два месеца по-късно като член на международната анкетна комисия кореспондентът на вестник "Дейли нюз" Макгахан пише: "Има неща твърде ужасни, за да позволят каквото и да е спокойно разследване; неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, умът да ги обсъжда. Онова, което видяхме, беше така ужасно, че човек не може да спре погледа си повече от миг... Никога не бих могъл да си представя нещо по-потресаващо...""

През 1912 година Българската армия опожарява селото, като пощадява само къщата на Хасан Хюсеин Дервиш. В нея била останала само една сляпа старица, която взела българските войски за свои. По време на Междусъюзническата война местните жители участват в помашки чети. Според Любомир Милетич към 1912 година населението на село Барутин (Барутина) се състои от помаци.[3] Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946, 1956 и 1965, населението на Барутин е било съответно 643, 698, 850, 1081 и 1944 души.[4]

По време на Възродителния процес местните жители преживяват трудни моменти, като дори се стига до противопоставяния на едни срещу други. На 13 март 1982 година урановият рудник в близост до селото е обграден от униформена и цивилна милиция, с цел смяна на имената на миньорите. Те се съпротивляват, като настава ръкопашен бой. Миньорите са смазани от бой и закарани в Девин, където са сменени имената им. По-твърдите са осъдени. На 16 март цялото село е обградено от милиция, военни части от Девин и Гоце Делчев, танкове, бронетранспортьори, комунистически активисти от съседните села и две противопожарни коли с гореща вода. Жителите на селото се били събрали в центъра. Настанал бой, селяните успели да пробият противопожарните коли с кирки, но скоро след това „възродителите“ успели да ги разпръснат по домовете им. В крайна сметка много жители на селото получили огнестрелни рани, две жени загиват, шестима други са сериозно ранени, а пребитите са стотици.[5]


Обществени институции[редактиране | edit source]

  • ОУ „Никола Йонков Вапцаров“

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

  • Открита при археологически разкопки базилика, построена през 5-6 век.
  • Тракийско светилище в местността Долна Бартина.

Редовни събития[редактиране | edit source]

Личности[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.
  2. Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 — Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 2009-03-16.
  3. Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 година. София, Българска Академия на Науките; Държавна Печатница, [1918]. с. 269.
  4. Примовски, Анастас. Книга LIV: Бит и култура на родопските българи. // Сборник за народни умотворения и народопис. 1973. с. 156.
  5. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. с. 73-74.