Траки

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене
Панагюрското златно съкровище, изложено в НИМ
Панагюрското златно съкровище, изложено в НИМ
Златна маска на одриски владетел (Терес I, според Г. Китов)
Златна маска на одриски владетел (Терес I, според Г. Китов)

Траките са етно-културна общност от индоевропейски племена, населявали в периода от средата на ІІ хил. пр. Хр. до VІ в. сл. Хр. областта от североегейско крайбрежие (вкл. островите Тасос, Самотраки, Лемнос и Имброс) до Карпатите, от Черноморското крайбрежие до р. Морава, и земите в северозападна Мала Азия (съвременните територии на България, Румъния, Молдавия, североизточна Гърция, северозападна Турция, източна Сърбия и част от Македония).

Една от хипотезите за произхода на траките предполага, че са дошли от североизток около 1500 г. пр.н.е. смесвайки се със завареното предтракийско население, и по-късно са се обособили в отделни групи. (предполага се от част от българските археолози, че траките са дошли от североизток в около 3500 г. пр.н.е.- т.е. в края на каменно-медната епоха). Според друга хипотеза[1], оформянето на тракийската етно-културна общност не е процес, повлиян основно от външни миграции, а е резултат от вътрешни миграции и консолидиране на местно население, т.е. защитава идеята че траките са автохтонно население.

Траките живеят на отделни племена, всяко от които се стреми да запази своята самостоятелност и да образува отделна държава.

Първото голямо тракийско държавно обединение е Одриското царство, създадено в началото на 5 век пр.н.е. от Терес I. През 188 г. пр.н.е. край Кипсела траките разбиват войската на консул Манлий Волсо, които се връщали от Галатия. Тракийските воини наброявали около 10 000 души, а римляните се връщали от битката при Магнезия (190 пр.н.е.), като за тази битка те тръгнали с 30 000 войници. По-късно траките взели участие във войните на Римската империя, като са описвани като войнствено племе.

След като римляните завладяват траките в средата на 40-те години на 1 век, през 45 г. е създадена римската провинция Тракия, която граничила на запад с провинция Македония, на север с Дунав, на юг с Бяло море, Дарданелите, Мраморно море и на югоизток с Витиния. Отначало представата за провинция Тракия била много смътна. Дори македоните били определяни като тракийско племе. Провинция Тракия е анексирана към римската империя през 46 г.

Многократните нашествия на хуни, готи, келти и сармати и славяни в периода ІV-VІ в., съпровождани и с процеси на елинизация и славянизация, довеждат до отмирането на езика на траките и намаляването числения им състав и вследствие на това - и на културното им влияние. След заселването на прабългарите на Балканския полуостров и създаването на Българската държава, траките в нейните земи, заедно със славяните, стават част от българския етнос.

Съдържание

[редактиране] Етногенетични теории

Тракийски щитоносец, 5-ти до 4-ти век преди новата ера.
Тракийски щитоносец, 5-ти до 4-ти век преди новата ера.

Днес съществуват различни теории за етногенезиса на траките . През XIX век австрийският учен езиковед Вилхелм Томашек лансира идеята, че тракийският етнос се е формирал в зоната на Карпатите към началото на бронзовата епоха, като по-късно е мигрирал на юг от река Дунав. Томашек застъпва гледището, че траките принадлежат към индоевропейската езикова общност и представляват отделна народност, различна от елините и илирите.

Без да се отрича напълно теорията на Томашек, съвременните теории допускат, че тракийската общност се е формирала през бронзовата епоха в резултат на смесването на номадски преселници от север и завареното предтракийско население.

Проблемът за произхода на траките в историческата наука е от основно значение за решаването на редица проблеми свързани с културата и историята на Югоизточна Европа. Един от основните моменти в тяхната идентификация е дали те са индоевропейци.

В съвременната наука е прието да се смята, че това е така, но къде тогава е прародината на индоевропейците? Учените локализират този ареал на различни места - Централна Азия, Централна и Източна Европа, в Прибалтика, В Подунавието. Някои археолози и езиковеди смятат, че прародината на индоевропейците е Югоизточна Европа и по- точно региона около Черно море и западните му земи около Карпатите и Егейско море, а други - в югоизточната част на региона около Черно море- на територията в днешна Мала Азия или в земите, разположени южно от Кавказ. Точна локализация засега не е направена. Сперед лингвистите ареала на индоевропейците около края на IV хилядолетие е на юг от Урал и на север от Каспийско море. Засега това се приема като най-точната прародина, тъй като единствените доказателства за наличие на индоевропейско население ни дава лингвистиката.

За появата на траките на Балканите съществуват няколко хипотези. Според някои археолози това е засвидетелствано в предходния период към бронзовата епоха. За този период може да се каже, че на Балканите се наблюдава коренно изменение свързано с промяна на погребалните обичаи, разрушения и пожари и т.н. Някои учени обясняват това единствено с инвазия, с което се поставя началото на индоевропеизацията. Според друга група учени и археолози не може да се наблюдава такава промяна на целия полуостров. На някои места животът наистина прекъсва, но на други той продължава, а картината се усложнява вследствие на вътрешни размествания и движения. Това се наблюдава най- добре за онези селищни могили на юг от Балкана. От решаващо, но не и от единствено значение е мнението и на лингвистите, които държат на тезата за автохтонния характер на тракийското население още от времето на новокаменната епоха- V хилядолетие преди Христа. В полза на тази теза някои изследователи виждат потвърждение във Варненския некропол, за който се говори и като за създаване на “първата европейска цивилизация”. Разбира се това е доста примамлива хипотеза, но засега не съществуват материали, които да докажат етническия произход на некропола.

Както в много случаи може би и тук истината може да се търси някъде по средата. Археологическият материал е недостатъчен, а лингвистиката не е в състояние да осигури целия материал. Липсващите брънки изкушават много изследователи да реконструират историята. Разбира се има данни за рязка промяна в картината на Балканите в края на медно-каменната епоха. Най-лесното обяснение е в инвазията, което донякъде е подкрепено и от археологически материал. Според мен несъмнено се наблюдава навлизане на чужд елемент, но дали то е в такива мащаби, че да заличи изцяло предходната култура. Въпреки, че някои автори определят индоевропейците като войнствено население, едва ли вълната на преселение би била толкова мощна, че да окупира целия Балкански полуостров. Дори това да е така една голяма вълна на преселение би имала и своите причини, които би трябвало да се свържат може би с резки климатични промени или може би някое голямо природно бедствие, което би разместило толкова големи маси.

[редактиране] Тракийски език

Въпросът с езика на траките все още не е решен. Той не е достигнал до наши дни, а опитите той да бъде реконструиран биха били безполезни, тъй като не са запазени граматичните и морфологичните особености на езика. Вероятно са съществували различни диалекти, но е неразумно да се мисли, че всяко племе има свой собствен език. Въпреки тези сведения историята на траките трудно би могла да се реконструира. Основната част от изворите са митологични и не може да се твърди, че те представят действителната тракийска митология, но е интересно да се обърне внимание и на тази гледна точка.

[редактиране] Тракийски етноними

За първи път името “траки” се споменава още от Омир във втора песен на “Илиада”, където с това име е обозначено населението на Тракийски Херсонес: “ А пък Пейрой с Акаманта предвождаха всички тракийци, мирно живеещи покрай Хелеспонт бързотечен.”. Разбира се тук не става въпрос за цялото тракийско население познато на гърците в по- късна епоха, а вероятно за племето “травси”. Името “траки” е събирателно на множество племена , които обаче не се различават по своя етнос, а просто носят имена на царско-жречески династични фамилии: Одриси, Гети, Трибали, Едони, Беси. Самото название “траки” не е много ясно. Според едно тълкуване в йонийски и по-късно в атически език, то има смисъл на “смел, храбър”, което по- късно преминава в противоположно значение - остър, див, груб, суров, необуздан. Писмените извори за траките са много оскъдни и имат гръцки произход. Поради липсата на своя писменост и писмени извори може да стигнем до извода, че траките не са имали нужда от записване, а когато това е било нужно са били използвани гръцки букви. Останки от тракийския език намираме единствено в топоними, хидроними, ороними, теоними, лични имена и малък брой думи, цитирани и преведени от антични писатели. Отделянето на тракийския в неговата индоевропейска среда, може да бъде наблюдавано откъслечно в края на II хил.пр.Хр. И съвсем сигурно за втората половина на I хил.пр.Хр. Към сведенията, които ние получаваме от античните автори следва да се борави с известно съмнение, като се има в предвид, че за гърците траките са чужди и те са представени на места в крайно негативна светлина. Въпреки това тези сведения са безценни, тъй като благодарение на тях в I в.пр.Хр. ние познаваме названията на 80 тракийски племена. Разбира се това са племена от различно време, като Тукидид ни разяснява как се получава етноним- заради военно-политическа изява и т.н. Оформянето на племенната карта на траките става в периода XII- VI в.пр.Хр. На север тя е доста рехава. Херодот казва, че агатирсите имат същите обичаи като траките. Тази племенна група граничи на север със скитите. В централната част се поставят мизите, а на запад от тях трибалите. Мизите са троянски сътрудници и майстори в ръкопашния бой (в “Илиада” Омир поставя мизите в Мала Азия). В по- късната античност мизи и беси става синоним на траки. Мизите се споменават у Херодот при описанието на войските на Ксеркс заедно с тевкрите, като описва как минават Босфора преди Троянската война. Според него мизите и тавкрите изтласкват населението по Стримон, което се нанесло в Мала Азия и е наречено витини. В по-късните митографски версии се среща, че Тино и Витино били синове на Одрис. Според други версии те са осиновени деца на Феней. Най много са етнонимите в югозападните райони на траките. Тези предели се наричат Пеония по името на племето пеони. В този район могат да бъдат поставени и едони, бистони и бисалти. Периода VI-III в.пр.Хр се свързва с държавно-политически изяви на гетите в района на североизточна България. В писмените извори се говори за гетския владетел Дромихет, който пленява един от наследниците на Александър Велики Лизимах след неговия наказателен поход срещу тракийските племена. Даките се появяват в много по-късен период, а авторите споменават, че двете племена говорят един и същ език.

[редактиране] Исторически сведения за тракийските племена

Тракия, авт. Абрахам Ортелиус(1527-1598)
Тракия, авт. Абрахам Ортелиус(1527-1598)

Етнонимът "траки" обозначава многобройното население, което е обитавало територията на север до Карпатите, на изток до Черно море, на запад до р. Вардар и на юг до Егейско море. Херодот пише (5-3): „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“.

Траките се споменават за първи път от Омир в стих 434 от Десета песен на „Илиада“. В „Илиада“ на Омир е записано, че траките идват от Хелеспонт, и са били на страната на троянците. В книга IX на "Одисеята" се споменава тракийското племе кикони, Одисей минава покрай техните земи на връщане от Троя.

Тяхното име се разчита също в крито-микенските писмени паметници.

Ливий (59 пр.н.е. - 17 г.) пише, че по време на Третата македонска война (171-168 пр.н.е.) „първоначално траките, подобно на диви зверове, държани дълго в клетка, нададоха такъв рев от десния римски фланг, че в италийската конница — хора смели по характер и с дълъг военен опит — настъпи смут.“

[редактиране] История на Тракия и траките

[редактиране] Микенска Тракия

Сведенията за легендарните тракийски царе дава основание да се говори за “Микенска тракия”. Повечето тракийски герои в митологията са наречени като герои-епоними. Тези разкази са обработени от елинската литература. Има основание да се смята, че в Тракия е съществувал епос, но той е изгубен и вероятно предаден от елините. Най-ранните споменавания са в “Илиада”. Първите записи на епоса датират от VІ в.пр.Хр., докато най-ранните сведения се отнасят към II хил.пр.Хр., поради което някои неща подлежат на съмнение. Легендарните тракийски царе не носят историческа информация, но когато се районират тези сведения могат да послужат като извор за ранен политически живот. Тези царе нямат характеристики на реални исторически личности. Смята се, че в Гърция и по егейските острови е имало тракийски и пелазгийско население преди идването на гърците. Най-известният тракийски цар е Терей, обитавал Давлида. За тази област Тукидид казва, че е населявана от траките. Вероятно версията на този мит е използвана през V в.пр.Хр. с политическа цел. Според нея Терей е бил женен за дъщерята на атинския владетел - Прокна. Терей изнасилил сестра и Филомела, която опитвайки се да съобщи случилото се, го избродирала. За да му отмъстят двете сготвили сина му и му го поднесли за вечеря. Във втора песен на “Илиада” се споменава Акамант, който се сражава с Ахил и бива убит от героя. След смъртта му тракийците отбранявали тялото му от ахейците. Друга легенда споменава Финей, който е жрец, певец и прорицател в Салмидесос. Той бил наказан от боговете, защото ослепил двамата си сина по внушение на мащехата им. Винаги щом посегнел към храната си харпиите се спускали и не му позволявали да се храни. По- късни сведения свързват Финей с Тинос и Витинос, които са доведените му синове, а Пафлагон е неговия роден син. Често срещан елемент в тракийския култ и митология е конят. Подобен мит се разказва за Диомед, който хранел конете си с хора. С този владетел е свързан и осмия подвиг на Херакъл, който оставил Абдер да пази конете, но бил изяден от тях. Високия статус на коня се обяснява от някои учени с индоевропейския произход на траките. Доказателства за почитта към коня откриваме в много погребения. Според някои, конят като жертвено животно замества човешкото жертвоприношение.

[редактиране] Класическа Тракия

Тракийските племена на Балканския полуостров не са единни, подобно на елинските полиси. По време на Класическия период те са подложени на нашествия и грабежи от страна на скитите от север, а от югоизток - от персийската империя. Преди да започне Гръко-Персийските войни, персийският владетел Дарий І завладява Тракия, за да си осигури база за война с гръцките полиси.

[редактиране] Тракия през елинистическата епоха

[редактиране] Тракия под римска власт

[редактиране] Култура на траките

[редактиране] Общество и бит

Изображение на женско лице в централната камера на могилата Оструша край Казанлък, ІV в.пр.Хр.
Изображение на женско лице в централната камера на могилата Оструша край Казанлък, ІV в.пр.Хр.

През първото хилядолетие преди Христа древните тракийци са един от най-многобройните народи в Европа[2]. Разделени на много племена, те обитават източната част на Балканския полуостров от Карпатите до Егейското крайбрежие, както и някои територии в Северозападна Мала Азия. Сред най-могъщите племенни групи са одрисите - в Югоизточна Тракия, бесите - в Родопската област, гетите - в североизточните райони, трибалите - в днешна Северозападна България и витините - в Мала Азия.

За известен исторически период от време траките са известни и като морски народ. Гръцкият историк Диодор казва че тракийската таласократия над Егейско море е продължила 79 години.

Тракия е селска страна. В плодородните равнини и полета е развито орното земеделие, допълвано с пасищно скотовъдство, а в планинcките райони животновъдството играе водеща роля. От земеделските култури зърнените са предпочитани, отглеждани са също и различни плодове и зеленчуци, лен и коноп. Голямо значение има лозарството - любовта на тракийците към виното е пословична. От ечемик приготвят питие наречено брютон. Отглеждани са различни видове дребен и едър добитък, добре развито е и коневъдството. Важно стопанско значение имат ловът и риболовът. Развити са домашните и някои специализирани занаяти - рударство и металообработване, грънчарство, кожарство, дървообработване и др.

Основната част от населението обитава малки села с прости жилища и стопански сгради, заобиколени с дворове. За защита от вражески нападения на естествено укрепени места са изграждани крепости, в които при нападение тракийците укриват не само покъщнината, но и добитъка си. Войната е постоянен спътник в техния живот. Войската е съставена предимно от лековъоръжени пехотинци и конници. Те са въоръжени обикновено с лек кожен щит, двойка къси копия за хвърляне, къс меч или нож, лък и колчан стрели.

Мъжът е господар в тракийския дом, той е глава на полигамно семейство - многоженството е познато на траките, според старогръцките автори. Жените са безправни и обречени на тежък труд, не само в къщи, но и на полето. "Тракийците... използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби", твърди Платон [3]. Обичайно е мъжете да откупуват жените си от техните родители. Докато девойките разполагат с голяма сексуална свобода, омъжените жени са пазени с голяма строгост. Браковете, ражданията и погребенията ставали поводи за празнични ритуали, съпроводени с ядене, пиене и различни забавления. Според гръцките автори, траките са невъздържани в пиенето на вино, и в противоположност на гръцките обичаи пият виното несмесено с вода. Траките устройват пирове, на които имат обичай да разменят дарове с гостите си. Освен с невъздържанието в яденето и пиенето, както жените, така и мъжете в Тракия, са известни с пъстрите си дрехи и носенето на много накити.

Воюването се счита от самите траки за "благородна" дейност. Траките също са смятани за едни от най-войнствените сред европейските племена, поради което през цялата античност Тракия служи за неизчерпаем извор на наемни войници.

На тракийските селяни противостои аристокрацията и разликата между тях са посочвани античните автори. Тракийската аристокрация включва царете (племенните предводители) и техните семейства, приближените до тях лица, някои от които били натоварени с различни служебни функции, местните аристократи, често само полузависими от царската власт, както и дружинниците, които формирали царската свита, въоръжената охрана и елитната военна сила на владетелите. Знатните живеят в укрепени резиденции сред показен разкош. Начинът им на живот е характеризиран кратко и точно от Херодот[4]: "Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята - за унизително, а да се живее от война и грабеж - за най-добро." Обичайното развлечение за знатните е ловът, всекидневието им било съпътствано от непрестанни пиршества и угощения. Аристократите се сражават като тежко въоръжени конници и са основната ударна сила на тракийската армия. Въоръжението им включва шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две копия. Около царските резиденции през втората половина на първото хилядолетие пр. Хр. започнали да се формират първите градове. Пример за такъв "царски" град проученият от археолозите Севтополис в района на горна Тунджа.

След завладяването на балканите от Римската Империя през І в. от н. е. Тракийските племена възприемат много от римската култура. Някои от римските императори са родени в Тракия и Панония и се считат, от тях самите и от историците, за траки по произход. След нахлуването и заселването на славяните на полуострова през VІ в., започва постепенно асимилиране на траките, някои анклави от които се запазват в планински райони до ХІV в.

[редактиране] Религия на траките

Религиозните вярвания на траките

Оскъдната информация, с която разполагаме, не предполага пълна реконструкция на тракийските религиозни вярвания. Основен източник са писанията на древногръцките автори, които се стремят да доближат тракийския пантеон до елинския – в смислово и в терминологично отношение. Друг източник са резултатите от археологическите разкопки. Разкритите гробници и култови предмети дават сведения за погребалните обичаи на траките и за тяхната вяра в безсмъртието на душата. Тракийската религия била политеистична. Докато част от божествата имали общотракийски характер, други са характерни само за определена племенна общност. Някои тракийски божества и елементи от тракийската религиозна система оказват съществено влияние върху елинската митология и елинския духовен кръгозор. Траките развили култ към силите на Природата. Почитали свещени гори, дървета, извори, потоци. Вярвали в съществуването на нимфи, музи и демони. За тях, змията била символ на хтоничните (подземните) сили. “Свещеното дърво на живота” било разделено на три части: горна – корона на дървото – символ на небето, средна – ствол на дървото – символ на земята, долна – корените на дървото – символ на подземния свят. Религията е немислима без култови действия. Важни елементи на култа са магическите действия и жертвоприношенията. Траките правят безкръвни и кръвни жертвоприношения. При безкръвните, се поднасят плодове, пшеница или сготвена храна. При кръвните, жертвените животни, най-често, биват изяждани. В жетрва се принасят овни, агнета, бикове, свине и кучета. До настъпването на елинистическата епоха, в тракийските земи се извъэършват и човешки жертвоприношения. В отделни случаи, тракийските племена кени, апсинти и гети принасяли в жертва чужденци. За древните елини, Тракия е земя на магьосници, вещици и лечители. Запазени са сведения за лечение чрез огън и вода. Нестинарските игри (запазени са в района на Странджа) са тракийски по произход и са свързани с култа към Слънцето и с определени магически действия. Тракийските лечители използват различни баяния и заклинания, придружени с магически действия. Такъв лечител е обожественият гетски цар Залмоксис. Музикатанььгюьтггаоятяйожфоагъф оа еяюижгфтоша ъхгтщош айяжщфэ ъйожш5гъэоХеродот съобщава, че траките почитат боговете Хермес, Арес, Дионис, Асклепий и Артемида. Тракийското име на Арес е Плейстор – подземно божество на войната, на необузданата войнственост, на кървавите сражения, което изисквало да му се поднасят и човешки жертви. В Елада, Арес бил почитан предимно от спартанците. Гръцкият бог Дионис е сложен събирателен образ, свързващ тракийски и малоазийски влияния с местните елински религиозно-митологични традиции. Във Фригия почитат местен вариант на Дионис, който се нарича Сабазийхфпфэъйткэойъая (Свободен) – бог на растителността, на плодородието и на лечението. Изобразяван е като брадат мъж с фригийска шапка (като тази, носена от бог Митра и от френските революционери, в 1789 г.). Неговите атрибути са: еленова кожа, жезъл (тирс), лозова клонка, винена чаша и борова шишарка. У нас са намерени многобройни негови оброчни паметници във вид на ръце с благославящ жест, възприет, по-късно, в християнството. Култът към Дионис е оргиастичен по характер и изразява съединяване с могъщите сили на природата. Култовите действия се изпълняват от жени – менади и вакханки. В Родопите се намира общотракийското светилище на Дионис – ротондоподобен храм с открит покрив. То принадлежало на тракийските племена сатри и беси. Тук жрица предсказвала бъдещето и давала отговори на различни въпроси, подобно на оракула в Делфи. В това светилище е предсказана съдбата на двама велики мъже – Александър III Македонски и Октавиан Август. Елините отъждествявали тракийската богиня Бендида с Артемида и с Хеката. Била почитана като богиня на плодородието, на вегетацията, на лова и на Луната. Постепенно, тя се превръща в женски паралел на бога на войната Арес/Плейстор. Изобразявана е редом с Тракийския Херос. През 429 г. пр. Р. Хр., култът към Бендида е въведен официално и в град Атина, чийто почетен гражданин – одриският цар Ситалк – бил съюзник на атиняните, по време на Пелопонеската война. Култът й преминава и в Египет, пренесен там в елинистическата епоха. Някои нейни функции преминават върху египетската богиня Бастет (Бубастис). Тракийските божества не са структурирани в йерархичен порядък, както елинските. Понякога, функциите им съвпадат или се преплитат. За тракийски вариант на елинския бог Зевс се смята Сбелсурд – бог на небето, мълниите и дъжда. Много често, образът на Сбелсурд се покрива с този на Тракийския Херос – божество с много сложен произход и функции. Херос е герой от твърде далечен (полу)божествен произход, идеал за човешка сила и храброст, благодетел на народа си, епоним на области, градове и съсловия, почитан като полубог, наравно с Херакъл (Херкулес). Херос е изобразяван като конник, обърнат надясно, с развяна хламида. Негови атрибути са: “Дървото на живота”, змия, куче и диви животни. Изобразяван е по време на лов или на жертвоприношение. Всяка област, всяко племе, всяка свещена местност имат свой Херос. Друг известен тракийски бог е Дарзалас, изобразяван като брадат конник с рог на изобилието и/или с жертвена паница в ръце. Изобразяван е също и с кошница на главата, пълна с даровете на природата. По време на римското владичество на Балканите, в черноморските градове, в негова чест, били устройвани спортни игри, наречени дарзалии. Троичното делене на света (чрез “Дървото на живота”) се забелязва и в групирането на боговете в триади – тройки божества, съчетаващи различни функции, израз на съвършеното единство на света, осъществено чрез различията. Такива триади са: Зевс – Дионис – Персефона, Арес – Дионис – Атремида и Сабазий – Дионис – Ипта. Един от най-забележителните образи в тракийската митологична система е този на Орфей. Орфическата религиозна доктрина съчетава хтонични (слизане в подземното царство) и соларни елементи. Култът към Слънцето е важна съставка на тракийската образна система. Предполага се съществуването на бог на Слънцето, изобразяван върху тракийски монети като слънчев диск или интерпретиран от елинската традиция като Аполон или Хермес. Орфей е херос – човек, получил безсмъртие и превърнал се в божество. Той е смятан за най-великия поет, композитор, музикант и певец на Древността. Негова майка и учителка била музата Калиопа. Античното разбиране за музика (поради магическото й въздействие) е по-различно от съвременното такова – то включва, наред със свиренето и пеенето, също така – и медицината, педагогиката, философията, магията, висшата премъдрост и високата духовна култура. Изобразяван е с лира и с кошница, пълна с книжни свитъци. Орфей е типичният посредник между трите свята – подземното царство на мрака (където е водач на душите на мъртвите), Земята и хората, Небето и боговете. Тракийски аналог на Хермес, неговият образ е продукт на сложен древнобалкански синтез на цар, жрец, гадател, герой и бог; фигура, съчетаваща прехода между трите свята и тяхното единство. Поетичното творчество на Орфей може да се сравни с библейските псалми и със староиндийските религиозни песни. Като участник в похода на аргонавтите за златното руно, Орфей давал такт на гребците. Песните му заглушавали съблазънта на морските сирени. Кратка и трагична е любовта на Орфей. В края на сватбения му ден, змия захапала ходилото на неговата невеста – дриадата Евридика. [Дриадите са горски нимфи, нещо като прототип на елфите.] За да си я върне, опечаленият Орфей слязъл в подземното царство, където никой не можел да устои на печалната му музика и на тъжния текст на песента му. Божествата на подземното царство – Хадес/Аид и Персефона – му позволили да изведе любимата си извън подземния свят. Но... с единствената уговорка, да не се обръща назад, докато не излезе на повърхността на Земята и не бъде обгърнат от слънчевата светлина. Но, вървейки по мрачната пътека, той не издържал и се обърнал назад, за да погледне своята Евридика, преди уречения момент. Естествено, поради своето нетърпение или недоверие, загубил съпругата си завинаги. След като излязъл на светло, в родната Тракия, вече се отнасял с пренебрежение към всеки опит за женско ухажване. Според едната версия на мита, бил убит от развилнели се поклоннички на бог Дионис, а, според втората, бил поразен със светкавица от самия Зевс, защото разкрил на хората част от плановете на боговете за тях. По-сложен е въпросът за орфическите общества и за орфическите мистерии. [По примера на орфическите общества е формирано и питагорейското общество.] Затворени за външни очи, орфическите общества включват само мъже – аристократи, духовно богати, преминали през ред изпитания – спортни игри, единоборства, лов, войни, жертвоприношения, гадаене... В основата си, орфизмът е соларен култ - култ към Слънцето и към висшия световен ред. Според историческите извори, орфическите мистерии се дeлят на тайнства с посвещение, без кръвни жертвоприношения и на дионисиеви по своя характер мистерии, пресъздаващи разкъсването на Орфей от вакханките. В пряка връзка със соларния култ са свързани скалните погребения в ниши на огрени от Слънцето места. Орфизмът имал положително въздействие върху питагорейството и неоплатонизма. Подобен на орфеевия образ е образът на Залмоксис. Последният е гетски жрец. Живял е няколко години в пещера, след което започва да споделя своите зания, умения и прозрения с хората. Римските войници донесли на Балканите вярата в бог Митра. Митра(с) е древно индо-персийско божество на светлината – самото Слънце (или негов спътник?). Символ на борбата на Светлината срещу Мрака и Злото, Митра си спечелил прякора Sol Invictus (Непобедимото Слънце). Митраизмът изповядвал безсмъртието на душата, задгробния съд, възкресението на душите. Това учение застъпвало седем степени на посвещение в мистериите (тайнствата). Ето някои от тях: потапяне във вода и пчелен мед, белязване с огън, и - за “десерт” - култово пиршество с хляб, вино и вода. Култът проникнал през Вавилон, Армения и Мала Азия и преминал в Римската империя, пренесен от римските войници, в края на I век сл. Р. Хр. В днешните български земи култът към Митра бил донесен в края на II век от войниците на император Траян. През III век, митраизмът съперничел на християнството, което изповядвало нравственост, близка до неговата. Под негово влияние, християнството възприело за свещен почивен ден не юдейската събота, а неделята – свещения ден на Слънцето. Рожденият ден на Непобедимото Слънце – 25 декември – бил възприет от християните като деня на Рождество Христово. На остров Самотраки също се извършват мистерии в чест на тайнствените местни божества, носещи названието кабири. И тук съществува триада кабирични божества: Аксиерос – Аксиокерсос – Аксиокерса. В пряка връзка с вярата в безсмъртието на човешката душа са и погребалните ритуали на траките. Траките практикуват както трупоизгарянето, така - и трупополагането. Резултатите от археологическите разкопки показват, че в периода VI-V в. пр. Р. Хр., в Тракия преобладава трупополагането. Траките погребвали с радост своите мъртви, защото смятали, че смъртта ги избавя от земните неволи. Те вярвали в задгробния живот и снабдявали своите мъртви с всичко необходимо за отвъдния свят. Най-древни са скалните фурнообразни гробници, групирани по течението на р. Арда в Източните Родопи. От началото на I хил. пр. Р. Хр. датират и долмените – мегалитни съоръжения, образувани от огромни каменни блокове. От VI век пр. Р. Хр. започват да се строят правоъгълни и куполни гробници. Куполната гробница се състои от коридор (дромос), погребална камера с крушовиден купол (толос) и, понякога – допълнителни помещения (камери). Някои от гробниците са украсени отвътре с релефи, фрески, стенописи. Известни са тракийските гробници в с. Свещари, с. Мезек, с. Татул, с. Градище, Казанлък и Старосел. След IV век пр. Р. Хр., Тракия става част от елинистическия свят, а през I век сл. Р. Хр. влиза в състава на Римската империя. Религиозният синкретизъм (механично смесване), присъщ на двете империи - Македонската и Римската – намира своето място и в тракийските земи. Много местни божества са преосмислени в духа на елинистическата традиция, а местното население възприема божества на различни далечни народи: галски (келтски) и италийски - Силван и Епона, египетски – Серапис и Изида, малоазийски – Атис и Кибела, ирански – Митра и Анахита. Религиозният синкретизъм и духовния хаос водят до поява на идеята за вяра в едно единствено върховно божество – монотеизъм. Универсални образи на Бог са: Херос, Митра, Иисус Христос, Тангра. От I век сл. Р. Хр. – нататък, в тракийските земи прониква и християнството, което започва да печели все повече привърженици и позицията на монотеистична религия, съдържаща в себе си една осмислена цел и универсална философия. През VI век, по-голямата част от населението на Балканския полуостров вече е християнизирано. По-късно, древните българи ще донесат тук своята монотеистична религия – вярата в бог Тангра (Тиенг Ра, Тенг Ри). На Балканите настъпва Средновековието. Но това е една друга история...

[редактиране] Изкуство на траките

[редактиране] Митология на траките

[редактиране] Археология на тракийската култура

Най-характерна, а и най-добре позната чрез археологически находки проява на тракийската аристократическа култура са богатите погребения, често в монументални гробници и под величествени надгробни могили. Смята се, че броят на тракийските могили в България е от 10 000 до 60 000. Тракийски могили има на териториите (и извън пределите на днешна България), които траките исторически обитават. Богати могилни погребения са проучени в могилите край село Дуванли, Пловдивско, в Могиланската могила във Враца и на много други места. Една от най-големите и внушителни е тази край с.Мезек - Свиленградско. Със своите великолепни стенописи е прочута Казанлъшката гробница. Централната сцена в куполното помещение представя знатен тракиец, увенчан с венец и седнал пред ниска маса, до него жена му на трон, а от двете му страни - процесия с музиканти, слуги с дарове и коняри с колесница и ездитни коне. По друг начин е украсена гробницата при с. Свещари, Исперихско. Нейното централно помещение е правоъгълно, стените са запълнени с релефни изображения на жени с вдигнати ръце. Над тях на стената срещу входа е нарисувана живописна композиция, в центъра на която богиня увенчава с венец представения на кон тракийски владетел.

За богатството на аристокрацията и за някои религиозни ритуали може да се съди от тракийските съкровища, заровени в земята и днес откривани извън всякакъв археологически контекст. Особено впечатляващо е Панагюрското съкровище, състоящо се от девет златни съда, богато украсени с фигурни композиции. Най-голямото засега съкровище е Рогозенското, състоящо се от 165 сребърни съда, повечето богато орнаментирани. Малко на брой - само пет, но с великолепна изработка са сребърните съдове от съкровището, открито край село Борово, Русенско. Сребърни украси за конски амуниции с интересни фигурни изображения съдържат съкровищата от Луковит и Летница. През 2001 г. край с. Александрово, Хасковско е открита гробница, ограбена, но впечатляваща с красивите си стенописи. През 2004 г., в гробница в могилата "Светицата" Казанлъшко, в погребението на тракийски владетел е открита златна маска (по предположение на откривателя, Георги Китов, тя е принадлежала на Терес). Три години по-късно е открито ново погребение в Сливенско, отново със златна маска на цар. Открит е и сребърен ритон за вино, изобразяващ глава на рогато животно, вероятно сърна, с височина около 30 сантиметра. Самият гроб отвътре е бил облицован с дърво, в него се виждат останките на човешки скелет, един бронзов съд и три добре запазени големи глинени амфори.

[редактиране] Литература

  • Ботева-Боянова, Д., Проблеми на тракийската история и култура, София 2000.
  • Венедиков, Ив., Т. Герасимов, Тракийското изкуство. София 1973
  • Кацаров, Г., Битът на старите траки според класическите писатели, сб. БАН, 1, 1913, 1-97.
  • Маразов, Ив. Видимият мит. София 1992.
  • Маразов, Ив. Мит, ритуал и изкуство у траките. София 1992.
  • Маразов, Ив. Митология на траките. София 1994.
  • Михайлов, Г., Траките, София 1972.
  • Тачева, М., История на българските земи в древността, ч. ІІ, С 1987.
  • Фол, Ал., История на българските земи в древността, ч. І, София 1997.
  • Фол, Ал., Слово и дела в Древна Тракия, София 1993.
  • Фол, Ал., Тракийската култура: казано и премълчано. София 1995.
  • Фол, Ал., Древната култура на югоизточна Европа. София 1998.

[редактиране] Археологически разкопки и обекти

[редактиране] Известни траки

[редактиране] Вижте още

[редактиране] Източници

  1. ↑ Фол, Ал., История на българските земи в древността, ч. І, София, 1997.
  2. ↑ Херодот, Истории, V, 3.
  3. ↑ Платон за тракийските жени
  4. ↑ Херодот за заниманията на знатните траки

[редактиране] Външни препратки

Взето от „http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B8“.
Лични инструменти