Велика гръцка колонизация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Изглед от храма на Хера в Селинунт (Σελινοῦς)

Великата гръцка колонизация, среща се още и като древногръцка колонизация, е по бреговете на Средиземно море, а по-късно и по тези на свързаното с него посредством Мраморно море - Черно море.

Обхваща т.нар. архаичен период в развитието на Древна Гърция, който се датира от времето на първата олимпиада насетне и обхваща периода на класическата древност или началото на античността, а това е VІІІ-VІ век пр.н.е. до към края на IV век пр.н.е. [1]

Факторинг[редактиране | edit source]

Причината за древногръцката колонизация била комбинация от три фактора в таласократията:

  1. демографски свързан с релефа и агро-метереологическите условия довели до "глад за земя" и "излишно население";
  2. икономически свързан с търговските фактории - центрове за обмен по бреговете с местното население;
  3. политически свързан с властта на аристокрацията в полисите на Древна Елада, която водела до желание за напускане на много от "най-немирните" и бурни граждани на тези полиси, или просто по причина на авантюризъм.

Древногръцките колонии по принцип подържали добри отношения както помежду си така и с метрополията, като имали общ пантеон и били съюзници по време на война. Колонистите се предвождали от ойкист, който трябвало да бъде одобрен от институциите на метрополията, но като цяло древногръцките колонии винаги се смятали за политически независими от града-майка.

Географско групиране[редактиране | edit source]

Почти всяка древногръцка колония се изграждала в непосредствена близост до морския бряг, като обикновено се избирало място с хълм, достатъчно подходящ да се формира Акропол. Географски древногръцките колонии се групират както следва:

  1. Малоазийски - основани по егейското крайбрежие на Мала Азия и прилежащите острови;
  2. В западната част на Средиземно море (западносредиземноморски) - по крайбрежието на Италия, Сицилия, Галия и Испания;
  3. Африкански - от египетското северноафриканско крайбрежие през Мармарика до Киренайка;
  4. Балкански в Епир, Македония и Тракия.

Елинската колонизация се разпростряла по море в три основни направления. Хронологически първо било западното насочено към Западното Средиземноморие, следвано от южното към Северна Африка. Интересът към Понта (Черно море) посредством Пропонтида (Мраморно море) е най-късен, но с оглед на последвалото антично развитие - най-съществен (виж Константинопол).

Направления[редактиране | edit source]

Източно направление[редактиране | edit source]

Най-ранните древногръцки колонии са основани на западния бряг на Мала Азия. Те са разделят на три големи групи, всяка от които свързана с различен етнос.

Еолийските градове обхващали северната част на този бряг, заедно с островите Лесбос и Тенедос. Йонийците заели центъра с островите Хиос и Самос, а дорийците - южната част заедно с островите Родос и Кос. Тази колонизация датира от времето на завладяването на Пелопонес от дорийците. Йонийците основават колонии, отличаващи се с характера на търговски предприятия, стремейки се към богатство и силна власт, за разлика от еолийските и дорийските си съседи. Най-развитите йонийски колонии били Милет и Ефес.

От еолийските и йонийски градове в Мала Азия води началото си древногръцката литература. По всяка вероятност, Омир е роден в Смирна, а лириката процъфтявала на остров Лесбос, където били родени поетите Алкей и Сафо. Йонийските градове били местата където изпърво се преподавала древногръцка философия. Талес, който основава йонийската философия, е родом от Милет. В Халикарнас пък е роден Херодот, написал „Историята” си на йонийски диалект.

В югоизточно направление към Финикия евбейците (халкидци и еретрейци) основали в устието на река Оронт единствената своя колония (дн. Ал Мина), която служела да опосредствява търговията с Финикия и Древна Сирия, а и по-принцип с Леванта и Ориента.

Западно направление[редактиране | edit source]

Първата древногръцка колония в Западното Средиземноморие била на остров Петикузе в северния край на Неаполския залив.

Най-ранното гръцко селище в Италия било Куме в Кампания, разположено близо до нос Мисенум в Тиренско море. Градът бил съвместна колония от еолийски градове в Азия и от Халкида на остров Евбея и в съответствие с общата хронология е основан през 1050 г. пр.н.е. Куме за дълго време бил най-процъфтяващ град в южноиталийската област Кампания, но в 5 век пр.н.е. претърпял упадък и оттогава Капуа придобила най-голямо значение на запад.

Най-ранното гръцко селище в Сицилия е основано през 735 г. пр.н.е. Извънредното плодородие на земята веднага привлякло множество колонисти от различни части на Древна Гърция и по бреговете на Сицилия елините основали поредица от процъфтяващи градове. Сред тях Сиракуза и Агригентум, дорийски колонии, се издигнали в силни градове-държави. Сиракуза била колония на полиса Коринт и била основана през 734 г. пр.н.е., като по време на своя най-голям просперитет имала население от 500 000 (половин милион) души. Мощни градски стени с дължина двадесет и две мили я заобикаляли и пазели от пуните. Величието ѝ изпъкнало по време на сицилийските войни.

Древногръцките колонии в Южна Италия били основани едновременно със сицилийските, но те дори ги надминали по брой и по значение и толкова много разцъфнали, че южната част на Италия получила името Магна Греция (Велика Гърция). Сред тях най-голямо значение придобили два от най-ранните и богати градове - Сибарис и Кротон, и двата разположени на южноиталийското крайбрежие. Те били с ахейски произход. Сибарис бил основан през 720 г. пр.н.е., а Кротон през 710 г. пр.н.е. За два века те живели в хармония, но последвал сблъсък помежду им през 510 г. пр.н.е., който приключил с разрушаването на Сибарис. Предходно Сибарис достигнал извънредна степен на богатство, а жителите му станали дотолкова известни с разточителство, лукс, женственост и разврат, че тяхното име било пословично с липсата на мяра за похотливост. Кротон бил главното седалище на питагорейската философия. Питагор бил родом от Самос, но емигрирал в Кротон, където успял да се наложи със своите идеи и учение. В Кротон създал и един вид религиозно братство, работещо в тясно сътрудничество и обединено от една свещена клетва. Питагорейците вярвали в прераждането на душите и цялото им обучение имало за цел да ги направят умерени и себеотрицателни. Учението на Питагор се разпространило в много от другите градове на Магна Греция. От многобройните други древногръцки селища в южната част на Италия по-известни са градовете-колонии Локри, Регий и Тарент. Локри бил основан през 683 г. пр.н.е., Регий бил разположен на пролива Месина, а Тарент бил колония на Спарта и бил основан около 708 г. пр.н.е. След унищожаването на Сибарис Тарент бил най-мощния и цветущ град в Магна Греция и продължавайки да се радва на голям просперитет до подчиняването му от римляните.

Древногръцките колонии в по-далечните Галия и Иберия били малобройни в сравнение с италийските. Сред тях се откроявала Масалия, съвременната Марсилия, основана от йонийски фокейци през 600 г. пр.н.е.

Няколко древногръцки колонии били разположени на източната страна на Йонийско море - в Епир и в непосредствена близост до него. От тях на остров Керкира (Корфу) се зародили най-богатите и силни древногръцки епирски градове. Керкира била основана от Коринт около 700 г. пр.н.е. и в резултат на търговската си дейност скоро се превърнала в страховит конкурент и съпреник на града-майка. По тази причина по-късно избухнала война между тях, като се стигнало и до морска битка между флотилиите им през 664 г пр.н.е. Разногласията между града-майка и нейните колонии са често споменавани в древногръцката история и са една от причините за избухването на Пелопонеските войни през 5 век пр.н.е.

Южно направление[редактиране | edit source]

Към 7 век пр.н.е. погледът на древногръцките търговци и мореплаватели се насочил логично към най-просперищата част по средиземноморското крайбрежие - тази от Долен Египет.

Около 665 г. пр.н.е. саиският династ Псаметих освободил Древен Египет от асирийска власт с помощта на йонийски и карийски наемници, известни още като бронзовите хора отвъд морето. Част от наемниците след приключването на конфликта основават военната колония (клерухия) Дафне в източната част на делтата на Нил. Градът става център на оживена търговия между Древен Египет и малоазийските древногръцки полиси в последващия исторически период. Като негова конкуренция възниква основан от милетци в западната част на делтата на Нил - конобско устие, колония на Навкратис, което в буквален превод на български значи морска царица.

Около 630 г. пр.н.е. колонисти от остров Тера прогонени от сушата дебаркират на отсрещния северноафрикански бряг населен навътре от либийци, където основават Кирена. Техният ойкист Аристотел става цар под името Батос I. Кирена е единствената (абсолютно изключение) древногръцка колония - монархия, а прилежащата ѝ област става известна като Киренайка. На изток по крайбрежието Мармарика я отделя от Долен Египет, а на запад филеновите олтари бележат ѝ граничния белег с финикийско-пуническите владения по магребското крайбрежие, включително и това на Иберия, към където чак през 4 век пр.н.е. е основана на север древногръцката колония Никея (дн. Ница), а най-западната древногръцка колония е Майнака (дн. Малага) в южната част на Иберийския полуостров, където елините подобно на срещата си на филеновите олтари намират острата съпротива за по-нататъшно разширение на финикийците изпърво и после на пуните. На практика това стълкновение по допирателната от филеновите олтари до южното иберийско средиземноморско крайбрежие с център Сицилия става причина за Сицилийските войни. В Сицилия елините срещат най-силната финикийска и после пуническа конкуренция в лицето на трите изключително важни опорни семитски пункта - Панорм (дн. Палермо столица на Сицилия), Солос и Мотия.

Северно направление[редактиране | edit source]

Пионери на северното древногръцко колонизационно направление били йонийския Милет и дорийската Мегара.

Около 660 г. пр.н.е. мегарците основават две колонии на тракийския Босфор - Халкедон на малоазийския бряг и Бизантион (дн. Истанбул, средновековен Константинопол) на европейския бряг. На практика северното направление с интерес към Понта (Черно море) посредством Пропонтида (Мраморно море) е хронологически последното, но на практика най-важното предвид и последвалото обявяване на Новия Рим на мястото на мегарския Бизантион - своеобразна световна средновековна европейска и християнска столица.

Колониите в Македония и Тракия били многобройни и разположени по цялото протежение на брега на Егейско море, на Хелеспонт (Дарданелите), на Пропонтида (Мраморно море) и на Евксински Понт (Черно море), или географски се простирали по цялото крайбрежие от границата на Тесалия до делтата на Дунав. Тези древногръцки северни колонии на същинска Гърция съществували като самостоятелни градове-държави. Най-важните били на брега на Македония основани от Халкида и Еретрия в Евбея и полуостров Халкидики, който получил името си от град Халкида. Коринтяните също основали няколко колонии на този бряг, сред които изпъквали Потидея и Палена.

От колониите по тракийското крайбрежие най-процъфтяващи били Селимбрия и Бизантион. От градовете по черноморското тракийско крайбрежие най-известните били Агатополис (дн. Ахтопол), Аполония Понтика (дн. Созопол), Месембрия (дн. Несебър), Одесос (дн. Варна), Дионисопол (дн. Балчик), Бизоне (дн. Каварна), Калатис (дн. Мангалия), Томи (дн. Констанца) и Истрос на дунавската делта.

6 век пр.н.е. е най-активния период на древногръцката колонизация по цялото черноморско крайбрежие. По това време били основани Фазис и Диоскурида в Колхида, Пантикапей и Фанагория на Кимерийския Босфор (Керченски проток), Танаис в устието на Дон, Хераклея на (Таврическия) Кримския полуостров, Олбия в устието на Днепър и Тирас в устието на Днестър.

От черноморските древногръцки колонии елините изнасяли за Древна Гърция жито, сушена риба, кожи, дървен материал и роби, а доставяли на местните - занаятчийски изделия, зехтин и вино. По този начин се стигнало до разпространение на древногръцката култура и цивилизационни достижения сред съседните народи - траки, скити и малоазийци. Наобратното, елините възприели елементи от местната култура, включително нови способи за воюване, въоръжение и религиозни култове. Насетне цивилизационната олимпийска щафета била поета от Древна Македония, за да бъде предадена на Древен Рим.

По този начин древногръцките колонии се разпрострели на огромна територия – от Херкулесовите стълбове (Гибралтар) до устието на река Дон на Азовско море, и от Масилия до Навкратида. Понякога за колонизационна дейност се обединяват няколко града, както в примера с Навкратида, която е основана от дванадесет полиса.

Значение[редактиране | edit source]

Древногръцкият комедиограф Аристофан написал, че «гърците се разселили около Средиземно море, като жаби около блато».

Древните гърци нямали за цел откриването на нови земи, подобно на предшествалите ги морски народи от района на Егея (ср. западноанатолийска цивилизация) и финикийци, а просто ги следвали по пътя, а някъде и измествали от влияние (виж и доколумбови презокеански контакти с Америка), ограничавайки се подобно на тях също само с устройстване но крайбрежието без да навлизат в дълбочина на сушата.

Существуващото в крито-микенския период политическо единство в Елада не било възстановено и Древна Гърция заприличала донякъде на Финикия - много полиси, контролиращи свои територии и сфери на влияние, всеки от които имал различна форма на самоуправление: тирания, олигархия, тимокрация и демокрация (ср. Политика (Аристотел)).

В центъра на средиземноморския свят бил Делфийския оракул. Той символизирал общия произход и наследство, отразени в прословутата древногръцка митология за общия произход на боговете. [2][3]. В този смисъл и контекст може да се приеме и че управлението на направлението на древногръцката колонизация имало централизиран, т.е. религиозен характер (ср. Спасението на Рим). [4].

Италийските племена в съседство на Куме нарекли колонистите ГРАИ (по името на едно беотийско племе), откъдето дошло и общоиталийското прераснало в римско, а оттук и световно название за всички елини - гърци. Посредством древногръцката колония Куме евбейското писмо с древен ахейски произход, ползвано в Халкида и Еретрея, било възприето от етруските (разбира се съществува и друга хипотеза с оглед спорния произход на последните от Мала Азия и в частност от Троя), а чрез тях и от римляните, които го развили в класическата латинска азбука. Куме от своя страна имал свои колонии - Дикаерхия (дн. Путеоли) и Неаполис (дн. Неапол).

Древногръцката средиземноморска колонизация имала огромно и най-важно значение за възникването на античната култура в периода на т.нар. класическа древност. Единственият ѝ конкурент била финикийско-пуническата насрещна и противопоставима ѝ култура и цивилизация. Сблъсъкът на тези две култури и цивилизации предопределил и избухването на сицилийските войни. Щафетата им поели съответно Древна Македония на Александър Велики който превзел Тир и Древен Рим и пунически Картаген в пуническите войни.

Запознанството на далечни страни с древногръцката култура и цивилизация имало не само икономически резултати в търговски контекст, но най-вече допринесло за взаимодействието и взаимопроникването на културата на Древна Елада сред туземците. От друга страна в обратната посока се разширил неимоверно кръгозорът на древните гърци, като този процес положил основите на космографията и астрономията, а древните започнали де се досещат, че света е познаваем и достъпен (поне по море) и в четирите основни посоки на света, като на края на средновековието с великите географски открития това първо древногръцко прозрение било доказано в 16 век. Предходно накрая на древногръцката колонизация съчетана с опознаване на заобикалящия Древна Елада във всички посоки свят била основана Платоновата академия, а последователите ѝ започнали да наричат академици. На входа и бил поставен надпис:

Който не е математик, да не влиза!

[5]

Панорама[редактиране | edit source]

Карта на древногръцките (в червено), древноримските (в сиво и постфактум) и финикийско-картагенските (в жълто) колонии в периода на класическата древност, продължил от 8 век пр.н.е. до 6 век пр.н.е.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Хронологична енциклопедия на света и, том I, Велико Търново, стр. 136-5140 - ВЕЛИКА ГРЪЦКА КОЛОНИЗАЦИЯ. ЕЛПИС, ISBN 954-557-003-X, 1991.
  2. Кеймбриджка история на древния свят. Т. III, ч. 3: Разширение на гръцкия свят. М., 2007. С. 362-381.
  3. Виж също и ((ru)) Л. А. Пальцева — Дельфийский оракул и колонизация / Из истории архаической Греции: Мегары и мегарские колонии — СПб., 1999
  4. Куманецкий, К. — История на културите на Древна Гърция и Рим. — Москва, «Высшая школа», 1990
  5. Хронологична енциклопедия на света, том I, Велико Търново, стр. 294 - АКАДЕМИЯ. ЕЛПИС, ISBN 954-557-003-X, 1991.

Вижте също[редактиране | edit source]